автор: tomatroev

5

Двамата с Малкия М имахме гъсти, дълги черни коси, които никак не обичахме да подстригваме.
Поне да ги бяхме вчесвали назад или поне настрани, за да изглеждаме горе-долу сносно като хората! Но не, ние, за да приличаме на Джон Ленън, зализвахме перчемите си напред. И макар родителите ни да ни натякваха непрекъснато, че многото коса "ще ни изпие мозъка", ние си се харесвахме.
За училището обаче нашият подозрителен и неугледен външен вид бе нетърпим. Не след дълго, заедно с други съученици, бяхме наказани от директора.
Наказанията се даваха винаги пред строя. Обикновено това ставаше през голямото междучасие. Учителите строяваха всички ученици в коридора, по класове, а директорът заставаше отпред на стълбите към горния етаж и извикваше при себе си един по един провинилите се.
Него ден изкараха нас.
Може би поотделно, между другите ученици, сме били по-незабележими, но сега, събрани накуп, пред погледите на всички, изглеждахме ужасно. Другите деца се хилеха и скришом се побутваха един друг, учителите клатеха загрижено глави в знак на съгласие с директора.
А неговото негодувание се засилваше с всяка минута. Стояхме до него с наведени глави и с паднали перчеми над очите, ала точно те го вбесяваха. Като посочи с укор и възмущение битълсоподобните ни прически, директорът обяви, че сме наказани със строго мъмрене или последно предупреждение / вече не си спомням точно какво / и че освен това веднага да се подстрижем според изискванията - косата да не е по-дълга от три сантиметра!
Още щом ни пуснаха и насъбралата се тълпа се разпръсна, ние тутакси забравихме за първото, колкото и сериозно да бе, то ни се струваше нещо прекалено далечно и абстрактно, за да мислим за него.
Тревожеше ни конкретността и категоричността на второто.
Представяте ли си какво трябва да направим - и то още днес? Не, това е немислимо! Все пак, накрая, доста поизплашени, всички отидохме до бръснаро-фризьорския салон в центъра на града.
Бяхме пет-шест човека, но далеч не всички с дълги коси, поради, така да се каже "идейни", "музикални" подбуди.
Единият бе къдрокос и ме;вечно си патеше заради неподрязания храсталак на главата си. Имаше и двама мърльовци и двойкаджии със сплъстени коси, скарани със сапуна и гребена.
Тъй като му бе писнало вечно да му се карат, Къдравия, в изблик на безразсъдна смелост, поиска да го острижат "нула номер". В училище после той стана герой на деня и голата му глава забавляваше всички. Мърльовците се подстригаха съвсем примерно, точно като по устав. Освен това им измиха и мазните коси, така че накрая заприличаха досущ на оня от разказа на Алеко Константинов, дето майка му, като го изкъпала в дървеното корито, после не можела да го познае...
Що се отнася до нас - подстригването ни бе само символично. Малко отгоре, малко отстрани, изравняване отпред - и накрая като в поговорката: "Преоблякъл се Илия, погледнал се - пак в тия!" Не знам дали Илия е останал доволен от вида си, но ние определено се харесвахме. От една страна - бяхме изпълнили нареждането на директора, е, поне формално, а от друга - подобно на религиозните фанатици, все пак успяхме да съхраним ненакърнени атрибутите на вярата или, както е в една друга поговорка: "И вълкът сит, и агнето - цяло!".
На всичко отгоре, докато се подстригвахме, бяхме отървали и следващия час, математиката, оставаха ни само два лесни часа трудово обучение и този тъй дълъг ден най-после щеше да свърши.
Казах "лесни", защото часовете по трудово обучение бяха два вида: приятни и не-особено приятни. Приятните бяха по практика в работилницата, където на големи маси майсторяхме, свещници, поставки за моливи, дъски за рязане на хляб или нещо друго. Тогава учителят не бе толкова строг, понякога минаваше да ни види докъде сме стигнали, съветваше ни бащински и ласкаво, но през повечето време ни оставяше спокойно да си работим сами.
Не особено приятните бяха в кабинета, когато имахме теория.
Стояхме два часа прави зад дървените тезгяхи да слушаме обясненията на учителя и да записваме от черната дъска планове и чертежи.
За разлика от работилницата, където имаше дори радио и понякога учителят, бидейки в добро разположение на духа, пускаше музика "за настроение", в кабинета трябваше да цари пълна тишина и ред.
