автор: betina

Тази нагла луна
се промъква на пръсти под миглите,
гъделичка –
соленикавомедна на пръски пълзи.
И ме сепва –
разбудена и учудена под завивките,
осъзнавала,
че в очите ми пърхат не парченца луни,
а сълзи.
Мен сънят не ми стига,
а нощта ми е къса за сънища –
всеки миг осъзнат
се топи като кубче от лед.
Колко много пропуснах
да търся все верните пътища -
цял живот да търгувам,
разменяйки сливи за смет.
Аз не зная ще съмне ли утре за мене,
ще ми гори ли свещицата,
ще ме ръсне ли дъжд,
ще ме стопли ли слънчева светлинка...
Ще я чуя навярно, надявам се,
но закука ли ме кукувицата,
не в джоба пари искам,
а в душата си да пазя мъничко човещинка.
Само толкова трябва в живота ми –
мерено време -
тънък наниз –
ту пропуски, ту осъществени неща...
Впрочем, пролет,
начало е.
Усетих по пулса във вените си.
И по неистовото желание
да вдъхна на люляк
цвета...