Вятърът е конче без юздици -
препуска из старите кестени,
безжалостно рони пожълтелите листи,
присмехулно припява им есенни песни.
Няма посоки вятърът – скитник,
вечен жител на моя Бургас.
Свири денем под моста, нощува в скалите,
с морето разгръща слънчев и звезден атлас.
Птици гони на нейде със крясък,
в пазви хладни крие моите думи.
Нежно може да гали... Може шепи пясък
сърдито и гневно да запрати върхý ми...
Шегобиец е немирният вятър -
вчера стиха ми с кафе редактира,
днес нахално пък пъхна ръка под полата...
Стига, ветре! В торбата шегите прибирай!
(Mariniki, "нещо ме докосна" и провокира твоят вятър)