автор: iasmina

След “колелото” идва ред на ... илюзията!

В понятийната ни сфера явлението илюзия се схваща като своеобразен махмурлук предшестван от халюцигенно състояние много напомнящо на делириум тременс. Под влияние на илюзията ги виждаме едни такива!... –
ако изобщо нещо виждаме. Илюзията прилича на радиостанция, чийто осведомителен бюлетин ни свежда факти, относно които се чудим каква ли пък би трябвало да е новината в тях. Явлението илюзия нарушава стройния ред на нашето мислетворчество, обърква разсъдъка ни и той просто не съумява да намери “чекмеджето” и “класьора” в него, където да подреди поредната нейна небивалица, за да я забрави. В обсегът на познавателната ни сфера илюзията е като камъчето в обувката, като прашинката в окото – нещо, което е супернезначително, но е толкова нахално, че се вре винаги точно там, където никой не го е канил, нито възнамерява даже. Колко спокойно бихме си живели без проклетата илюзия, като едни добре възпитани перфекционисти, в околността на които всичко винаги си е точно на мястото!... Вместо това – колебание, съмнение, неувереност...- все отрочета на безчувствената илюзия! Уви! От камъчето в обувката често по-скоро боли! А после човекът ставал и виновен, защото не искал отново да го открива онова халтавото “колело”?!...

Е, хайде, стига хленчене! Да започнем отначало! Първо, поискайте сметка от този, който ви е втъкнал точно това понятийно схващане за илюзията! Той през цялото време ви е говорил за заблудата и я е наричал “илюзия”. А точно тя не е това! Заблудата може и да прилича на илюзията, но за да има нещо общо с нея й липсва една “дреболия”: заблудата идва, за да отнеме, а илюзията – за да даде. В състояние на илюзия човек е вдъхновен, а не обезверен. Явлението илюзия има място тогава, когато човек усеща силата си на творец, тя го тласка да я упражни, но той просто не може да избере най-подходящия “съд” за нея. Нещо повече, илюзията е толкова съзидателна, че тя изисква този съд непременно да е нов, а нали с това започва самото творчество?...

Понастоящем има много заблуди и малко илюзии в света. Вече никой не си прави “излишни илюзии” за каквото и да било, като вместо това мъдро седи “по турски” в очакване да му минат заблудите. И те минават. През него. Не го подминават. Времето минава в прехвърляне на зърната от броеницата. То, щото страхотен кеф е наистина да си знаеш, че не можеш да бъдеш излъган, на глупак никой няма да те прави, не пасеш трева, не ядеш доматите с колчетата, знаеш всички номера на китайката и къде е скрит ключа от бараката, а баламите се свършиха и ти не си шамандура...

До такава степен всички сме наясно защо сме захитрели, че никой никому вяра не хваща, не му противоречи обаче, опитва се да му пробута собствените номера, а ако не успее, пие една студена вода и си ляга при гаджето. На сутринта отново е свежар и с нови сили (и идеи) се хвърля в клоунадата. На всички много ни личи колко сме печени и затова се разминаваме като двата остри камъка. Освен това не сме самотни! Имаме много слуги. Все хора, които ни угаждат, за да им угаждаме. Готови сме на всичко, само да не се налага да се храним с илюзии. Иначе ще излезе, че някой ни “промива мозъка”. За страховете си героично мълчим. Те никого не засягат. Най-вече самите нас. Сега е даже модерно да сме “стресирани”, защото знаем сто и един ляка, а единственото, което остава да уточним, е от кой от тях да започнем. Да не забравя да спомена за налагащата се съвременна “позитивна” тенденция в мисленето с общата глава : “понеже всичко така или иначе е илюзия, нищо не пречи сам да си измислям сценария на театрото, в което искам да участвам”, т.е. да се чете: “днес е времето на шоубизнеса и поне заблудите мога да си избирам сам, за да си ги претворявам в красиви такива, от което да се чувствам комфортно в изолатора на черепната си кутия”.

