автор: pijama

От хълма, на който бе разположен ЛенгодорОто се виждаха полята с техния лек златист отенък и тъмните петна на изсъхналата земя. Жълти треви, редуващи се със сенките на изкривените като парализирани ръце клони на маслиновите дръвчета. опираха до склоновете на високите планини. А високите планини, както бе редно, опираха до небето. И така придаваха на картината цялостност.
В ЛенгодорОто живееше вече от повече от шейсет години и Джото ди Умбрия. Той се бе родил тук и бе живял през целия си живот щестливо в родното си село. Джото ди Умбрия имаше чудесно легло. Наследство от дядо му. Единственото, което му бе останало от семейството му след големия пожар преди повече от 40 години, пламнал в тяхната малка полска къща. Леглото се бе спасило от пламъците, само защото бе желязно. Единствената мебел от желязо в техния дом. И бе много красиво. Обстоятелствата и природата бяха избрали да оставят на Джото ди Умбрия един красив, железен спомен.
Джото стана от своя семеен спомен. Изми се внимателно и слезе по тесните стъпала, които водеха към предверието на къщата, в която се намираше стаята му. Госпожа Аурелия му бе оставила малък вързоп с храна за деня. До него се мъдреше тумбестото тяло на стъклената гарафа, в която си носеше вода от години.
Днес започваше да бере маслините. Чакаше този ден от почти година. Джото ди Умбрия чакаше този ден всяка година. Толкова добре познаваше своите маслини, за които се грижеше отдавна, че не му бе необходим никакъв външен знак, за да разбере точно в кой ден от годината трябва да започне брането им. Неговите съседи, които също отглеждаха своите маслини - прекрасни сицилиански дръвчета, първоначално го питаха, дали е определил деня за началото на брането. Но той им отговаряше, че не го знае още. И това беше истина. Всяка година вечерта преди денят да настъпи той го разбираше по някакъв необясним и за него самия начи, сякаш дърветата му изпращаха мълчалив, но ясен знак. И винаги неговите маслини бяха превъзходни. Затова и съседите му се бяха отказали от старите традиции да започват брането на един определен ден и вместо това бяха започнали търпеливо да чакат сутринта, в която Джото ди Умбрия се отправяше с мулето си и големите си кошове към своята маслиновата горичка. Разбираха, че денят е настъпил, приготвяха се и потегляха след него към своите си дръвчета.
И тази година всичко се повтори, както се полагаше на всеки ритуал . След като взе храната си и изведе мулето си, още преди да се отдалечи много, чу зад гърба си радостните подвиквания на съседите си, които също се приготвяха. Усмихна се, без да забавя ход.
Слънцето вече преваляше пладне. Джото ди Умбрия се скри в рядката сянка на едно голямо дърво и се приготви да обядва. Загледа се в приближаващите се към него фигури. След няколко минути двамата възрастни мъже го поздравиха и застанаха пред него като закриха с телата си слънцето, за което Джото им бе благодарен. По-възрастният от тях му се усмихна:
- Ти си Джото ди Умбрия, нали? Добър ден! - поздрави непознатият. И след това продължи без да изчака отговор: - Не искаме да те прекъсваме за дълго, затова ще те поздравя и ще ти предам това, което имам да ти казвам, след това ще си вървим. Ние сме пратеници на Тайната лотария. Нашите поздравления! Всяка година имената на малцина печеливши се изтеглят от нашите списъци. А, нашите списъци са много пълни... - мъжът наклони леко глава надолу сякаш в знак на уважение. Много пълни... - повтори той замислено. Та, тези хора стават нашите печеливши за годината. Едни от тях печелят големи суми, други - прекрасни предмети от злато и скъпоценни камъни, трети нови - къщи. Това са само примери. Някои печелят цветя или парчета от изгнило дърво, други ниви и кораби. Списъкът е доста разнообразен и за мен е любопитно да го чета. Винаги намира с какво да ме изнанада. Веднъж в него намерих като награда сняг. Но, нека не се отклонявам. Списъкът за годината се явява върху дълъг няколкостотин метра пергамент всяка година, един ден преди изтеглянето на имената. Със списъка се появяват и наградите. Пергаментът се разстила в голямата зала на Лотарията сякаш от нищото. И наградите изпълват всички стаи. Имената на спечелените кораби, къщи, имоти и други предмети, които не могат да се поберат в сградата лежат до списъка на отделен пергамент. Указано е точното им местоположение. И ние самите не знаем как става това, нито успяваме да разберем. Не че не опитваме... Понякога наградите, които списъкът съдържа са по-скъпи, а понякога по-скромни. След като имената и наградите станат ясни, ние сравняваме списъците с пергамента. По стара традиция първото име от списъка отговаря на първата награда, отбелязана на пергамента и така натататък до края. Изтегляме толкова имена, колкото награди се съдържат в списъка. Ние, пратениците на Лотарията се отправяме на път, за да отнесем наградите на печелившите. И ето ни тук. Тази година твоето име бе изтеглено. След като сравнихме поредността му с поредността на наградите в пергамента се оказа, че ти печелиш едно пътуване до място, което сам избереш. Наградата представляваше чувал с пари. И съм сигурен, че ако парите не стигнат, за да удовлетворят желанието ти, по някакъв тайнствен начин чувалът отново ще се напълни, докато парите в него не са достатъчни, за да стигнеш до избраната от теб точка, останеш, колкото желаеш и не се върнеш от нея. А, ако пътуването, което избереш, не е скъпо или много далечно, то парите, които сега са в чувала, ще намалеят. Можеш да си помислиш къде искаш да отидеш, когато си готов, ние ще разберем и ще дойдем отново. Условията са, че пътуването завършва там, от където е започнало и сувенири не са позволени."
