автор: Remembrance

Със златен ключ
отключих си сърцето –
да не може да те пожелава,
но всеки възможен миг
да ти дава
слънце, усмивки
и от крилете
изхвръкнало
нежно перцето.


При него бяха идвали красиви жени.
Но тази беше различна.
Още от вратата усети нещо странно във въздуха около нея.
Той правеше своите вълшебни смески зад статива с подготвено пано, когато тя почука и тихо прошумоля в студиото. Огледа кротко обстановката и потърси присъствието му иззад лабиринта от платна, цветове и светлина.
Изглеждаше крехка, любопитна и беше наистина много привлекателна. Но не физическите й черти толкова привлякоха вниманието му, а енергията, която излъчваше. Около нея сякаш се стелеше аромата на сини морски вълни.
Когато се приближи, а той надникна, за да я поздрави, бърза усмивка украси устните й.
- Добър ден – каза той.
- Добър ден – отвърна тя.
И дотук да бяха спрeли, денят щеше да е съвършен, така добре се почувства от тази среща. Той огледа сега малко по-добре формата на съществото й и запита:
- По какъв въпрос?
- Дойдох, защото ми казаха, че можете да ме нарисувате.
- Желаете да ви нарисувам значи? – повтори той, връщайки се към боите. – А казаха ли ви как рисувам аз?
- Всъщност не – скромно сподели момичето и потърси с поглед наоколо завършени произведения. Портрети не откри никъде. Пейзажи и абстрактни творби заемаха място из цялото помещение, но това бе всичко.
- Аз не бързам и когато рисувам някого, му посвещавам колкото време трябва. Ще започнем след месец. А дотогава вие помислете добре по въпроса защо искате да ви рисувам. Това ще бъде първото, което ще ви запитам.
Тя му благодари, сбогува се и си тръгна. Той погледна след нея, докато тя излизаше и тихо въздъхна.

***

След месец точно, в същия час, тя престъпи прага на студиото за втори път. Беше тихо и празно. Тя влезе бавно и огледа този път в детайли. Направи й впечатление подреденост, без прекалено вманиaчаване, използване на много и всякакви видове бои, както и различни осветления – прожектори и лампи, различни ъгли с оформления и декорации. Сега забеляза и доста врати, водещи незнайно къде, до една затворени. Тя се почуди миг-два какво да предприеме, точно колкото той да влезе от едното от тези потайни помещения и да я види там, по средата на светлината, проникваща от огромния стъклен таван. Той се усмихна мило и енергично я посрещна. Покани я в уютно ъгълче до прозорец. Посочи с жест към дивана, а самият той приседна на страничната облегалка на фотьойл.
Докато тя се настаняваше, той наблюдаваше всяко едно нейно движение. Стоя така дълго в неподвижна поза, докато накрая тя дори малко се притесни.
- Защо искате да ви нарисувам – започна разговора той.
- Защото искам да се опозная – каза тя простичко. – Искам да се видя чрез чужди очи.
- А защо искате да се опознаете? – попита той, не снемайки очи от нея.
- За да се разбера по-добре.
- Перфектно. Това означава, че няма да искате префърцунен идеален портрет, подчертаващ само вашите съвършенства?
Тя го погледна малко обидено.
- Аз знам, че не съм нито модел, нито най-голяма красавица. Но определено бих искала да видя и хубавите си черти. Негативите мога да видя и в огледало, и в погледа на самодоволните жени.
- Извинете ме, не исках да ви нараня – протегна се той към нея и докосна ръката й. – Защо мислите, че чужд човек може да ви обрисува добре?
- Замислих се над поставения въпрос първия път, когато дойдох. През този месец осъзнах, че всъщност имам нужда от помощ. Искам да придобия реална представа за това, което съм.
- Хубаво, много хубаво – усмихна се той. – Бих се радвал да помогна. И съм очарован от искреността и смелостта ви.

