автор: betina

В моя свят не вали. Суховеят нахълта със ярост.
Покори ме до корен. Изпари всеки порив за дъжд.
По змийски просъска и се сви на кравайче изтляло
една малка надежда за шанс. Шанс за мене, ... веднъж.

Небето се срути във сиво. Но нали съм подпора
и приют за неосъществени мечти,
стиснах зъби да издържа. Пренебрегнах умората
и нагазих във сънни изумуруднозелени треви.

Всъщност, не виреят треви във пустините. Разчетох съдбата си,
наредена пророчески в съня ми като на длан.
В мен живее пустня. А пустините са си безнадеждни.
Дори, ако по периферията си граничат със океан...

И редувам така – ту зелена трева, ту пустиня –
уморено подпирам небесата си с рамене
и чакам - съня на сънищата си в синьо. Във синьо.
Докога ли ще бие в мен пулса на Пагане?...