Някъде прочетох за проф. Александър Балабанов, че бил толкова разсеян, че си събувал обувките преди да се качи в трамвая. Слава Богу, не съм само аз!
Освен това прочетох, че разсеяността била характерна черта на гениите. Хайде сега пък! По тоя показател трябва да съм Айнщайн на степен от порядъка на „плюс безкрайност”, ама аз съм си скромна по натура, та все едно не съм го казала.
Да си разсеян не е лошо, ако го погледнеш от подходящата страна. Е, вярно, че от време на време някой ти се понацупи задето си го подминал като пътен знак някъде, но скоро свикват. Случвало се е да се блъсна в баща ми на улицата, да му кажа: „Извинете!” и да си отмина. Друг път пък някакъв тип ми се стори познат и в продължение на три месеца го поздравявах, докато се сетя, че ми е познат, защото с една приятелка му нарязахме гумите на колата. (Заслужаваше си го!)
Ама поне съм любезна. Даже на стелажите в библиотеката се извинявам, ако се блъсна в някой от тях, и сама си казвам „наздраве”, когато кихна. Веднъж и на една котка го казах по инерция. Много странно ме изгледа!
Свикнала съм с мисълта, че цял живот ще ми се случва да си прибирам най-прилежно кецовете в хладилника, да мятам в кошчето за боклук бонбона вместо обелката, да си измия косата с препарат за мебели, да излизам за работа ту по домажни чехли, ту без пола, да спирам патрулки вмeсто таксита... Забавно ми е, че понякога успявам да изненадам сама себе си. Тръгвам например от София за Видин, а се озовавам в Лом, при това посреднощ, с последния възможен влак. Отивам до магазина за сирене и се прибирам с кило ябълки. И т.н. Списъкът е безкраен.
Не се смейте! Сигурна съм, че и вие не сте по-различни.
А дори не съм блондинка. Четири теста за интелигентност съм си правила, и четирите показаха 125-130. Ще рече, че не съм безнадежден идиот или нещо такова. (Не мога да се въздържа и да не уточня, че коефициентът на Джордж Буш-младши е под 100. Явно наистина трябва да ни управлява глупак, за да просперираме.) Всичко това прави още по-необяснимо защо успявам без проблеми да подпаля пода в кухнята, да сваря спагети във водка вместо във вода, да направя салтата със сода за хляб вместо със сол... Да изброявам ли още? Цяло чудо е, че все още не лежа на командно дишане в някоя реанимация. Случва се да се прибирам вкъщи без грам спомен по кои улици съм минала (при това дори не пия или поне напоследък не го правя). Мисля си, че то аз така мога да скоча пред някой автобус, както си блея, и да съсипя живота на някой човечец. Той не е виновен, че на мен тялото и умът ми се прибират у дома по различни маршрути.
Та при това положение взех да се питам, ако случайно на стари години ме връхлети Алцхаймер, дали изобщо ще усетя разлика някаква или... старата песен на нов глас? Чувствам се някак си... подготвена.
Та... за какво говорехме?... :о)))