Той стана и закрачи напред-назад.
- Какъв цвят бихте нарисувала душата си?
- ... Синя...?
- А сърцето ви, то какво е?
- Изстиваща лава.
- Ръцете ви?
- Целите одрани, защото са галили рози.
- А краката?
- Уморени от ходене, но бяха обичани.
- Да се спрем на косата.
Той се доближи и я погали по главата.
- Мека е.
- Мечтая да е много дълга.
- А очите?
- Бих искала да са така топли, че когато човек ме погледне, да се чувства у дома си.
Той се втурна към статива си. Тя го проследи с поглед, съзря и приготвените му бои. Повечето бяха тонове на синьо. Тя ахна и той се усмихна.
- Но как...? - едва промълви тя.
Той сложи пръст на устните си, което тя разбра добре, и започна да рисува. Така измина доста време – тя и не усети колко всъщност. Когато той привърши, доста изморен, я изпрати до вратата и небрежно я прегърна.
- Ще се видим след месец – каза той, докато тя първо гледаше малко стъписано, после кимна и си отиде.

***

Следващата им среща беше брутална.
Тя нахлу без да почука в неговото си студио, огледа всички окачени картини, сякаш са пилета за продан на пазара, след това седна на дивана и започна да плаче.
След като в началото я поздрави, той просто я наблюдаваше и продължи да забърква скромно боите си.
- Разбрах, че може да ме нарисувате – каза тя през всичките си сълзи.
Той спря и я погледна. Приближи се до нея, смутен, и седна на облегалка на фотьойл.
- Какво има? – попита.
Това беше достатъчно, за да отприщи още десет минути оплакване за живота й, изцедено в също толкова време мокри очи.
- А вие? Вие какво рисувате? Сигурно голи тела – каза го почти цинично, почти грубо, все едно беше някакъв използвач. Беше ли осъзнала въобще какво вижда, докато беше разглеждала картините?
Тъгата й го сломи. Почти разнищен той отиде до статива и дълго нанасяше своите щрихи. Когато приключи, тя се ядоса.
- Вие дори не ми казахте една блага дума! А аз съм толкова нещастна!
Той се смути отново. Приближи се и хвана ръцете й.
- Мило дете. Вие забравяте, че аз съм просто огледало на душата ви. Нима желаете и лична съпричастност?
- Да, моля?
- Ако го направя, ще загубя своята непредубеденост. Ще ви привържа към мен, което е опасно. Аз не съм никой в живота ви, просто художник.
Тя извади поредна кърпичка от чантата си, попи отново всички хукнали по пътя си капки тъга, преглътна и лицето й се вкамени.
- Поредният леден мъж-егоист – процеди тя през зъби.
Той дори не примигна, нито пък отвърна с нещо.
Когато тя хлопна вратата, той въздъхна.
Горещи урагани се потушаваха само с ледени свлачища – помисли си той и отиде да нарисува това свое проникновение. Остатъкът от денонощието си посвети на възстановяване от изтощителната среща, но и на малко мечти.

***

Когато влезе, тя разнесе аромата на пролет. Мека коса, прекрасна рокля, летящи стъпки на дъхоспиращи токчета. Нежността й отне за малко стабилния поток на мислите му и той седна на облегалка на фотьойл.
Тя поздрави, огледа картините му с ах и ох, усмихна се и се приближи. Здрависа се с нея и й предложи да седне. Тя поогледа, но се поколеба.
- Разбрах, че може да ме нарисувате?
Май трябваше да свикне с това. Тя наистина ли не помнеше?
Той кимна.
- Влюбена съм – сподели тя.
Той кимна отново. Стана, хвана я за ръка и я поведе към една от своите многобройни врати. Когато прекрачиха прага, тя ахна. Зимна градина – прекрасни цветя, храсти и фонтани се преплитаха в райско кътче. Заведе я до полегнал дънер, удивена, и я настани да седне. За броени секунди намести статива си и боите.
Той не попита в кого е влюбена. Нито какви са безспорните качества на въпросния субект, предизвикал нейното възхищение. Опита да се концентрира върху резултата на това, което я беше преобразило така внезапно.
- Движете се – каза той.
Тя стана и започна да разглежда растенията наоколо. Ефирна и слънчева, тя го покори с нежната си тишина. Най-накрая той почти се престраши да запита нещо по-конкретно, но тя го изпревари.
- Не е ли прекрасно да осъзнаеш призванието си?
Това беше неочаквано за него. Преди да отговори подходящо, тя промълви:
- Любовта е прекрасно нещо. Влюбете се в любовта!
И се изплъзна навън, докато той се взираше в силуета й. Приседна на нещо наблизо и няколко часа съзерцава образа й в мислите си, размишлявайки.

