автор: marcusjunius

Васил шофираше механично в сутрешното задръстване. Не може да се каже, че Васил бе неподготвен за него, тъй като то му се случваше всяка сутрин в работен ден, а понякога – и в почивните. Не може да се каже, обаче, и че беше подготвен,
понеже целта на подготовката за каквото и да било е да бъдат променени определени обстоятелства, които иначе, без подготовката, биха протекли по някакъв различен начин. Целта на Василовата подготовка за задръстването беше да намали задръстването, заедно със собственото си изнервяне от него, а двойнствеността на неговата (не)подготвеност идеше от факта, че той не успяваше да промени нито едното от тези две обстоятелства. Поне не и забележимо.

Мислите на Васил бягаха в различни посоки, като по пътя си закачаха като с бодлив шипков клон други мисли, които също се превръщаха в шипкови клони, или в къпинак – това не е сигурно, понеже Васил не бе много силен по ботаника. Ръмеше ситен, много ситен дъждец – дъждец, който би могъл да бъде определен като бавен. Колоната се влачеше мудно и той запали втора цигара за това кръстовище, което беше лошо, много лошо, тъй като това същото кръстовище обикновено отнемаше само една. Точно тази цигара се оказа съдбоносна за Вселената.

Марковите цигари на Васил , според надписа, бяха Холандски, но понеже една Директива на Европейския съюз разрешаваше ишлеме от определени държави що се отнася до производството на цигари, лекарства и други опасни за здравето субстанции, Василовите цигари всъщност идеха от една малка сръбска фабрика. Преди два месеца в един студен зимен понеделник двадесет и шест годишния Джиорджи, сръбски албанец, бе дошъл на работа след тежко препиване и консумация на някакви психотропни хапчета с неясно съдържание. Смяната щеше да бъде тежка и Джиорджи реши да „удари за отскок” последната половинка от едно хапче, останала от предната вечер. Тъй като ръцете му трепереха, той изпусна парчето таблетка в тютюневата смес, която вървеше към машината за цигари.

И така при третото дръпване цигарата на Васил изсъска и той усети в устата си леко кисел вкус. Наруга проклетите производители, които лепяха марковите си имена на боклуци и тъкмо да угаси цигарата в пепелника, когато колата пред него рязко спря. Васил натисна спирачката и за миг върна вниманието си към шофирането, което даде време на странната цигара да окаже въздействието си върху него. Васил реши да я допуши.

Бавно, постепенно тръните с неопределени ботанически имена започнаха да се разнасят от главата на Васил – или пък да се заплитат още повече, зависи от дефиницията. Чистачките бяха току-що изгладили голямото предно стъкло на новата му кола и, през тръните, Васил се взря в него както никога преди. „Чисто, чисто, празно, нищо”, помисли си той. Но това състояние на нещата трая не повече от секунда. Малка, съвсем малка капчица се появи горе вляво, после още една под нея, една в средата, една в дясно до винетката, една над линията на волана... Казахме, че дъждът беше бавен. Разбира се, колкото и бавен да е един дъжд, едно ръмене, все пак никой не може да следи появяването на всяка отделна капка върху едно чисто стъкло. Но в този ден Васил не само че успяваше да го прави, но и с учудване установи, че започва да улавя някакви схеми, някакъв познат модел във формата и разположението на капчиците. Бавно, бавничко капките се появяваха една след друга, една до друга, понякога една върху друга и образуваха сложна картина от различни по размер, прозрачни точици. Всичко се случваше толкова бавно и Васил разбра, че то се случваше така ЗАРАДИ него. Той трябваше нещо да разбере, нещо да види, но какво, по-дяволите, можеше да види напушеният му мозък, освен онова, което виждаше?

Васил имаше усещането, че вижда всичко и нищо. Че Господ му разкрива някаква велика тайна. В същото време усещаше дълбоко вътрешно напрежение, страх, който проникваше чак до мозъка на костите му – и когато на самият Васил му хрумна това същото сравнение, той осъзна, че никога преди не беше разбирал какво значи този израз. Да – костите му имаха мозък на хиляди, милиони, милиарди години и точно в момента този мозък изтръпваше от ужас...

...И тогава Васил видя как се появява Голямата мечка. Васил не беше силен по ботаника, НО Васил беше много, много силен по астрономия. Хоби от училище, хоби от университета, хоби и сега, с трите му телескопа и безбройните книги и атласи на звездното небе. И Васил разбра. Пред него, на стъклото на малкия му, жалък автомобил, който щеше да ръждяса и да изчезне след стотина години (с изключение на пластмасовите части, за които щяха да са нужни няколко десетки хиляди) някой (Някой!) му изнасяше урок по история на Вселената. Васил едно след друго разпознаваше съзвездия, виждаше ги как се появяват – дори размера на капките съответстваше на относителната яркост на звездите, гледани от земята. Ето я и Малката мечка, ето го Орион... Плеядите... И тогава той видя, как в Плеядите се появи една звезда, голяма и ярка, която не съществуваше! „Бъдещето!” – изрече Васил на глас, с благоговение. И започна още по-внимателно да следи познатите съзвездия – видя как изчезват звезди, как изчезват цели съзвездия, а други се променят и стават неузнаваеми. Видя как по няколко звезди наедряват в огромна капка и се плъзват надолу в прозрачна черна дупка, като по пътя си забърсват още десетки звезди и цели съзвездия. Васил вече не се страхуваше – той гореше отвътре в една персонална Нирвана. В този миг той бе ученик на Бог и го знаеше. Искаше този урок да продължи – до край! О, как искаше, искаше да види края! Тази мисъл го сепна и той понечи да посегне към лоста на чистачките, който бе включен на режим „автоматичен” – процесорът сам преценяваше, кога стъклото е толкова покрито с капки, че да има нужда от чистене... Трябваше да ги изключи, за да види края!

В този момент колата пред него отново спря рязко и той сграбчи волана с две ръце, като скочи на спирачката.

Това моментно отклонение беше достатъчно. Огромните чистачки извършиха бързо, плавно, почти нежно движение и цялата Вселена изчезна.

Васил стискаше волана на колата си, която щеше да ръждяса и да изчезне след стотина години (с изключение на пластмасовите части, за които щяха да са нужни няколко десетки хиляди) и от очите му се стичаха сълзи. Той бе пропуснал шанса на живота си – шансът научи Истината!

Клаксоните зад него го сепнаха, той вдигна глава и погледна отново напред през премрежените си очи. И тогава видя, как върху чистото стъкло бавно и тържествено, капка по капка започваше да се рисува една нова, непозната Вселена...