Джото ди Умбрия се загледа в магарето на двамата странници и в преметнатия през самара му тумбест чувал. Никога не бе чувал за Тайната лотария. Нито пък, си бе представял, че ще спечели на лотария каквото и да било. Той не участваше в никакви игри на късмета. Отглеждаше маслини. Благодари им изненадано и двамата мъже, които явно бяха свикнали точно с такива слисани благодарности кимнаха усмихнато и се отдалечиха.
- Как да ви известя, когато реша? - провикна се Джото ди Умбрия след тях.
- Ще дойдем на следващия ден, след като решиш къде искаш да отидеш. Няма нужда да ни известяваш. Ние ще разберем, че трябва да дойдем.
"Прекалено много вълшебства" - усмихна се наум и Джото ди Умбрия. Но беше повярвал. Изпрати ги с поглед, докато се скриха зад хълмовете, огрявани щедро от сицилианското слънце.
След няколко часа Джото ди Умбрия вече бе разтоварил пълните с маслини кошове в малкия склад на полето, бе прибрал мулето и си бъбреше с госпожа Аурелия в сянката на салона на голямата каменна къща. Вечеряха в добро настроение, а малко по-късно, след като пожела лека нощ на хазяйката си, Джото се прибра в стаята си. Спомни си отново двамата мъже и обяснението за наградата, която бе спечелил. Дали някой не беше си направил с него глупава шега? Не вярваше. Неговите съседи го обичаха и уважаваха, а и той не беше свадлив по характер. Напротив. Беше благ и тих човек, с широка усмивка. Пък и беше нещо като знаменитост за цялата област. Джото ди Умбрия определяше безпогрешно денят за началото на брането на маслините. Всички го уважаваха така, както уважаваха и паметника на Папа Лъв III пред църквата в ЛонгодорОто.
Разбира се, за да провери, дали e било шега или мистериозна печалба, за Джото ди Умбрия бе достатъчно да избере мястото, до което иска да пътува и да изчака до следващата сутрин. Беше просто. Щеше да разбере в момента, в който видеше двамата непознати. Или пък не ги видеше. Единственият проблем за него оставеше фактът, че на Джото ди Умбрия не му се пътуваше. Съвсем и никъде. А най-малкото точно сега. Чакаха го неговите дървета. Цяла седмица щеше да посвети на брането на маслини. Затова той реши да си остави повече време за размисъл и след като приключи с прибирането на маслините да реши къде му се ходи. "Изглежда..." - мислеше се Джото - "...това пътуване, ще е първото и последното в живота ми. Едва ли отново ще се наканя някога да отида някъде другаде. Щом до сега не съм го направил. Значи е дошъл моментът да се наканя. Защо ли не ми е хрумвало преди? Възможно ли е да не съм мислил за света? И да видя нещо от него?"
Седмицата отмина. Всички маслини вече бяха прибрани и всички в ЛенгодорОто бяха щастливи. Подготвяха се за големия празник на светлината в чест на св. Дженаро. Свещите вече бяха подредени от децата по лините на прекрасните фигури, които отец Антонио бе нарисувал по площада пред църквата. Вечерта, когато слънцето се скриеше, децата, а и някои отдавна пораснали деца от селото, щяха да се втурнат да палят свещите, които очертаваха прекрасните пламтящи форми, създадени от фантазията на отец Антонио. Останалите жители се събираха в дъното на една изкачваща се от площада улица, за да се насладят на гледката от високо. В някои години, когато от морето духаха силни ветрове всички помагаха свещите да бъдат запалени. След това започваха събиранията на малките площадчета пред къщите в отделните части на селото. Хората шумяха и празнуваха до късно през нощта... Туристите бяха единствените, които смятаха, че празникът на светлината се организира заради тях. Но тази година за Джото ди Умбрия празничното настроение не дойде. В съзнанието му се бе загнездила мисълта за наградата. Ето, че бе дошло време да реши. Пък продължаваше никъде да не му се ходи. Та къде би могъл да отиде? В Рим? Или в Австралия? В Аляска? Защо пак Аляска? Каква Аляска? Какво щеше да прави там? Но, това не бе единственото, което го притесняваше. Докато бе брал маслините си Джото ди Умбрия бе имал време да помисли. И колкото повече мислеше за различни места по земята, (Да именно. По цялата земя. Двамата мъже не му бяха казали за каквото и да било ограничение. Джото можеше да си избере всяко място, което поиска.) толкова задачата му да вземе решение му се струваше по-сложна. Не защото не се сещаше за най-различни места. А защото, някъде по средата на седмицата Джото се досети, че което и място да избере, това щеше да остане единственото място на света, която щеше да види, освен своето родно ЛенгодорОто. И тази мисъл го порази.
