автор: traveller

Белокосият старец,
с помътняващи сини очи,
пак приседнал умислен
под тъгата на днешния залез
беше толкова строг,
и не даваше миг да почивам,
и ме галеше с букви,
за които и днес му
прощавам.

Той ме носеше сънен,
с големите мъжки ръце
и летях по баира,
преди да обърне дъха ми,
и ме къпеше в сняг,
и бе толкова много сърце,
че внезапно сърцето му
спря
да пулсира,
от даване...

Той строеше дървета,
и когато денят се стопи
сам посегна с усмивка,
над оня часовник усетен.
Промълви, без да чуем,
това,
че в смъртта
сме сами
и се втурна нанякъде,
а стените
не бяха
пресечени.

После беше пръстта,
и посипани бавно застиваха
онемелите залези,
прекосили очите му сини.
Двете шепи любов,
които отдавна бях имал,
се изсипаха прашни,
по раненият дъх
на отнетото.

После сам се откривах.
Из часовници скрити навред.
И тиктакат ми тихо,
тези малки невести на времето.
Вече знам,
две са сватбите
нам
отредени...
но една е,
която,
ще танцува със мене
след земното...