автор: arty_divine

Дирижаблите бяха претъпкани и се люлееха във въздуха като тлъсти пухкави облаци закотвени с въжета за повърхността. Тежки, обковани с желязо каруци, теглени от биволи щяха да придвижват дирижаблите над бойното поле, така че хората да могат да се насладят най-пълно на бойните действия.
Благородниците бяха заели своите места във въздуха пиеха студена лимонада и вино и очакваха началото на турнира. Глъчката, която се вдигаше над Колдсуърт можеше да се чуе чак във Франция, ако магьосниците бяха разпънали невидима шумоизолираща бариера около острова. Или поне те твърдяха така. Възбудени от приближаващото събитие, червеното вино или хубавите жени, магьосниците съвсем се бяха разюздили. Пееха мръсни песни и псуваха на латински, щипеха момичетата, и се замеряха с кюмюр. Това на никого не правеше впечатление, защото магьосниците си бяха веселяци и пияници по природа. Те пиеха вино за да разсеят тъмните сили и освободят аурата си. Или поне те твърдяха така.

Около реката като броеница бяха наредени най-различни павилиони - за наденички, бира, лимонада, печена риба, захарен памук, късметчета, комерсиална магия в големи жълти пликове към които имаше и бонус - комплект карти за игра с голи монахини... имаше един смелчага дето гълташе нажежени ножове и се оригваше с огън, но на него никой не му обръщаше внимание. Жените бяха разголили коленете си, децата се замеряха с речни камъни и плуваха в топлата вода. Дърветата бяха накичени с много и цветни ленти, но това трая сравнително за кратко, след което децата бяха тези, които изглеждаха идиотски. Някои от малките дяволи вече бяха успели да си разбият главите с камъни. На тези които пропищяха, майките им отпраха по един шамар. Веселбата започваше.

Сър Абърбъри - графът на Доненберг и организатор на празника седеше в своята ложа и сияеше от щастие. Имаше много причини той да се чувства по начина, по който се чувстваше сега и нито една не беше свързана с жена му. Това правеше графа особено щастлив и приветлив, и ядосваше графинята. Тя седеше на ешафордата едно стъпало под графа с изкривена усмивка и чаша лимонада в ръка, тъй като графинята не пиеше алкохол, освен при "специални обстоятелства". Може би това беше проблема.

- Какъв чудесен ден! - щеше да отбележи весело графа.
- Слънцето пържи като в преизподня! - щеше да отвърне графинята.
- И колко много хора са дошли на празника! - щеше да отвърне графа.
- Не мога да понеса повече тази глъчка, миризмата на пот и изпражнения! - щеше да каже графинята.
- Скъпа, отпусни се и пийни малко вино с портокалови резенчета.- щеше да предложи графа.
- Не мога да понасям повече вашите алкохолни издевателства, милорд, дебелашкият Ви смях, опулената Ви физиономия и разкривената ви уста от която хвърчи слюнка... - щеше да обясни графинята.
- Много добре, миледи. Вие сте очарователна и пленителна като всеки ден. - щеше да направи комплимент графа.
- А Вие сте безобразно прасе и алкохолик! И всички тези магьосници са една разюздана шайка нехранимайковци, които само източват парите на благородниците и живеят на гърба на бедняците... - щеше небрежно да вметне графинята в разговора. И щеше да бъде абсолютно права.
- Не сте права миледи. - щеше да се защити правдоподобно графа.
- О права съм и Вие го знаете! - щеше да започне да пледира графинята. - Вие милорд не оставате и минутка трезвен за да прозрете истината.
- Миледи, това е така, защото не мога да Ви изтърпя и минутка, ако съм трезвен. - щеше любезно да отговори графът.
Но този разговор така и не се състоя, защото графа не искаше да си съсипва настроението. Така той си остана цъфтящ и сияещ, а графинята ядосана и жлъчна. Живота бе безкрайно несправедлив за тези, които търсят правила в него.

