7
Отначало строежът на лодката вървеше трудно. Малкия М си бе намерил други, по-интересни занимания и ние започнахме без него.
Ала бяхме доста несръчни. Имахме работилница, дъски, пирони - всичко необходимо, но не и майстор. Вложили цялото си старание, с Въско се борехме упорито с непокорните дъски, които все ни се изплъзваха и усетили, че сме толкова безпомощни и неумели, сякаш злорадо ни се надсмиваха отстрани. Колкото и да се мъчехме, пироните въобще не искаха да влизат в твърдите сухи дъски или пък след третия удар грозно се изкривяваха.
Пробвахме с по-големи пирони. Трябваше да заковем надлъжния скелет за предната извита букова греда. Това щеше да бъде носа на лодката . Целта ни беше всичко да стане много здраво. Пироните този път се забиваха добре, но каква полза, като в същото време те разцепваха края на тънките летви, още преди да са достигнали до буковото чело.
При ребрата беше обратното: пироните влизаха добре в чама, но не и в твърдия като желязо бук. Буковите ребра ни довършиха. Освен че бяха прекалено тесни, за да ги уцелим точно, при всеки наш удар те се огъваха и вибрираха. Как да ги заковем?
Единствен Папето, който от време на време ни навестяваше, бе изпълнен с оптимизъм. Гледайки ни как, надвесени над дългата карина, ковем неуморно, той не можеше да ни се нарадва: "Ей, пичове бе, ние голяма работа правим!" - викаше той възторжено. - Каква лодка ще стане, а? Направо не мога да повярвам! Казвайте, сега, аз какво да правя, тук ли да държа?"
Какво да му обясняваме? Той беше по-дребен и от нас. И да държи, и да не държи - все тая. Но тъкмо неговата бодрост, неговата вяра и дори неговата наивност, по детски чиста и искрена, ни бяха повече необходими. Даваха ни сила и увереност.
Ние си почиваме малко и поободрени от думите на Папето, събрали кураж, се каним с нови сили да почваме пак. Бяхме забравили колко лесно неговото въодушевление може не само да ти даде крила, но и напълно да те дезорганизира...
"Майко мила!... - чуваме го след малко да скимти под прозорчето -Идвайте бързо! Леле, тук има една - шепти той - всичко и се вижда... Бързо да не я изтървете!"
Това е! Захвърляме теслите, долепяме се на стената до него и проточваме вратове. Отвън няма никой, но Папето се кълне, че преди малко тя минала от тука и той и видял не само не само краката, а и по-нагоре - видял нейната "минджа", с черни косми отпред.
"Видял си и минджата друг път! - казваме ние. - Тя да не е на коляното и...Освен това , как ще я видиш през чорапогащника?" "На, честна дума - кълне се Папето - тази нямаше чорапогащник, беше дори без гащи... И аз я видях!"
Сигурно лъжеше или така му се е привидяло, но истината е, че всички много искахме да я видим.
Подобно на бялата лястовица от разказа на писателя и черната минджа, за която говореше Папето, за нас бе нещо загадъчно, тайнствено, вълшебно. Да можеше да зърнем за миг поне една! Какво представлява, как изглежда? Такава ли е, каквато си е представяхме във въображението си?... Кой да ни каже тогава, че дори и да я видим, после пак ще сме обречени да я търсим цял живот? Ще вървим по следите и, защото само тя може да ни спаси.
Нашият път започваше от това прозорче и, тръгнали "по жицата", кой знае докъде щеше да стигнем.
И затова, въпреки, че не вярвахме много, все пак, кой знае, може точно сега да ни се усмихне щастието, ние продължихме да дебнем и да чакаме момичето да мине пак, за да я видим така, както я е видял приятелят ни.
След няколко дни и Малкия М се завърна при нас. С него работата тръгна по-успешно. Той се оказа изкусен в дърводелството. Не знам откъде, но беше научил и някои тънкости в занаята, и малко хитрости, с помощта на които бе много по-лесно да се работи.
Сега всичко ни спореше и дъските покорно ни се подчиняваха.
Като някакъв стар майстор, Малкия М не ковеше пироните, без преди това да ги сложи в устата си и хубаво да ги наплюнчи. Беше по-голям от нас и ги разбираше тия работи. "Да знаете, че с плюнка влиза по-лесно!" - учеше ни той.
За да не се пукат дъските пък, когато забиваме пирони в края им, просто трябва да я отпуснем малко по-дълга отпред, да я заковем - и чак след това да изрежем стърчащата излишна част точно по ръба на носа. Просто и гениално - ето че пиронът е пак в края!
Имаше начин и как да се забие пирона в буковото дърво. Първо се прави по-тънка дупка с бургия и след това се зачуква по-дебелия пирон, който вече влиза съвсем лесно и пак си държи здраво. Малкия М пробиваше така и ребрата, след това ние се редувахме да му държим от вътрешната страна "контра", а той заковаваше летвите отвън.
Славата на корабостроителницата ни се разнесе навред, благодарение на Папето. Не знам точно какво им е разправял, но изведнъж в избата заприиждаха деца и от други, по-далечни махали. Всички искаха да видят лодката, която строим. И не само нея. Всъщност идваха повече заради двете прозорчета.
Ако им вземахме пари за вход, щяхме да забогатеем. За това не се сетихме. Ние просто бяхме много горди с гледката, която можехме да им покажем, така важни и самодоволни, като че ли момичетата отвън са наша собственост. И когато другите момчета ни се примолваха, ние великодушно им разрешавахме да погледат малко и те през прозорчето бедрата на "нашите" каки.
Следва продължение...