автор: I_am_God

Ръми и се чуват далечни гръмотевици.
Стоя в тъмното пред отворената врата на балкона. Навън е топло. Вътре- не.
Осъзнавам, че от известно време стоя пред компютъра без да правя нищо. Мисля си за всички хора, в които уж съм се влюбвала. Или наистина е било така. Дали въобще знам какво е любов? Май ще трябва да я предефинирам спрямо себе си. Не искам. Да смениме темата...
Стряскам се от изведнъж почернелия монитор. Явно скоро не съм пипала мишката. Късно е. Трябва да си легна, но не искам. И без това няма да мога да заспя. Собствения ми мозък ще ми досажда със странни мисли. Защо някои гръмотевици звучат толкова продължително? Сякаш нещо огромно и натрошено се сгромолясва от небето, но някой го изсипва постепенно, не на веднъж. Някой, който не съществува...
Утре пак ще натрупам наивни мечти. И когато се стъмни пак че си кажа, че няма смисъл. Всеки се е затворил в малкия си (или голям) свят. Мразя се за това, че ме е страх от свободата и същевременно обвинявам всички други за липсата й. Колко често употребяваш думи като "трябва", "не мога", "само ако", "никога"? Пишейки това осъзнавам, че е прекалено откровено за да е разбираемо. Май съм обречена никога да не бъда като "нормалните хора" (опа, казах "никога"). Понякога се правя, че не искам да съм като тях. Едно такова "батманско" ми е. Никой не знае коя съм. Никой не знае какво съм. Гледам последните светещи прозорци. Или може би са първите.