Есенните дни свършиха. Няколко дъждовни зимни дни донесоха източни ветрове. Джото ди Умбрия бе отслабнал и през повечето време лежеше на желязното си легло и мълчеше. Госпожа Аурелия бе много притеснена и идваше да го навести по седем пъти на ден. Поглеждаше жално към леглото, отнасяше недокоснатата храна и се връщаше да поседи при Джото за още няколко минути. Разменяха по някоя думи и госпожа Аурелия се спускаше по тесните стълби към приземния етаж, клатейки глава и бършейки по някоя сълза, стичаща се по скулите й, като капчица от зимните дъждове.
Джото ди Умбрия бе много притеснен. И за притеснението му не се виждаше никакъв лек. Никакво решение. Нишката на мисълта му го бе довела до няколко разсъждания. А тези разсъждания бяха образували правилен и затворен кръг. Така че, когато достигаше до края на последното от разсъжденията си, той се изправяше пред следващото логично разсъждание и за безброен път установяваше, че се е върнал в началото. Кръгът, който оформяха мислите му, не бе кой знае колко сложен. На първо място бе мисълта, че ща трябва да избере цел за спечеленото от него пътуване. Дори и да се справеше с това, веднага пред него изникваше въпросът, дали ако го направи, двамата мъже щяха да се появят на следващата сутрин. Ако те не дойдеха, всчико щеше да си е по старому и на това място от разсъжденията си Джото получаваше кратко успокоение. Ако, те, все пак, се появяха, то това щеше да означава, че всичко е реално и че той ще пътува за мястото, което бе избрал предишния ден. Но какво щеше да стане, ако вече бе променил решението си за пътуването? Ако вече си бе избрал друго място? Не можеше да бъде сигурен, дали няма да промени решението за мястото на света, което иска да види. А и защо да се измъчва с този въпрос, ако все пак ставаше дума за лоша шега., Това, поне, беше лесно да се разбере. Достатъчно бе да избере мястото, до което му се пътуваше. И тук кръгът се затваряше, като, едновременно с това, започваше отново. Джото ди Умбрия бе създал без да иска този затворен кръг, който го измъчваше вече няколко месеца и превръщаше нощите му в безкрайно лутане. Лутане, от което той не бе в състояние да намери изход. А не искаше да се посъветва с никого. Страхуваше се, че ще го сметнат за смахнат и ще се лиши от почти божественото почитание на съседите си. Но, най-тъжно му бе за госпожа Аурелия. Защо причиняваше това на нея и на себе си? Ето защо, след като прекара още няколко мъчителни дни и нощи в размисъл, в един предиобед, през късния февруари Джото ди Умбрия стана от леглото си. Изми се и се облече. Облегна се на изящно извитата рамка на леглото си и се усмихна с изпитата си усмивка. Олюлявайки се, слезе да хапне нещо и да поседи в голямото предверие. Госпожа Аурелия го забеляза още по стълбите. Отвори широко уста и не можа да продума.
- Здравейте, госпожо Аурелия! Как сте днес?
- Господи, Боже мой и ти, Пресвета Дево, господин Джото! Аз съм добре. Даже повече от добре! Толкова се радвам да ви видя! Не сте слизал от седмици. Искате ли да ви приготвя нещо за хапване?
- Ще съм ви много благодарен! С удоволствие бих хапнал каквото и да е. Чувствам се толкова гладен.
Докато възрастната жена се суетеше, Джото ди Умбрия приседна на пейката до широката дървена маса и погледна към вратата.
- Наистина ли сте по-добре вече, господин Джото? - попита госпожа Аурелия, идвайки към него с две големи купи в ръце.
- Наистина, госпожо. Мисля, че започвам да се възстановявам. Дори си мислех, дали да не попътувам за кратко, за да се разнообразя, но се отказах. Сега съм наистина по-добре.
Госпожа Аурелия бе оставила купите върху масата.
- Да попътувате ли? Как ви хрумна това, господин Джото? След това се замисли и попита:
- Всъщност, може би, идеята Ви не била лоша. Защо се отказахте?