На първите тезгяхи, близо до него, стояха по-примерните ученици, винаги прилежни и изрядни по всички предмети. За да сме по-спокойни, ние бяхме избрали задните места. Мислехме, че там, необезпокоявани от никого, ще можем от време на време да се поотпуснем.
Ала много скоро разбрахме, колко жестоко сме се заблуждавали.
Учителят по трудово бе намерил много прост и ефикасен метод за поддържане на дисциплината в класа. Докато е обърнат с гръб към нас и с тебешир в ръка чертае на по дъската, някои решават, че могат шепнешком да си говорят, и тъй като са по-далече от него, той няма да ги чуе. Голяма грешка! Само след миг, тебеширът на учителя, излетял от ръката му, профучава покрай ушите на говорещия без разрешение, който, стреснат, се снишава като заек.
Учителят можеше винаги да издебне и изненада улисаните в разговора жертви и когато най-малко очакват, да се обърне и да хвърли тебешира към тях.
Слухът му бе остър, мерникът му - точен и, макар и от далечно разстояние, много често все пак успяваше да ни улучи.
Но бедите не свършваха дотук.
Виновникът, без значение уцелен или не, трябваше покорно да върне тебешира, знаейки добре, че с едрата си ръка учителят здраво ще му издърпа ухото, докато с другата през това време мълчешком ще го налага по гърба с голямата дървена линия...
Можеше ли да предположим, че този път не в кабинета, а в работилницата ни очаква беда? "Я да ви видя сега, гълъбчета!" - каза той с подигравателен глас, накара ни да се строим в редица и ни заоглежда като фелдфебел: "Подстригали сте се, значи? Добре...добре." Замълча. Печката бе разпалена, от радиото се носеше приятна музика. Може би щеше да ни остави да си седнем по местата? Когато бе, както сега, в приповдигнато, добро настроение, се държеше малко театрално, неестествено, правеше се на клоун. Бихте си помислили, че е леко пийнал, развеселен, но ние добре знаехме, че неговото опиянение не е от алкохола, а защото малко преди това, в междучасието, е имал любовна среща с учителката по шев, която обучаваше момичетата в съседния кабинет. Често пъти звънецът бие, но ние стоим в коридора пред нашия кабинет и не можем да влезем, защото е заключено отвътре. По някое време вратата се отваря и от там излиза учителката, цялата зачервена, той я изпраща галантно и тя със ситни стъпки бързо минава между нас. Тяхната връзка бе тайна, в малкия град никой не говореше открито за това, защото учителят бе женен.
Сега престореното му любопитство бе като на котка, която си играе с уловената от нея мъничка мишка: "И каква е тази прическа? А, а, на черта..." Понякога неговата веселост е безобидна, но друг път в нея имаше нещо заплашително, зловещо и ние, неспокойни, навели глави, стоим така и не знаем този път накъде ще избие: "Не може вие да сте подстригани прилично като другите ученици, с машинката, а по-така, на черта - леко, внимателно!..." Прави се на бръснар, вдигнал театрално ръце като фокусник, уж борави сръчно с инструментите: "Клъц, клъц! - с гребенчето и ножичката,нали?" Целият клас се разсмива, дори и ние , и си отдъхваме, малко обнадеждени. Може пък да ни се размине? "А знаете ли, мили деца, че и аз мога да подстригвам с ножица?" - продължава учителят. На тезгяха до него имаше куп дърводелски инструменти. Той се присегна и взе голямата черна ножица за рязане на ламарина. Размаха я над главите ни, щракна във въздуха няколко пъти със стоманените и челюсти, за да я изпробва: "Кой сега иска да бъде на черта?"
Той хвана първия от нас, накара го да се наведе и започна да реже косата му по средата. Срязваше кичури коса от перчема му , до дъно, оформяйки постепенно малка бяла пътека.
После на втория, на третия... Хващаше ни просто така, като овце, един по един и ни остригваше, къде по-добре, къде не толкова успешно, със злоба, мъчейки се с тази ножица, мъчейки и нас, решен да даде на всички ни добър урок, който да запомним за цял живот.
Така и стана. Никога не го забравих. Но защо тогава не избягахме, защо не се възпротивихме, защо се оставихме безропотно като добичета да бъдем унизени? Не знам. Знам само, че трябваше да го разкажа. А на тези, които ви разказват, че при "комунизма" / Те така го наричат./ не било толкова зле - много поздрави от мен!

Следва продължение...