Турнира обаче имаше правила и те бяха написани в кодекса на рицарските турнири - най-важният документ, що се отнасяше до блъскане на брадви по главите на хората, замеряне с дървени копия, издевателства над коне и бойни магии. Според кодекса един рицар е такъв, докато над него не надвисне сянката на смъртта за продължително време или злоупотреби с доверието на своят васал, и няма нищо, абсолютно нищо, което да лиши рицаря от званието и полагащите му се с него права. В кодекса бяха изброени правата на рицарите и техните задължения. Правата бяха дискутирани надълго и нашироко в продължение на десет страници плътен текст. В графата задължения с големи черни букви беше написано:

СТРАНИЦАТА Е ПРОЦЕС НА РАЗРАБОТКА

В кодекса пишеше и други работи, но никой не ги знаеше всичките. Пишеше например: "Никой няма право да отнема любимата от нейният рицар, освен ако първият не е дал изричното си съгласие или е паднал мъртвопиян в дома му.", което си беше пълно недоразумение, защото кодекса не позволяваше на жената да залюби друг, ако рицарят падне в битка. За щастие това се случваше много рядко, обикновено рицарите умираха докато пият вода. Друг документ например гласеше: "Никой няма право да отказва да пие вино с рицар, освен ако не е засадил триста декара лозе в шатото му." Или пък следното: "Рицар може да вземе конят на друг рицар, ако го е победил в битка или жената на първият му е изневерила с втория." - от този закон също нямаше смисъл, защото първото се случваше много рядко, а за второто никой не искаше да си признае.
"Може би трябва да въведем някакви рицарски принципи." - мислеше си графа докато седеше в ложата и се усмихваше. "Неща като: кураж, правосъдие, милосърдие, щедрост, вяра, надежда, великодушие... И ако не се спазват да лишаваме рицарите от звание!"

- Графе, време е да произнесете приветствено слово! - извика Франсоа и прекъсна мислите на благородника. Той повече никога нямаше да се сети за тях до момента на неговата смърт, когато щеше да бъде прегазен от коня на един рицар, докато пие вода от потока... напълно случайно.
- Реч? - опули се графа. - О да! Речта ми. Франсоа, къде ми е речта?
Пажът връчи един пергамент в ръката на графа, върху който с големи печатни букви беше написана приветственото слово на владетеля на Доненбърг и фамилният герб – две кани с вино и цвърчаща наденичка. То започваше така:
- Приветствам ви с добре дошли на най-големият турнир в историята на човечеството. - това изречение графът сам си го беше измислил и го прочете с голямо удоволствие.
- Графе, звуковата магия не е задействана още. - извика Франсоа.
Един магьосник отиде до основата на ешафорда и нагласи една голяма оловна фуния пред устата на графа. Докато се суетеше около основата на ешафорда пусна незабелязано няколко зърна на земята и ги стъпка. Следващия миг всичко се обви в дим.
- По-дяволите, Франсоа? - извика графа, докато димът дразнеше очите му. - Колко пъти да ти повтарям, че ще ме викаш само, когато всичко е подготвено? Куче прокажено, трътлеста гнида...
- Графе. - прошепна Франсоа. - Магията действа...
- О?! - ухили се графа. Той приглади туниката си, прокашля се и започна да чете отново. - Добре дошле... на най-голямия турнир в човешката история. - кой знае защо думите излизаха деформирани от устата на благородника. - Немах трпение да дойде трунира...

Димът от магията дразнеше гърлото на графа и той се закашля. Очите му се наляха със сълзи от лютивия пушек. Той започна да бърше очите си с ръкав, но това още повече ги раздразни и сега той вече ревеше.

- Тазгодишният трунир ша са провюде на пльощ отъ 25 акра, спицално подготвена за цилта. Двойките, които приминът приз придварителните групи шъ продлжат в дириекните илиминации. - графът се закашля отново. Един сопол изхвръкна от носа му и той го обърса с ръкав. Благородникът едва издържаше на раздразнението, очите му бяха червени като репички, носът му потече. За сметка на това настроението на графинята видимо се подобри. Някои от приближените щяха да разправят по-късно в кухнята, че са видели усмивка да играе върху устните на графинята.

Граф Абърбъри нави пергамента и премина към последния абзац.

