автор: marcusjunius

Неговата роля беше проста и ясна – да открива и унищожава. Seek and Destroy. Обичаше това парче на Металика – пускаше си го всяка сутрин в колата на път за „работа”. Офис той нямаше – поне не в истинския смисъл на думата. Животът му беше канцелария.
От време на време, напоследък все по-често, обаче, се заседяваше и пред компютъра. Той имаше рядка и екзотична професия – Палач на романтични души.

Тази сутрин имаше две екзекуции – една двойна на младо семейство, все още без деца, и един стар писател-романист, който напоследък пописваше и поезия. За първите двама щеше да започне с нещо елементарно – изневяра. Още се чудеше дали да изработи мъжа или жената. За стария писател – този беше изпуснат навремето и сега бе по-труден – щеше да вкара в действие икономически лостове. Работата за деня не беше много и щеше да му остане време за „вербовка”. Вербовката също вървеше добре. Както се очертаваха нещата, скоро професията му нямаше да е толкова „рядка”.

Паркира колата на една пряка от офиса на момчето - съпруга от младата двойка – и седна да изпие едно кафе в близкото снобарско кафене. Въпреки че беше почти десет часа, кафенето тъкмо отваряше. Обслужи го намусена млада сервитьорка – докато му носеше кафето два пъти и иззвъня мобилният и тя проведе кратки нервни разговори, явно с двама различни мъже. Тази определено нямаше да влезе в списъка с жертвите му. Никога. Докато пиеше кафето и разлистваше сутрешния вестник, попадна на статия за млада жена, запалена по каузата на децата от домовете без родители. Романтичка. Виж, тази скоро можеше да му бъде спусната в някоя от задачите. Отново се замисли как да подходи към първата задача за деня и реши, че така и така е близо до офиса на мъжа – ще забие него.

Стана, сгъна вестника на осем и го пъхна в задния джоб на дънките си. После влезе в тоалетната на кафенето. Малко след това излезе от там, разтърси артистично русата си коса и премина, гордо поклащайки бюста си, през цялото заведение. Всичко бяха така ококорени в циците и бедрата на тази фамозна руса красавица, че никой не си зададе въпроса защо не я бяха видели да влиза...

***

Първата задача се оказа съвсем лесна. Хвана младежа в обедната почивка и го заговори на масата в ресторанта. Малкият беше ошашавен – нормално, той така действаше на всички мъже, защото самият по начало бе мъж и знаеше как да се докара за бърз и силен ефект. Ефектът не беше постоянен – но на него и не му трябваше такъв. Трябваше му бърз и силен. Малкият не беше готов да легне с предлагащата му се руса мацка, даже се дърпаше нервно при най-откровените натискания, но той успя да направи достатъчно снимки със скритата си камера – как го хваща за ръката, как се надвесва в него и му шушне в ухото със силиконовите си устни, как докосва бедрото му под масата... Малко след това остави сащисания младеж на масата, върна се в колата и от лаптопа си изпрати снмките на съпругата му. Такааа, тези бяха готови – дори нямаше нужда да проследява развитието на събитията.

Тъй като беше вече обядвал – успя да хапне една пица, докато работеше по младежа – той реши веднага да се справи със стареца-писател. Взе от колата чантата с лаптопа и, отново като мъж, в дънки и тесен пуловер от МЕХХ, отиде пеша до близкия парк, където дядката прекарваше слънчевите дни. Старецът и сега беше там – пишеше стихове в малко тефтерче и се усмихваше на децата и котките. Той се настани на пейка срещу него – обичаше символиката на контакта „очи в очи”. После отвори лаптопа и през мобилния интернет изтри досието на стария писател от регистрите на пенсионната система. После блокира малката сума в единствената му банкова сметка и му създаде фиктивно задължение към електрическата компания. Това трябва да беше достатъчно. Още утре вечер старият поет щеше да бъде развалина. Всичко беше толкова лесно...

