автор: beggins

Там, където бушуваше битката с алени пламъци,
вечер дрезгаво вие към дюните старият кладенец -
в гърлото кост е заседнала - жълта и тежка
и припомня си нямото дъно гласовете човешки.

Мъдро диша смъртта притаена и слуша напрегнато
как пулсира живот в разширените вени на времето.
Падат крепост след крепост, край дръвника мълчат оцелелите.
От срама ще поникне позор, от позора - победа.

В триумфални венци ще се спъват коне, ще затъва пехотата,
а земята ще дъвче потта на тръбите и сълзите на робите.
С уморена усмивка ще застане водачът на мястото почетно,
ще беседва умът му с върхове горделиви и отчаяни пропасти…

***

Там, където сухият кладенец помни на живите пръстите,
всяка вечер безмилостно спускат се хладни отсъствия.
Там, където славната армия мина със тропот и блясък,
само каменни лъвове плачат със сълзи от пясък.