автор: rozix

“Black hole sun won’t you come
and wash away the rain ...”
Откъс от песен на Sound Garden

Маслиновата клонка се поклащаше от предното ляво стъкло на пикапа като рязвято бяло знаме за примирие. Шофьорът беше подал косматата си татуирана ръка през отворения прозорец и размахваше клонката с равномерни движения. С дясната си ръка държеше волана, а също и една наполовина изпушена цигара „Пал Мал”. Беше 12.30 на обяд и юлското слънце над Атина напичаше асфалта на магистралата, превръщайки го в гореща, черна и лепкава дъвка. Стотици камиони със и без ремаркета, цистерни и огромни тирове с пъстри платнища бяха налягали по платното подобно на гигантски праисторически чудовища. Във въздуха се носеше мирис на изгоряла гума, бензинови изпарения и застояла човешка пот.
Времето се точеше монотонно, по небето нямаше и помен от облаци, така че слънцето необезпокоявано си играеше с пейзажа, превръщайки го от желана туристическа дестинация в истинска горяща преизподня. Няколко автобуса с изнемощели летовници бяха спрели в аварийното платно и от вратите им изскачаха на рояци зачервени и изнервени от жегата мъже и жени с бутилки минерална вода в едната и влажни, антибактериални кърпички в другата ръка. Със сигурност всички до един проклинаха Гърция с нейните прословути исторически забележителности, прехваления Акропол и задушните таверни, които ги бяха привлекли тук в разгара на летните жеги. Другото, което със сигурност ги докарваше до нервен припадък, беше повсеместната липса на работещи климатици в атинските ресторанти и кафенета. Очевидно гърците се опитваха да пестят електроенергия като безупречни, екологичноотговорни граждани на света, дори и под заплахата от отлив на туристи.
Маслиновата клонка в ръката на шофьора на синия пикап внезапно клюмна, косматата му ръка провисна от стъклото и клонката падна на шосето. Един камион с открита каросерия, превозващ пясък, мина с тежките си гуми върху нея и тя залепна на размекнатия асфалт. Шофьорът беше получил масиран инфаркт и напоеното му с пот космато туловище бавно започваше да изстива. Коварното византийско слънце беше взело поредната си жертва.
Когато видяха, че пикапът пред тях не помръдва, шофьорите от задните автомобили ядосано започнаха да надуват клаксони и да ругаят на взевъзможни езици, преобладаващите от които бяха гръцки, турски и български. След това с пулсиращи леви мигачи един по един изпреварваха задръстилия движението неподвижен пикап. Никой от тях дори не си направи труда да разбере причината, поради която една кола бе спряла на средата на платното без всякака видима причина и без пуснати аварийни светлини.
Прашният силует на Акропола се очертаваше на запад от магистралата, трептейки в юлската мараня. Изнемощелите летовници захвърлиха фасовете си встрани от пътя и допиха последните капки минерална вода, готови отново да се качат в задушните автобуси с развален климатик. Едно опърпано бездомно куче се завъртя в крайпътната канавка, душейки за някаква храна, но не намери нищо освен току-що изхвърлените от туристите угарки от цигари и празни бутилки от безалкохолни напитки.
Синият пикап все така си стоеше неподвижен, предизвиквайки гнева на шофьорите и задръствайки и без това достатъчно задръстената дясна лента.
На ръката на мъртвия шофьор, висяща безжизнено от прозореца подобно на изтръгнат електрически кабел, се виждаше татуировка на сърце, пронизано от стрела и надпис: Обичам Магдалени.
Каросерията на пикапа беше пълна с дървени щайги с маслини, покрити с плътно брезентово покривало. От радиото в колата звучеше песен на Мелина Меркури.
Слънцето продължаваше настървено да прежуря, заплашвайки да изпепели града, кръстен на Атина Палада. След последните опустошителни пожари, гръцкото правителство беше нащрек и внимателно следеше метеорологичната прогноза. Из целия град сновяха пожарни коли, готови да реагират и при най-незначителното облаче дим на хоризонта.
Чак след около два часа по посока на спрелия пикап се зададе линейка с включени сирени. Трупът на шофьора беше качен на носилка, а след още един час и пикапът му беше вдигнат от платното. Един от служителите на пътна помощ надникна любопитно под брезента на каросерията и измъкна няколко маслини. Избра най-голямата и я изяде, а останалите захвърли в канавката край пътя. Опърпаното бездомно куче, което още се мотаеше наоколо, се стрелна по посока на маслините и лакомо ги задъвка.
Минаваше три часа следобяд, а по безизразната физиономия на хоризонта не се мяркаше и бегла сянка на облак. Слънцето над Атина се накланяше бавно на запад, пулсиращо и самодоволно от пролятата човешка кръв, готово за нова изненадваща атака. Подобно на коварните византийци, които населяваха тези земи от векове, то също обичаше да напада от засада.