автор: kasiana

Дядо Ильо се събуди с горчилката, с която заспа. Мъката още го давеше, едри сълзи се стичаха по съсухрено му лице.Чувстваше се като тигър в клетка…

Баба Гълъбина похъркваше кротко в леглото... До коптора, в който ги бяха натикали зет му и по-голямата им дъщеря – досами курника – живинките се събудиха и засвидетелстваха присъствието си в новия живот на стареца.
Що му трябваше да слуша Гълъбина, да си продадат къщицата в родното село и да идват тук – при чужди хора?! Даде всичките пари от продажбата и спестените, които имаха с бабичката, на дъщеря си... А тя не ги допусна в хубавата си голяма къща, ами ги настани в коптора – до гадините... Него, който се будеше сутрин от шумящите води на бента, дето беше бащината му воденица, дето скалите и брястовете нямаха чет, а лете славеите и чучулигите се надпяваха с него...
„Боже, какво сторих?! Вярно, Гълъбина падна, единия крак и едната ù ръка са неподвижни, ама си беше по-добре, докато си бяхме в нашето село” Сълзите пак бликнаха от сините очи на стареца. „На село поне синът и снахата идваха в почивните дни, понякога се вясваше и малката им дъщеря, а сега...”
Ильо стана, облече се набързо и пое към спирката за областния град. Остави Гълъбина да спи. Бе намислил да отиде до сина си и двамата да прескочат до родното село. През нощта бе навалял сняг, който сякаш пречисти и стопи мъката му. Той прокара пръсти по бялата си коса под калпака и се качи в автобуса...
Автогарата беше пълна с народ. Наближаваше Коледа. Дядо Ильо слезе от автобуса и забърза по стълбите. Синът му живееше наблизо и старецът скоро щеше да бъде при него, да си поговорят за пра-внучето Светлинчо, който бе на триста километра далеч от тях с баща си и майка си – любимата му внучка Калина...Тъкмо да стъпи на последното стъпало и се подхлъзна, залитна и падна по гръб...Когато се свести, видя над себе си непознати хора, които го питаха нещо, опипваха главата му, някои се смееха... Дойде един полицай и му поиска паспорта... Старецът забърка в джобовете си, но в тях не откри нищо. Питаха го как се казва, откъде е, къде отива. Гледаше ги и не знаеше какво да отговори... Паметта му се оказа празна...
- Може да е някое психо от Лудницата – изкикоти се подпийнал младеж.
Полицаят се наведе, повдигна стареца, който кротко се остави в ръцете му.”Хайде в Районното. Там ще видим какво да те правим.”- каза полицаят.
В Районното звъниха в Старческия дом, в Психодиспансера, но оттам казаха, че нямат изчезнал старец. По едно време влезе полицай, който се стори познат на дядо Ильо, но откъде... Полицаят обаче като че ли го позна:
- Дядо Ильо, какво правиш тук? Изчакай малко, докато се видя с началството и ще те отведа до Стоил, твоя син, ей къде е...
Полицаят влезе при шефа си... Дядо Ильо замига, замачка калпака си...Мъката, че не може да си спомни нищо за себе си, го задави... И този полицай, ами ако ме отведе в Лудницата... Ильо стана и тихомълком се измъкна от полицейското управление...
Заваля. Снежинките се сипеха кротко над света, безгрижни за когото и да било.Те танцуваха в студения въздух, опиянени, че са се откъснали от огромния облак, и се любуваха с безкрайна радост на свободата си...
Неусетно дядо Ильо стигна до гарата. Нещо проблясна в уморената му глава и той се запъти към перона, видя спрелия влак и се качи в него... Защо? Не се питаше и не си отговаряше. Правеше всичко като насън... Като насън слезе на един кантон, като насън тръгна по шосето, отстрани на което белееха едри купчини сняг... Като насън извървя петте километра до селото...
Свечеряваше се. Тук-там заблещукаха светлинки... По улиците не се виждаше жива душа... Ильо вървеше...Отмина няколко махали, машинално премина по моста, под който едва цъцреше заледената в краищата си река. След петстотин метра Ильо стигна до своя продаден дом. Похлопа, потропа, чу се свиреп лай на куче, но никой не му отвори. Прозорците не светеха...
Ильо се сви под навеса и заплака... И неусетно спомените го връхлетяха, за да стоплят измъченото му сърце... Той погледна към белеещия се в мрачината геран. Там, на този геран се срещнаха и влюбиха с Гълъбина. Там той и пускаше светулки в пазвата, която светеше, светеше... Но баща му не даде да се ожени за нея – била сираче, бедна била – не била за Ильо – най-личния ерген в селото... До момента, в който у Гълъбинини не потропаха сгледници от съседното село. Разбра Ильо, изправи се пред баща си, каза му, че ако не вземе Гълъбина, ще сложи край на живота си... Разчувства се Ильовият баща, той обичаше челядта си, и Ильо с гръм и трясък нахълта у сирачето, изхвърли другоселците и грабна Гълъбина...

Наскоро след сватбата порой отвлече воденицата. Един от зетьовете на чорбаджи Стоян го вкара в дългове, залагайки голяма част от земите му в хазартни игри... Ильо и Гълъбина заживяха в немотия, но с любов. Женен вече, той се глави чирак с деветгодишния си син Стоил при един богаташ от съседното село... Но си построиха своя къща...
„Гълъбино, Гълъбино, мъка ми е, че сега не можеш да се движиш, както преди... Ох, защо те послушах да продадем дома си, дето ей с тия ръце, камък по камък, тухла по тухла съградих, Гълъбино - за теб и децата... А сега, в оня коптор да преминат старините ми, в оня коптор да умра... Тук искам да си умра, Гълъбино, в моя дом, до моята река, до моята гора, Гълъбино...”
- Боже, ами Гълъбина какво ще прави без мен?! – Ильо се беше освестил. Заозърта се, спомни си, че в двайсет часа имаше влак за града... Да побързам, сега трябва да е осемнайсет... И той закрачи обратно към кантона... Снегът се усилваше, вятърът остро бръснеше в лицето му, но Ильо вървеше. Гълъбина беше сама в оня коптор. Ще се тревожи за него. Боже, дай ми сили - молеше се Ильо и бавно напредваше във виелицата... Още малко, пък напролет и Калина ще си дойде със Светлинчо, той сега е само на шест месеца...
До кантона оставаха стотина метра, но остра болка преряза гърдите на стареца. Ильо се свлече на снега... Опита се да извика, но глас не се чу. В ушите му някой шепнеше:”Тате, успокой се, тате, аз съм Рашко, твоят малък син, когото Господ прибра рано-рано, не ме ли помниш?” Ярка светлина огря пространството над дядо Ильо и в нея той видя ангелското личице на Рашко, когото скарлатината грабна от тоя свят...
„ Рашко, чедо, защо си тук?”- изхлипа старецът.”Да те водя с мен на по-хубаво място, тате.” „Ами майка ти, Рашко на кого да я оставя? Ами Светлинчо, правнука не съм видял, сине.” „На мама още не и е ред, а пък Светлинчо ще го гледаме от небето, тате...”Старецът подаде ръка на Рашко и двамата полетяха към светлината...

Светлин изплака.Калина се събуди, накърми го, задържа го за миг в ръцете си.”Колко прилича на дядо!”- помисли си младата майка. През душата ù като милувка премина тръпка...
Високо в небето невидимите души на Ильо и Рашко пращаха на Калина и малккия своята обич…

На сутринта кантонерът намери тялото на дядо Ильо вкочанено в снега. На лицето на стареца грееше странна усмивка.