***

Ще помни, няма да помни, ще помни, няма да помни... И така до безкрай... Или докато на хартиената му маргаритка не остана нито едно парченце... а последното негативно остави за накрая, нарочно.
Когато тя влезе, той потрепери. Тя излъчваше неземно спокойствие и хармония. Приближи се и му подаде ръка. Какво го накара да я целуне, вместо просто да се здрависа? Тя се усмихна широко и още не успяла да каже и дума, той започна:
- Желаете да ви нарисувам?
Тя кимна.
- Аз не рисувам голи тела – подметна той.
Тя се разсмя. Той също.
- Какво най-обичате у хората? – попита той.
Тя се замисли за секунда.
- Топлината им. Може ли да седна? Малко съм изморена...
Той кимна и се извини.
- Малко се разсеях. Току-що си направих кафе, желаете ли?
- О, да – просветна тя. – Благодаря ви.
Той се запъти някъде там към кафеварката си, тананикайки си за канички, звезди и кифли. Тя се развесели и той чу смеха й. Като се върна, отвори всички възможни прозорци в студиото си.
- Трябва ни светлина, много светлина!

Когато накрая си тръгваше, тя го погледна и каза:
- Винаги пазете светлината в сърцето си.
Той се пресегна за ръката й и я целуна отново, а после промълви:
- А си мислех, че аз рисувам вас.

***

Тя не дойде.
Той седна на облегалка на фотьойл.
Сипа си кафе.
Изпя 2-3 реда от 3-4 песни.
Приготви всички свои специални бои, четки и технологии.
Тя не дойде.

***

Облегалка.
Кафе.
Песен.
Той излезе да се разходи.

***

Кафе на облегалка.

Той излезе на разходка. Отиде в парка и се наслади на невероятна гледка от цъфтежи, хора, деца, шум и птици.
Звънна на приятели. Те първо се опитаха да си спомнят кой е (всъщност на шега), после оглушиха ушите му от радост, че го чуват, а само час по-късно се надприказваха над чаша бира и запотени приказки за красиви и не толкова жени, които изпълваха мечтите им със затормозяващи искания.

И той я видя. Тя мина точно пред неговата маса и се запъти към езерото. Седна на пейка и се загледа във водата.
Прималя му.
Тя поговори по мобилния си телефон, понаписа нещо в тефтер и се усмихна.
Той изтръпна. Приятелите му видяха промяната, проследиха погледа му. Този път не се подиграха, не се засмяха. Единият само го побутна леко.
- Отивай, всеки момент ще си тръгне.
И беше прав. Тя започна да си прибира нещата и се изправи. Но той вече беше до нея. Тя го погледна. Видя в очите й объркване. Дали го помнеше?
- Извинете ме – започна той.
Тя кимна.
- Кажете?
- Добър ден всъщност.
- Добър да е.
Той се усмихна.
- Да ви се представя и простете, ако ви се струва нахално... момент... – той се заровичка из джобовете си, откъдето извади изтормозени визитки и й подаде една.
Тя я пое и се взря в написаното.
- О, вие сте художник! Колко прелестно! – дари го тя с усмивка – Защо имам чувството, че съм ви виждала?
Той леко се обърка. Не знаеше на какво се дължи липсата й памет, защо не си спомняше дори лицето му? Реши в момента да пренебрегне този факт.
- Дано не ви се стори нахално...
- Казвате го за втори път – прекъсна го тя развеселено.
- Да, права сте. Ще говоря направо. Бих искал да ви нарисувам. Не рисувам голи тела. Обичам кафе и музика. Умея да смесвам цветовете и имам нужда от подходящ обект – като вас.
Тя го погледна замислено.
- Вие, художниците, не се ли занимавате повече с разни красавици, модели, съвършени тела? Защо искате да рисувате мен?
- Вие сте красива жена (как би искал тук да прибави и че я познаваше вече, и че първо тя бе дошла при него)...
- О, благодаря, но всъщност...
- Какво от това? – продължи мисълта й той – Нека ви обясня. Аз рисувам души. Красиви души, а при вас е комбинирано с външна красота.
- Позволете ми да се объркам. Как знаете каква е душата ми?
- Повярвайте ми, знам. Усещам тези неща още от първия контакт. А вие... вие сте уникална.
Тя се засмя.
- Аз съм просто едно малко човече на земята...
- Вие сте космично човече... аз виждам това...
- Вижте, ще помисля...
Той се натъжи.
- Кажете ми, защо рисувате?
Той се стресна при този въпрос. Поразмисли секунда и отговори:
- Това е моят начин да обичам живота и хората. Аз ги рисувам.
- О, прелестно! – възкликна тя (дали не се повтори?).
- Един човек веднъж ми каза: Влюбете се в любовта! Това и правя. А сега ви оставям и се надявам да дойдете някой ден.
Той притисна визитката в шепата й, докато тя го гледаше изумено (Дали си спомни?).
- Моля ви, елате.
После бързо се обърна и се върна на масата.
Тя погледа още малко към него, видя приятелите му, които й кимнаха, помаха им с ръка и бавно си тръгна.

