автор: dara33

На планетата Итора се водеше война от 244 години. Съществата, живеещи там, бяха наричани иторианци. Иторианците бяха кротки по природа, но откакто крактикулите бяха нападнали планетата им, те воюваха за свободата си. Не искаха да бъдат роби на пришълците и воюваха от много години за възвръщане на онова спокойно и красиво време, за което се разказваше в малкото оцелели книги на иторианците.

Иторианците бяха мили същества. Никога не биха помислили за война, ако нашествениците не бяха посегнали на земите и децата им. Независимо, че вече повече от 200 години се бореха, те не губеха вяра, че ще успеят да изгонят нежеланите на планетата им гости. Последните иторианци водеха неспирна борба със злото.
Спрак беше един от водачите на иторианците. Беше млад иторианец, твърде податлив на емоциите си, а това определено пречеше при вземане на важни решения. Спрак беше наследник на стар и древен род и много обичаше планетата си. От книгите знаеше, че животът на Итора е бил различен преди 204 години. В книгите се разказваше за отрупани в плодове градини. За тичащи иторианчета и царящо навред щастие. Понякога той се замисляше за това колко е относително щастието.
- Всъщност, какво е щастие? - питаше той старите иторианци.
- Виж книгите, те знаят. - отговаряха те.
- Но аз искам вие да ми кажете?
- Не сме изпитвали това чувство никога.
После клатеха глави и се затваряха в себе си.
Кога ще изпитам истинско щастие? питаше настоятелно Спрак.
Този Спрак вечно питаше разни неща, а това ги изтощаваше до безпределност. На Итора вече от много време почти не се раждаха иторианчета. Цареше мизерия и смърт. Завоевателите покоряваха красивите иторианки и ги правеха техни разплодни банки. Държаха ги затворени, докато изчерпят живителните им сили и после ги убиваха безпощадно. Иторианците все правеха опити да разбият стените на Върт Харн Иист - това беше крепостта на завоевателите. Там имаше множество подземия и тайни тунели.
- Някога това е било замък на нашия крал, а сега е омерзен от проклетите завоеватели.
Така говореха старите оцелели иторианци.
- Но къде е нашия крал? - питаше Спрак.
- Умря преди сто лета. Стига си питал.
Така отговаряха те и отново се затваряха в себе си. Спрак търсеше начини за свързване с крепостта. Понякога, когато двете луни светещи над Итора се скриваха зад облаци и всичко потъваше в непрогледен мрак, той припълзяваше до крепостта и търсеше пролука, за да припълзи вътре и намери себеподобни. После плануваше да ги изведе и формира непобедим отряд, с който да превземе крепостта завинаги. С връщането на иторианките при тях щеше да има надежда за бъдещето им. Така просто гинеха от отчаяние и огромна тъга. Бореха се, но не се виждаше краят и тази война ги изтощаваше с всеки изминат ден.
...
Нощта на Спрак

