автор: Danika

Силвана слезе долу почти веднага като непослушно дете, хванато да нарушава някаква родителска забрана, но скоро се овладя и застана пред Андре в привичната си предизвикателна стойка, вдигнала гордо и със самочувствие глава. Беше готова да отговаря на въпросите на мъжа си и да му разкаже за всичко, което се беше случило през последните месеци. Имаше една новина, която не знаеше как да съобщи, защото това може би щеше да го убие.
Отлагаше и отлагаше това, макар че с Петер бяха взели отдавна решение.
Но Андре нямаше намерение да разговаря сега. Беше променил своето първоначално намерение .
- Вземи си багажа и тръгваме за в къщи.
- Но, Андре...
- Веднага. Ще говорим, когато се приберем.
По този начин той си даваше време да размисли повече и да не направи някаква грешка. Никога досега гласът му не звучеше така заповеднически. Дори той самият се изненада. Успя да се овладее, но все още не знаеше защо го прави и защо промени първоначалното си решение. Не беше човек, който се оставяше страстите да го водят, може би това беше основната причина.
Като последен престъпник и страхливец, Петер не се появи Силвана се качи да си приготви багажа
- Ще му кажеш ли?
- Не знам, скъпи. Ще опитам.
- Скъпа, сигурна ли си? Вярваш ли в мен?
- Да, любов моя. Всичко ще е наред. Ще му кажа всичко, но когато се приберем у дома. Ще си събера багажа и ще ти се обадя да дойдеш да ме вземеш. Нищо не може да се върне и крайно време беше да му кажем. Може би така стана по-добре. Измъчваше ме вината, която имам и нечестното отношение към Андре. Той все пак не заслужава това. Петер я притисна страстно до себе си, после се наведе и я целуна по корема. Ръката му се задържа там с някакво странно усещане.
- Не тръгвай. Моля те. Нека тук се разберете. После впи устни в нейните в най-страстната целувка.
- Чуваш ли ? Не тръгвай. Остани. – Все още държеше лицето и в шепите си като за последно и не му се искаше да я пусне
- Виж скъпи. Предстои ни дълъг разговор с Андре. Дължа му това и тук просто не мога да го направя. А и виждаш колко е изнервен . Той никога не се усъмни в мене, а и ме обича много. Сигурна съм в това. Ти го знаеш най-добре. Скоро ще сме заедно завинаги. Обещавам.
Взе багажа си и тръгна. Петер имаше усещането, че няма да я види повече. Може би тя щеше да размисли и да остане при Андре. Нещо го стегна за търлото. Почувства се като мръсник. Защо не помисли за това преди. Но за любовта няма граници и непозволени средства. Той предаде приятеля си и може да загуби и Силвана. Защо в живота се случва така. Да срещнеш подходящия човек в неподходящото време. Андре знаеше, че никога няма да дойде отново тук, макар че трябваше да прибере някои свои неща. Щеше да го реши в последствие. Сега не беше време да мисли за това.
Караше като насън. Не говореха. Очите му се затваряха. Почти не беше докоснал питието си. Едва няколко глъгки, а нещо така ужасно пареше в гърлото му. Силвана се опита на няколко пъти да започне разговор, но Андре я прекъсваше нервно. Беше започнало да роси, може би щеше да завали. Умората и напрежението от преживяното го изваждаха от релси, но той не се предаваше.
Помнеше само, че Силвана каза:
- Ще имам дете. Или- ще имаме. Какво точно каза тя? В това време се чуха гуми и клаксони и трясък на разбити ламарини. Той се усещаше да пита:
- Какво, какво каза????
Но Силвана седеше неподвижна, със странно отметната назад глава и струйка кръв се стичаше по слепоочието и.
Андре се отпусна на седалката безчувствен. Болката в главата му беше непоносима.
...............................................................................................


Докторът беше млад. Приближи се до Андре и почти шепнешком каза:
- Съжалявам. Нищо не можеше да се направи. Още повече съжалявам за детето.
Андре излезе от унеса.
- Детето?
В колата нямаше дете. Те бяха сами. Той още не можеше да дойде на себе си.
- Да. Жена ви е била бременна. Не знаехте ли това?
