автор: iasmina

Сега около Луната
подредили са се времената,
и спорят –
как нататък да се завърти Земята?

Напред излиза времето велико и вика:
- Земята е прекрасна
и пада й се да танцува,
докато всичко живо залудува!
И ръстът му порасна.
В чатала негов се провира време ничие
и киска се:
- Земята е едва надрасла
свойта възраст девствена.
Нека й дадем съдба съществена!
Но още недовършило,
прекъсва го времето навъсено:
- На Замята стигат вече
и сегашните противоречия!
Трябва й покой, а не порой –
да е център, да не се върти,
неподвижно да стои...

Спорът води се разгорещен,
всеки счита се за поощрен.
В свойта мъдра времевитост
сбират се епохите без хитрост.
Всяко време иска да е истинско
в тази орис искрена.

Една Луната само се не меси...
Преживяла е старицата какви ли не
депресии... Сега е ред на младите –
нека се развиват. Щедри са!
А Земята?...
Луната няма тая грижа.
Каквото със Земята ще се случи,
всякак ще да се получи!