- Жиля с успех всички и нека бодни най-добрия! - изфъфли графа най-накрая.
Множеството прихна и ешафорда се затресе от звуковата вълна. Граф Абърбъри се оттегли с най-голямата бързина, на която беше способен и седна на мястото си.
- Трябва да призная, че този път надминахте себе си. - рече графинята. - Речта Ви бе великолепна милорд!
- Благодаря за милите думи миледи. - рече графа през зъби.
- Граф Абърбъри! извика Франсоа. - Има нещо важно, което трябва да Ви съобщя!
- Франсоа, да се махаш от очите ми, ако ти е мил живота!
- Но графе...

Очите на графа се опулиха, а вените по челото му се напълниха с кръв и запулсираха.

Пажът махна с ръце и се оттегли при останалата прислуга от свитата, които си бъбреха нещо за времето и за опасността градушката да потроши лозите тази година. Градинарят обясни, че "сивото гниене" е по-лошо от градушката, защото веднъж докопа ли те няма спиране. Всички се съгласиха, че "сивото гниене" е много страшна напаст, но Себастиян - конярчето вметна, че дебелата Берта - камериерката от първия етаж е по-страшна. Споменаването на дебелата Берта изглежда не бе най-удачното нещо, защото моментално прекрати разговора и разстрои по-голямата част от мъжете. Всъщност разстрои всички без дъртия Нийл, който освен това беше и глух... и беше стъпкан от коза като малък, но това е друга история.

Благородника наля вино от декантера, изля го в гърлото си, задави се с парче портокал, закашля се докато някой от свитата не се приближи и го потупа по гърба. Графинята сияеше. Когато графът започна да диша нормално отново плесна с ръце и изкрещя:

- Нека турнира започне!

От бойниците на замъка Доненберг засвириха тръби. Дъжд от конфети и цветни ленти започна да вали от дирижаблите над бойната сцена. Понеже магьосниците бяха на кеф направиха и малко фойерверки - цветни кръгове, квадрати, триъгълници и каквото там беше останало от предишният турнир. Но тъй като замириса на сяра бързо изоставиха идеята. Отнякъде излетяха ято гълъби, но никой не им обърна внимание. Изблея овца. Не, всъщност това беше графинята... Една от малкото радости в живота на благородничката бе да наблюдава млада напращяла изпод ризницата плът в движение. От дъното на плаца излезе красива, русокоса, облечена в бяло девойка и след нея се проточи колоната рицари с предвождащите ги магьосници. Вървяха бавно, за да не изостават маговете. Това породи друг проблем, тъй като много от тях носеха дълги мантии и големи обуща... Няколко от магьосниците поздравиха земната твърд, но стълпотворение слава богу не се стигна. Понякога магьосниците излизаха от нерви и тогава повярвайте не искате да се намирате на пътя им. Графинята се пресегна и си наля вино от декантера.

Колоната минаваше пред ешафорда с вдигнати копия, а граф Абърбъри им махаше в отговор. Графинята оглеждаше внимателно лицето на всеки рицар иззад повдигнатото забрало на шлема и очакваше сгоден момент, в който да "изпусне" кърпичката си. Но асортимента бе изключително богат и тя бе изправена пред сериозно затруднение. Най-накрая се спря върху един наперен момък, върху чийто щит бе нарисуван гербът на фамилия Валесандо от Тоскана – колода карти и обърната халба с бира. Бронята на рицаря отразяваше слънцето, а на графинята за момент и се стори, че двамата - кон и ездач са обвити в пламъци. Той имаше големи черни вежди изпод които "горяха" две въгленчета. Графинята усети този поглед като опарване под деколтето си и "неволно" изпусна бялата си дантелена кърпичка. Рицарят я пое от придружаващия го магьосник, помаха с нея на графинята и вдигна копието си. Графинята въздъхна. Графът изсумтя.

Всички рицари преминаха пред погледа на висшите благородници, наредиха се в полукръг и зачакаха. Публиката притихна. Дирижаблите се рееха безшумно над плаца като малки патенца в корито с вода. Някои от магьосниците в дирижаблите се забавляваха като замеряха рицарите с нагризани ябълки и весело си намигаха.