Чак сега Андре се сети какво искаше да каже Силвана секунди преди катастрофата. Само не помнеше дали тя каза - Ще имам или ще имаме дете.
Защо сега това така натрапчиво го затормози. Той беше сигурен, че детето не е от него. Но кой можеше да знае това. Нея я няма вече, а той не искаше да мисли за нищо повече сега или пък просто не можеше да мисли. Защо се чувстваше толкова виновен. Болката изпълваше гърдите му и той искаше да извика. Натрапчивата мисъл, че е погубил два живота не му даваше спокойствие. И щеше да го преследва цял живот.
Живот....Какъв беше този живот? Какъв беше смисълът на този живот. Къде беше неговата вина и каква? Тези въпроси щяха да го преследват и да не му дават спокойствие.
Детето...Защо детето? Каква беше вината на детето? Чие беше детето...
По-късно...По-късно ще намери начин да разбере...Но защо да знае това? Това ще промени ли с нещо случилото се или ще вгорчи още повече живота му...Живота му...Как ще живее от тук нататък? Мислите се блъскаха хаотично в главата му. Нещо вътре бучеше и бучеше и той мислеше, че ще полудее. Не беше сигурен дали това е от удара или от всичко преживяно до този момент. Беше подписал документ, че не иска да остане в болницата, но не знаеше кой път да поеме и дали да се прибере у дома.
Излезе навън. На вратата се сблъска с Петер. Той стисна неочаквано силно дрехите му под врата, като че искаше да го удуши и през зъби изсъска:
- Убиец!!! Андре го погледна с безизразен поглед, хвана ръката му и се освободи от хватката му. След това неочаквано за самия него удари толкова силно Петер, че той залитна и едва не падна. Но от това не се почувства по-добре. Искаше му се да го убие и наистина да стане убиец. Да знае наистина, че това е неговата вина, да е убиец...
Не беше убиец...Не беше той виновен за катастрофата, но наистина се чувстваше като убиец, защото не успя да предотврати това. Не успя да спаси Силвана, както не успя да спаси брака си... Навън го лъхна студения вятър и разроши косата му. Дали това не беше някакъв лош сън, от който след секунди ще се събуди?
..............................................................................................................

Не беше вятърът.
Андрея се беше надвесила над него. Тя просто не се беше стърпяла да не го докосне. Искаше и се да го събуди, за да се обърне по гръб. Кожата му се беше зачервила от слънцето и тя се страхуваше да не изгори.
- Задрямал съм .- Той я погледна мило и се усмихна. Протегна ръка и я погали нежно по бузата.
- Да влезем в морето, а?
Тя само това и чакаше. Хвана го за ръката и се затича като малко дете към водата. Пръските студена вода ги накараха да потръпнат в първия момент и Андрея извика, а после звънкия и смях го заля като освежаващата хладина на морето. Двамата се отпуснаха и заплуваха навътре.
Морето беше спокойно. Нямаше никакви вълни. Водата –кристално чиста. Те навлизаха все по-навътре и по-навътре. Докога щяха да им стигнат силите ако така се състезаваха. Андре не се даваше в никакъв случай Андрея също беше много упорита, но реши, че ще е глупаво да се отдалечат толкова много от брега и заплува назад. Наближавайки брега, тя изведнъж извика и се отпусна под водата. Андре се изплаши наистина, че може нещо да се е случило с нея и побърза да и помогне. Андрея го дръпна под водата, след това и двамата изплуваха на повърхността. Тя се смееше лудо, а той още не можеше да се осъзнае, че това беше една от шегите и, с които трябваше да свиква. - Ах ти. Закани се той и се гмурна по-близо до нея. След това изплува зад гърба и и докато тя се чудеше откъде ще се появи, той я прихвана през кръста, притисна я до себе си и започна да я целува лудо по раменете. Искаше да изпие вяка капчица солена вода по кожата и. Тя се обърна много ловко в ръцете му, прегърна го и му подари най-прекрасната и сладка целувка, която той е получавал. Под водата Андрея усети възбудата му.
- Обичам те, Андре.
- Знам Андрея.
