автор: rupani

Имаше къща. Сладка къща. С големи колони и големи прозорци. Къща, която нямаше равна на себе си в околността. Нямаше къщи в околността. Тази къща беше сама самичка на километри наоколо. Но, къщата беше хубава.

В къщата живееше господарка. Сама, малка господарка. Тя си имаше куче. Дотук добре, но в околността нямаше и котки. Нищо нямаше в околността. Само господарката и кучето бяха единствените живи същества на километри наоколо. Освен тревите и дърветата. На километри наоколо. Никой не се бе отдалечавал от къщата на повече от няколко километра. Как можеше някой да знае, какво има отвъд тези километри?

Един ден към къщата се приближи нещо тайнствено. Кучето го усети първо и заръмжа. Залая и се втурна ... и изчезна. Господарката остана сама.

Така тя се принуди да прекрачи онези километри които я отделяха от неизвестното и така тя откри града.

Градът. Огромен град. Гъмжащ град. Дишащ град. Пълен с живот град.

Малката господарка се загуби в него още преди да бе прекрачила границите му. Тя стоеше уплашено на едно възвишение покрай града и не смееше да продължи нататък. Толкова емоции за един ден й стигаха.

Преспа на хълма.

На следващото утро тя пое към града. Това бе задачата й за деня. Да влезе в града. Улиците на града бяха пусти. Лекият ветрец гонеше по улиците хартийки и перушини. Не се виждаше нито едно живо същество. Магазините и подлезите бяха празни. Входовете бяха празни. По площадите нямаше гълъби. Това ли бе същият град от вчера? Какво бе станало през нощта?

Тогава господарката видя кучето си. То беше на отсрещната страна на един празен площад. Тя се затича към него, а то хукна по една уличка. Уличка по уличка, тичайки след опашката на своето куче, господарката се озова извън града. На един път. Утъпкан път. Много следи се виждаха по този път. Кучето остави господарката да се доближи до него и двамата поеха по следите.

През нощта жителите на града и всяка жива гадина се бяха изнесли по терлици по този път, предчувствайки, че господарката ще влезе в града на другия ден...

Вървяха така по пътя, господарката и кучето, незнайно колко време. Така стигнаха до едно море. Огромно море. Господарката, научена от предната случка, се замисли дали да изчака през нощта и на свежа глава да се приближи до морето, или, без да спира, да нагази във водите му преди и морето да изчезне през нощта, но реши, че такова голямо море едва ли ще може да изчезне незабелязано през нощта и си полегна на един хълм, под боровете в една горичка, гушна своето куче и заспа.

На сутринта се събуди от дразнещите лъчи на изгряващото слънце. Клатеше се. Около нея плискаха вълни. Тя се огледа и докъдето поглед и стигна видя само море. Беше на един сал, а около сала безгрижно плуваше нейното куче. Някой бе сковал сал през нощта, беше я положил на сала и я беше отправил на дълго пътешествие без ясен край. Най-вероятно жителите на града го бяха сторили. Ами сега?

Така господарката доплува полумъртва от глад и жажда до един остров. Кучето си беше изяла, беше изпила кръвта му, беше си нагризала един пръст. На острова имаше град. Огромен град с яки крепостни стени, с топове по стените и много кораби в пристанището. Господарката не издържа на напрежението, хвърли се във водата и последния километър и нещо до града мина в бясно плуване. Тя изпълзя на каменния кей, на един от каменните кейове, и се нахвърли върху града.

Така тръгнаха първите легенди за въмпири...

Лека нощ!