***

Тя влезе плахо. Потърси го с поглед. Нямаше го. Обиколи навсякъде и зашеметено видя образа си на десетки картини из цялото студио. Извика го по име и той се появи веднага с каничка кафе. Тя извади пакет с кроасани и го сложи на масата.
Изпиха кафето в тишина и взаимно съзерцание, а накрая той стана, взе разни негови папки и кутии и каза:
- Аз съм готов. Заведете ме там, където живее душата ви.
Тя се засмя щастливо.
- А може ли да останем тук?
Той поизпусна две-три неща от претрупаните си ръце, после остави всичко на пода. Трябваше да седне, за да се посъвземе. Но този път не беше облегалката. Седна до нея на дивана, хвана ръцете й и каза почти задавено.
- Аз няма да ви нараня. Когато дойдохте за първи път, аз ви обещах, че ще отделя достатъчно внимание, за да успея да ви нарисувам. Докато идвахте при мен, вие не успяхте дори да разпознаете лицето си на картините наоколо... Забравяхте и мен след всяка среща... Но докато аз отразявах вас, вие отразихте мен... Разбрах, че душата ми избледнява, изчезва от сърцата на хората... че не мога да оставя никаква положителна следа в живота им... Но сега... сега е толкова различно! Аз искам да обичам, искам да рисувам, искам да се радвам на приятелите си... И мисля, че успях да ви пресъздам най-накрая в сърцето си, така че да нарисувам окончателния, най-истинския ваш портрет.
Тя слушаше изумено излиянието. После кимна, а той продължи.
- Трогателно е за мен, че искате да бъдем тук и да ви рисувам, но аз отчаяно искам да изляза от този свой затвор и искам да открия вашия свят, ако позволите. А после моето жилище отново ще стане мое прибежище и ще се върна.
Тя помисли.
- Бих могла да направя това. Но бих искала и аз да идвам във вашето прибежище, така е уютно и вълшебно... Нека ги редуваме!
- Чудесно! – възкликна той – Значи сме готови за цяло приключение!
- Един въпрос имам само – каза тя. – Пак ли ще трябва да идвам през месец?
Той я изгледа изумено.
- Вие си спомнихте?
Тя кимна.
- Но не знам колко време е минало, тук виждам толкова много картини с моето лице...
Той сведе глава развълнувано и тихо каза:
- Всъщност няколко години. Но имаше и време, когато ви нямаше.
Тя кимна.
- Е, аз съм готова. Ще продължим ли напред за съвършената картина?
- За най-пълната и коректна картина - поправи я той. – Защото ще ви рисувам с обич.
- Прелестно! – възкликна тя (няма значение за кой път) – Да тръгваме!




Картината Final Destination на Iluviar