Спрак направи пробив. Откри начин за преминаване отвъд стените. Между тръните и опиумните цветя на Итора, наричани риволий, той откри пролука, водеща навътре. Изчака нощта. Припълзя и влезе в крепостта. Беше сам. Дрехите му, черни, се сливаха с непрогледния мрак. Спрак припълзя и прекоси зоната. Влезе в мечтаната страна. Пазачите бяха навсякъде. Спрак изчака един от тях и го удари по главата с приклада на оръжието си. После взе отличителното наметало на нашествениците и се наметна с него. Почти приличаше на тях, само че нямаше остро като меч рогче на главата. Покри се с плаща и влезе. Никой не му обърна внимание. Сля се с останалите. После изкачи стълбите на крепостта и се зае да изучава помещенията и свързващите ги коридори. Обиколи, необезпокояван от никой. Когато стигна до подземията, чу остри вопли. Настръхна. Тялото му се скова от ужас. Там, в тънещи от тъмнина помещения, се намираха пленени иторианки, които бяха за забавление на нашествениците. Той надникна и усети, че му се сгажда от силната воня на мръсотия и разлагаща се плът. Един от крактикулите извършваше съвкупление с една изпаднала в несвяст иторианка. Беше се качил върху нея и от главата му излизаха пипалата, с които опипваше всеки сантиметър от тялото й и пиеше от кръвта на жената. В края на свойто съвкупление той изля в нея черното си семе и прибра пипалата. Сега тази иториянка щеше да му роди крактикул, след което щеше да умре заразена от отровните пипала на създанието, на което дарява живот. Беше въпрос на пет месеца. Крактикулът се изправи и направи опит да придърпа наметалото си, когато внезапно студено острие прониза плътта му. Така и не разбра, че иторианец е направил връзката и е вътре в подземието при себеподобните си.
...
Спрак гледаше иторианката. Беше слаба, но много красива жена. Тялото й приличаше на изпокъсана кукла. Спомни си картинки от древните книги и му се приплака за нея. Помогна й да оправи дрипата, покриваща тялото й, и прошепна:
- Тихо, че могат да ни чуят. Свой съм.
Всички очи се обърнаха към него. Очите на стотици пленени иторианки го загледаха с надежда.
- Има ли още затворени, като вас? - попита той.
- Само ние останахме. Няма други.
- Навън има пустош, но тук е обречена и зловеща действителност. Там има надежда, а тук има само смърт. Ще ви помогна. Трябва да се измъкнем от тук. Нужно е да създадем поколение на нашата планета. Нужни сте ни. Без вас няма да има бъдеще. Той седна и заплака от радост, че успя да осъществи връзка с пленените иторианки.
- Някой друг знае ли, че си тук? - попита жертвата на крактикула.
- Не. Имате ли сила да вървите? - попита той.
- Ще намерим. Нужно е да се махнем от тук по- скоро, защото разплодният период на нашествениците наближава.
- Мен ме оставете тук - каза красивата иторианка.
Спрак я гледаше и очите му не се откъсваха от бледата й кожа.
- И ти ще дойдеш с нас.
- Ти не разбираш. Обречена съм.
- Нищо не е сигурно. Дори и да родиш това адско изчадие, ние ще го убием, преди то да е убило теб. Изправи се и тръгни с нас.
На нея не й се спореше. Прие решението му и се изправи. Той ги поведе по коридора. Понякога смъртта е избавление пред вегетиращо съществуване, подобие на живот.
Сто и една бледи фигури се придвижваха в тъмното. Приличаха на привидения. Само биенето на сърцата им подсказваше, че са живи, а не мъртви. Когато стигнаха до стената, Спрак им показа цепнатината, в която да промушат телата си. Те го послушаха. Една по една пълзяха сред тръни и опиумни риволии, за да избягат от своя ад.
Когато и последната иторианка излезе от другата страна, Спрак чу, че наближават стъпките на пазачите. Той се промуши. Последва звук на тревога. В крепостта бяха открили липсата на иторианките.
...
Спрак ги отведе надалече от крепостта. Донесе надежда на бунтовниците, като върна онези, които можеха да дарят бъдеще, като раждат иторианчета и възродят народа си.
Сега иторианците се чувстваха по-силни и по-могъщи. Бяха готови за нови битки. Спрак беше направил невъзможното възможно, само и само, за да върне надеждата.
- Спрак, спиш ли? - попита иторианката.
- Не, чакам.
- Какво чакаш? Не си ли уморен?
- Чакам утрото. Ти как се чувстваш?
- Слаба и изтощена.
- Не се плаши, когато дойде часа, ще убия изчадието, преди то да е убило теб. После ще бъдеш с мен. Избрал съм теб за носителка на мойто поколение. Ти ще раждаш децата ми.
Тя притихна до него. Вярваше му. Независимо от страха, който усещаше в душата си, тя искаше всичко да свърши по-бързо, за да му роди много деца. Искаше този иторианец и щеше да победи дори адското изчадие, пиещо кръвта й.
- В името на бъдещето, нали Спрак?
- В името на бъдещето, Сна.
- Спрак, но ако грешиш?
- Само утрото ще ни покаже това. Сега почивай. Утре ще е тежък ден.
Сна се сви до него и зачака утрото. Петият месец изтичаше точно утре.

...
Вярвай, за да успееш.
...
Бяха изтекли десет години от безрасъдното нахлуване на Спрак в крепостта. Сна го бе дарила с дъщеря и трима сина. Той позна щастието. Разбра, че всеки хубав миг се заплаща с болка. Иторианците продължаваха да воюват, защото вярваха, че рано или късно ще победят.
- Победата е дело на много иторианци и на много вяра. Нека смажем нашествениците.
Така говореше Спрак пред войните си.
Те го приветстваха, защото предстоеше последната битка. Краят на войната се виждаше.
- В името на Итора! Победа!
Иторианците се спуснаха към крепостта.
...
- Дядо, намерих нещо - подвикваше малко усмихнато иторианче.
- Какво намери сред риволиите?
Детето разтвори шепите си. В тях светеше камък.
- Това е вълшебен камък, нали? - попита то.
- Това е камък, носещ история - каза стария Спрак на внучето си.
После се загледа в двете усмихнати иторианчета, тичащи през зеленото поле.
Спомни си за древните книги. "Щастието е всичко, което обичаш." - мислеше той и пое с гърдите си свободния въздух на Итора.
...
Бъдещето изгряваше с всяко утро и блестеше с по-ярка светлина.

автор: Лили Спасова