Франсоа излезе най-отпред и се поклони пред своят васал. После се обърна с лице към рицарите и се прокашля пред звуковата тръба.

- Турнирът "Доненбърг" се провежда под егидата на нашият уважаван благородник и господар сър Абърбъри (шумни аплодисменти) и е част от веригата турнири "Копие от магия". Правилата бяха раздадени на участниците в деня на тяхното записване и не се различават съществено от тези на другите турнири от веригата. Отначало рицарите ще се бият в екипи от по шест рицаря върху обширен терен изпълнен с много препятствия, като оценяването на всеки рицар е индивидуално според броят на сполучливите удари и отстранените противници. След това идва ред на индивидуалните битки и директните елиминации. В двата края на пътя има две безопасни полета, в които рицарите нямат право да провеждат сражение. Останалата част от пътя преминава през гориста, хълмиста и заблатена местности. Рицарите нямат право да напускат терена преди битката да е приключила. Рицарите...
- Айде бе... изчака ни се чакането! - провикна се някакъв зевзек от тълпата.
- Почвайте! - подкрепи го друг.
Един кочан от печена царевица тупна пред краката на Франсоа.
- Желаем успех на всички, нека победи най-добрия. - изстреля той. - Нека обявя съставите на двата отбора, които ще започнат турнира, а?
- Айде де! Кво се туткаш?
- Такаааа... В първия екип участват рицарите: сър Моридеин, сър Блеклоук, сър Килдейр, сър Тае Коун До, сър Фейлсуорт и сър Радвам се Да го Чуя. Във втория екип...
- Чети по-бързо главо смахната! - втори кочан тупна пред краката на Франсоа, а една ябълка тупна върху рамото му. Над Франсоа се разнесе кикот.
- Във втория екип са записани: сър Незнам и Немога, сър Финевар, сър Бия се да побеждавам, сър Рандал Смит, сър Крещя за да Ме чуят и... - Франсоа направи лека пауза. - сър Уилям де Прузе. Моля всички рицари да напуснат терена, да останат само тези, на които им предстои битка.
Франсоа се оттегли възможно най-бързо от пиедестала на който стоеше под дъжд от огризки, бутилки и буци пръст. Магьосниците макар и подпийнали имаха достатъчен арсенал за да не се тревожат за точността.
- Франсоа, ела тук веднага! - излая граф Абърбъри и гласът му едва си проправи път сред голямата шумотевица. - Франсоа, защо не смени сър Уилям де Прузе с друг рицар?
- Сър Абърбъри, той е тук. - смутолеви пажът.
- Де Прузе...тук?! - ченето на графа увисна. - Как...ак.. ака...?
- Това се опитвах да Ви кажа, малко преди ваша милост да ме посъветва да си спасявам живота. Сър Уилям де Прузе е тук с нов магьосник, сър.
Зениците на граф Абърбъри се разшириха колкото златна монета.
- Как е възможно? - изкрещя той. - Кой е магьосника?

Франсоа преглътна трудно. Усилието си пролича по опънатите му до скъсване вратни жили. Очите на пажа изпъкнаха и с огризките затъкнати в косата си той все повече заприличваше на бостанско плашило.

- Гри-го-рий.
- Гри...го... ри? - повтори механично графа. - Кой е тоя...?
- Кой е това? - премляска графинята и облиза омазаните си от печените ребърца пръсти.

Но графът не можа да чуе забележката, беше се свлякъл от стола си.
Един пъпеш тупна досами краката на Франсоа. Последваха го чувал с кюмюр и печена агнешка главичка. Миг след това земята се разтресе и ешафордата се наклони опасно на една страна. Посипа се пепел и една голяма сянка увисна над плаца, като постепенно се увеличаваше.

- Защо изхвърли печката глупак такъв? - попита дрезгав глас отгоре. - Сега как ще подгряваме въздуха?
- А ти защо ми изхвърли очилата? – отговори глас номер две.
Сянката стана грамадна...