Естествено, и дума не може да става да наречем нещата с истинските им имена! Такава скука за ума!... Какво хубаво има в това да си признаем, че се самозаблуждаваме и че често си траем, когато другите опитват същото с нас?! Ни-що! Защо да си отнемаме и последният шанс – суетата?! Не можем да не се самозаблуждаваме – не знаем как! Не знае какво да противопоставим на това. Въздъхваме морно и заключаваме: “Всичко е илюзия!...”. Ха! Де да беше!

По-нататък да не четат хора със слаби нерви. Ако изобщо са стигнали до тук, за което съм се постарала наистина.

След първата грандиозна Заблуда, която е сполетяла човека преди незнайно много време, той е забравил какво е илюзията и каква е нейната скрита мощ. Знаете, че “всеки сам сътворява своята реалност”, нали?... Знаете ли го? Наистина? Предлагам ви да прочетете дума по дума това словесно клише, като обърнете особено внимание на последната дума. (Пауза). Ами сега?! Накъде? Нима наистина се казва, че не друго, а именно “реалност” сме можели да сътворяваме? Нима реалността е относителна, а не абсолютна? Дали е грешка? Дали да не попитате общата си глава защо докато чете “реалност”, разбира ”действителност”, като на туй отгоре сигурно ще ви рече, че “те са синоними” и защо да ви обременява с излишни “детайли”?

Всеки сам сътворява своята действителност ( проявената реалност) според качеството на мислите си – да, това е така. Но дори позитивната действителност може да си остава в обсега на повсеместната заблуда на ума ви, ако самите мисли, които отхранвате и чието качество подобрявате, не ви вършат работа! (за справка се върнете на “налагащата се съвременна “позитивна” тенденция в мисленето с общата глава”) А “клишето”, според което можело да се сътворява не друго, а именно “реалност”, е абсолютно новаторско! Нали всеки е бил изправян пред проблема да трябва да направи невъзможен избор – каквото и да би избрал, не би било единствено правилното? Общата ни глава в такъв момент ни свежда, че никой не ни е виновен дето не сме внимавали в час, а сме пасли трева и сега трябва да си смучем от пръстите, вместо да пляскаме с ръце и да викаме ура. Да, ама!...- тя ви лъже! – общата глава! Невъзможните избори съществуват и то съвсем ... реално! Нещо повече: единствено в тези мигове човекът съществува в своето девствено състояние, т.е. отвъд обсега на заблудите! Единствено в тези мигове човек може да навлезе в самата илюзия, за да сътвори реалността, която не му достига. Във времето на невъзможните избори друг избор няма освен сам да си сътвориш реалност! Заради този последен избор съществува илюзията.

Как от илюзия човекът може да създава реалност? Когато се намираш в безизходна ситуация, не се съмнявай, че тя е такава. Ще я познаеш по всички онези гласове отвътре на теб самия, които като едни добри съветници направо се надвикват в стремежа си да ти наложат точно еди-кой-си съвет. Имай търпение, дай им време, рано или късно те ще се уморят и ще млъкнат. Дори и паниката не е вечна. Когато се установи тишина, ако до тогава не си заспал, ще чуеш последния съвсем тих гласец, който винаги дава “погрешните” съвети. Те наистина са такива, защото за “здравият разум” те са не по-малко от неизпълними. Точно тази тяхна невъзможност е това, от което Великата илюзия се нуждае, за да претвори твоята реалност така, че да ти е по мярка. Така все по-добре ще прилягаш в кожата си, мракът на заблудите ще се разсейва, все по-често ще те навестява озарението. Ще просветлява отвътре.

Недей да ми вярваш! След като дори реалността е относителна, не е ли вярно, че на нищо не можеш да вярваш истински?

Този път написах за илюзията, защото си знам каква чиста илюзия е вместо да вярвам, да проверявам. Вярвайки получавам нещо, но проверявайки получавам ... точно това!

(следва продължение)