Тогава видя на една пейка, съседна на тази на стареца, млад мъж на чийто колене също бе положен малък мобилен компютър. Мъжът беше облечен в стилен костюм, с вратовръзка и хвърляше надути погледи наоколо. Наистина днес нещата вървяха прекалено добре! След двете без съмнение успешно изпълнени задачи сега имаше шанс и за успешна вербовка. Самоуверено стана и се запъти към пейката с младия мъж, а докато крачеше към него вече беше избрал подхода си. Снобите, егоцентричните богаташчета се впечатляваха само от едно – директните, груби бизнес предложения. Седна до мъжа, и когато онзи вдигна очи и въпросително го погледна, той изви устни в ехидна усмивка и рече:
- Виждам, че сте целенасочен и успял човек. Ще ви предложа нещо, което не можете да откажете. Ще ви предложа пълна власт над материята. В замяна на това вие ще съсипвате живота на романтичните души.
- Не съм сигурен, че напълно ви разбирам, но ако приемем, че ви разбирам, защо трябва да се съглася?
Не очакваше този отговор – обикновено първата реакция беше нещо от рода на „Вие луд ли сте?”
- Защото светът принадлежи на такива като вас, а романтичните души го съсипват. Връщат назад еволюцията.
- А вие, собствено, кой сте?
- Аз съм един от онези, които имат за задача да екзекутират романтичните души. License to kill! – засмя се сам на остроумието си.
- Как се наричат такива като вас?
Поколеба се за миг, но момчето беше точно на място, беше съвсем, съвсем подходящо.
- Палач на романтични души.
- А име имате ли си?
Замисли се – можеше да каже Митко, Иван или Джон, но момчето беше много, много на място.
- Казвам се Естрим, Палач първи ранг!
- Колко драматично – засмя се мъжът срещу него. – Радвам се, че ми го казахте. А сега вижте какво чета... – и той бутна отворения си лаптоп в ръцете му и с две бързи натискания на клавишите засили яркостта на екрана, за да преодолее дневната светлина.

Това така го изненада, че той, без да се замисли, пое компютърчето и се зачете в текста:

Шекспир, Сонет 116*

Да не издигам пречки и стени
пред брака на сърцата. Обич не е
това, което времето мени
или със остарелия старее.
Любов — това е в бури греещ знак,
негаснещ и в мъглите, вечно зрима
звезда е тя за бродещия в мрак,
чиято стойност е неизмерима.
На времето не е играчка тя.
И нека то коси със сърп цветята
от нашите чела, страни, уста —
тя трае вечно, преко времената.
Ако това тъй само ми се струва,
ни моят стих, ни обич съществува.

Някакво стихотворение... Какво, по дяволите...? Той не трябваше да чете стихове! Очите му обаче вече бяха извън контрол, сами пробягаха обратно по текста и се спряха на заглавието. Шекспир, Сонет 116. Откъде му беше познато това? Мамка му – един от 111-те Отровни стиха, за които бяха учили в защитената среда на Академията! Ако Палач на романтични души прочете един от тези сто и единадесет Отровни стиха в присъствието на някой, който знае името му, то този човек има пълна власт над него!
- По дяволите, по дяволите, по дяволите!
- Естрим, млъкнете! И какви са тези дяволи?
Той се подчини. Гласът сякаш действаше на централната му нервна система.
- Естрим, вие, предполагам, вече знаете кой съм.
- Знам. Моля, не ме убивайте!
- Що за глупости, Естрим? Ние сме от Другата страна. Ние не убиваме. От днес вие ще бъдете отново смъртен и не само това – ще бъдете непоправим романтик.
- Неее! Никога, никога няма да успеете! – разкрещя се той. – Ние сме силни и все повече! Никога няма да успеете! Дори днес, преди да ви срещна, екзекутирах трима души!
- А, тези ли... Всъщност, сървърите на компанията, която обслужваше мобилната ви интернет връзка, се сринаха и всички операции, направени между 11 и 13 часа бяха анулирани. Тя не получи снимките. Старият поет не загуби спестяванията и пенсията си.
- Не, не може да бъде! – яростта заседна в гърлото му, а после избухна като малък атомен взрив.

Естрим скочи и се нахвърли върху другия, натисна го на земята върху тревата в парка и започна да го души. Тогава, точно тогава погледът му попадна върху едно малко глухарче, сгушено в тревата до ухото на мъжа, когото се опитваше да удуши. Половината пухчета на цветчето бяха излетели, а другата половина го правеха да прилича на малко слугинче - с една от онези смешни шапки, като от картина на Вермеер...

Естрим отпусна хватката, седна на тревата и заплака...