автор: pijama

Исабела се приведе към прозорчето и вдъхна аромата на прясно кафе,
който се процеждаше между кашоните. Тежкият букет от миризма на мухъл, примесен с аромата на някакъв бразилски сорт, я накара да реши. Огледа се в двете посоки на улицата. Празният тротоар я поощри. Седна на плочите и изпружи крака срещу кашоните, които прикриваха вътрешността на сутерена. Меките й обувки не успяха да ги поместят след първия удар, но след още няколко слаби тласъка единият от тях се хлъзна и падна на пода във вътрешността на сутерена. Шумящият звук още не бе заглъхнал, когато вторият кашон падна почти беззвучно на тротоара. Тя намъкна двата си крака в отвора, прибута се с ръце и вкара и по-голямата част от тялото. Едва, едва успяваше да придърпва пътната чанта след себе си. Беше увила дръжката й около лявата си китка и сега усещаше силна болка при всяко дръпване. След още миг тежестта на тялото й я повлече навътре и надолу в къщата. Не знаеше каква е височината от прозореца до пода на сутерена, затова се подготви за болезнено приземявани. После краката й се удариха в твъри каменни плочи. Болката бе прекъснатата от падналата върху гърба й пътна чанта. Направи гримаса и се изправи. Гърбът и краката й я боляха силно, но можеше да се движи. Огледа се. Очите й трудно различиха очертанията на предметите в сутерена. Направи още няколко неуверени крачки напред. Да. Можеше да стъпва без проблем. Лъчите, проникващи през прозореца й позволиха да пристъпи още малко навътре преди да спре, за да привикне към сумрака.
Още не се ориентираше добре, но вече успя да различи димящото канче с кафе, оставено на масичка близо до газовия котлон, на който бе сварено. Не й остана време да разгледа по-добре, защото долови слаби гласове, които се приближаваха. Слухът й се бе изострил за сметка на все още привикващите й към полумрака очи. Но не можа да определи вярно къде бяха приближаващите си. И не знаеше какво трябва да направи. Да се подготви за срещата или да се скрие. Двууменето свърши бързо. Вратата в дъното на помещението тихо се отвори.
- Какво... правиш тук?
Възцари се миг на мълчание. После Исабела се насичи към двете фигури, като леко повдигна глава.
- Здрасти!
- Аха...
- Кафе или чай?
- Аха...
Исабела се усмихна. Беше една съвсем невидима усмивка. Само в краищата на трапчинките й.
Обърна се. Взе кафеника и си наля кафе. Вкусът на кафето не се подобри от засъхналата утайка в чашата.
- Двете млади момичета пристъпиха по-близо. Едното приседна до нея и пое кафеника. Не си наля. Само я гледаше от близо. Неподвижната й глава придаде на мига спокойствие и дължина.
- Какво правиш тук?
- Мисля да поживея тук - отговори Исабела с равен глас. - Освен, ако не реша друго след като поговорим. Или не ми стане ясно, че не съм желана.
- Не бива да отместваш кашоните - чу да казва другото момиче, докато се навеждаше към падналия от прозорчето кашон.
- Ще внимавам.
Поседяха още няколко минути така в притъмнялата стая. Никой не бързаше за никъде. Най-малкото усещането бе такова. Някакво спокойствие и слабост я обзеха. Исабела допи кафето си, повдигна чантата си и се запъти към вратата, от които двете млади момичета бяха влезли.
- Ела. Ще ти покажа.
Тя се обърна.
- Пусни ме да мина.
Исабела се дръпна. Минаха по тесен коридор. После отвориха друга стара врата, която ги изведе в зелен слънчев двор. Къщата го обграждаше и от четирите страни.