автор: LeoBedrosian

Сополиви капки се стичат по немити стъкла и правят кални вадички пред очите ми. Едри капки от неспирал дъжд
плющят по ламаринения покрив на лавката с нахално име „Кафе Венеция”.
Единствената алюзия с името може да се направи с калния канал, в който се е превърнала улицата от вън. Останалия екстериор се различава драстично. Ожулените от природните стихии блокчета стоически доказват наличието на някаква цивилизация. Крайната спирка, част, от която е „Кафе Венеция” устоява самотно на бури и жарки лета в края на градеца и ми е дала временен подслон. Интериора, въз беден се състои от няколко метални маси със заварен направо за ламаринения под крак, три - четири счупени пластмасови стола на най-здравия, от които седя аз и също така ламаринен бар. Зад бара на фона на мътно огледало при по-добро взиране може да се различи бледо, болнаво лице на същество от женски пол. Подпухналата кожа в пепеляво - сиво обгражда мътни очи с неустановен цвят. Ако не изпъшква от време на време съществото спокойно може да мине за част от мебелировката.

Помещението, всъщност една преградена, затворена част от навеса на автобусната спирка е толкова тясно, че в него трудно се побират заварените маси, спарения застоял въздух с нюансите на хиляди изпушени евтини цигари, болнавото тяло на барманката и кутията ми цигари „Сфинкс – произведено в EU”. В кутията се валят три смачкани фитила с претенцията да се наричат цигари и два недопушени фаса - свидетели на плахите ми опити да откажа единствения приятен навик. На студения метален плот край препълнен пепелник се мъдрят две пластмасови чаши от кафе, една в друга да не заемат от оскъдното място и още една полу изпита до тях. Течността от вътре с цвят на кална локва и почти същия вкус ми струваше цели двадесет стотинки, но поне ми осигурява сушина и завет. Отпивам поредна мътна глътка и погледа ми се спира на не спиращия от вън дъжд. Втори ден небето се е отворило и нехайно за тегобите на бездомника излива тъжните си сълзи. Калните вади се стичат от всякъде и намерили път и посока се вливат в устието на шосето - река. С тях изтича и надеждата ми за топлина и слънце, които да посгреят започващите да се предават телеса. Предната нощ прекарах от вън под навеса и по всичко личи, че и следващата ще бъде същата.

Спирката и кафето, жалки остатъци от минало човешко оживление свидетелстват за времето, когато обслужваха пътниците към съседните китни селца с всичките им радости, грижи и суети. Времето ли, хората ли постепенно изоставиха селския живот, загърбиха земя, щурави добичета и малките засмени селца се превърнаха в гробовни могили на простия, но весел бит. Запустя и крайградската спирка, а „Кафе Венеция” се превърна в последния възможен приют за опърпани пияници и всякакви скитници.

Към последните от скоро се числя и аз...

/следва продължение/