автор: valka

Сега отпивам бавно.

На здрачаване,
когато сенките са уморени
и в рехавата светлина над хълма
зли облаци провлачват по корем
огромните си хлъзгави туловища,

отпивам тежко.

Всеки път последно
преглъщам тънки резенчета слънце.
Тръпчиви равносметки и илюзии
полепват доверчиво по небцето
и наслояват аромата на пелин,
на пчелен мед,
             на детство,
                        на обичане,
на разточителство
               и бавен, гърлен блус.

Внимателно,

да не разплискам
стаената тъга, утайка спомени,
три пласта огорчения, предателства...
И тихо,
          тихо -
                    да не се събуди
дори с едно око Онази обич
и да се спъна в издължената и сянка.

Отпивам бавни,
                        тежки
                                   глътки
от всеки миг,
прескочил през оградата
на късия отрязък до здрачаване.
И ми е
            много,
                    много
                              никакво...