Двамата излязоха от водата хванати за ръце и се отпуснаха уморени на шезлонгите. Андре се обърна по корем и сложи дясната си ръка върху мокрото тяло на Андрея. Тя прихвана дланта му и времето за тях спря. Искаше и се той да беше казал:
- И аз те обичам Андрея...- обърна се към него.
Едва сега забеляза белега на ръката му, малко над лакътя и почти същия на дясното бедро над коляното. Не искаше да разваля магията от този момент и реши, че ще го пита за това по-късно. Само се наведе и целуна първо белега на ръката му, а после устните и потърсиха и този на бедрото му. И двата не бяха никак малки. Около петнадесет-двадесет сантиметра и с по няколко напречни шева. Андре никога не беше споделял с нея нещо свързано с неговото минало. Тя знаеше само, че известно време от живота си след развода той е живял в Бразилия и нищо повече.
Той усети целувките и около белезите си, но не отвори очи и не реагира.
Белезите...
В далечината се виждаше някаква постройка, която в здрача приличаше на крайпътен мотел. Бяха отминали малко село и напълно възможно беше това да е крайпътно заведение, където могат да се нахранят и да си починат до сутринта.
- Какво ще кажеш, Салваторе? Да спрем ли тука за вечеря и да се наспим и утре да продължим.
- ОК, Бос...
Салваторе обичаше да нарича Андре „Бос” и „Татко Андре” Всъщност в тези обръщения имаше примесени много хубави чувства на благодарност и признателност и на почит към човека, който му беше помогнал много и когото обичаше като свой баща. Андре също изпитваше слабост към Салваторе и му гласуваше абсолютно доверие.
Младият мъж отби от пътя и спря пред неголяма сграда, по външния вид на която не можеше да прецениш на пръв поглед какво можеш да очакваш. Надяваха се обаче да получат добра храна и стаи да си починат от проблемите и дългия път.
Отвътре мотелът не изглеждаше чак толкова зле. Оказа се, че дори е почти празен. Което беше добре за тях след изморителния и напрегнат ден, да вечерят на спокойствие и да се наспят добре. Всички проблеми, които се бяха струпали, бяха изсмукали силите на Андре и той едва се държеше. Дали не беше и от възрастта? Дали не трябваше да намали темпото на работа и напрежение. Все пак не беше в първа младост. Наближаваше почти петдесетте. Въпреки, че годините изобщо не му личаха. Но отвътре, вседствие на забързания и напрегнат живот, който имаше, организмът му беше започнал да дава някакви сигнали, на които той така и не искаше да обръща внимание. На няколко пъти Салваторе го виждаше как се присвива от напрежение и болка и го беше помолил загрижено да отиде на преглед и да види за какво става въпрос. Андре беше горд човек и не се даваше така лесно. - Стига Салваторе. Какво толкова. На всеки се случва - отклоняваше въпроса с усмивка.
Не искаше да се предава и нямаше да го направи. В никакъв случай. Макар че като се замислеше защо го прави, нямаше логическо обяснение. Какво щеше да остави след себе си. И на кого? Нали е сам на този свят. Само Мерцедес, която ако не дай боже нещо се случи с него ще бъде осигурена. Той се беше погрижил за това, освен школата за самба, която и носеше много добри доходи, той беше взел и един малък апартамент на нейно име в прекрасен и спокоен квартал. Почти окончателно беше решил да се върна в Холандия. Изчакваше момента, но съдбата отново се намеси и ускори хода на събитието...
Почти привършваха вечерята, когато зад гърба на Мерцедес застана някой. Преди тя да се усети, той нави косата и на ръката си и тя се изви от болка и изненада. В следващия момент мъжът зад нея я дръпна така силно, че тя не се стърпя и извика от болката, която и беше причинил. Всичко това се случи толкова бързо,че никой от групата не успя да го предвиди.
- Е, какво мръснице. Ето че се срещнахме.
Унесени от умората и залисани с храната, Андре, Салваторе и Мерцедес не бяха забелязале мъжете, които влязоха в ресторанта. Бяха трима. Достатъчно пияни.
Мерцедес с ужас позна в мъжа, който все още я държеше за косата, така че тя да не може да се освободи, Раул. Не посмя да издаде повече и звук от изненада и уплаха. Знаеше си, че един ден те ще се срещнат. Но не предполагаше, че толкова скоро. И не пред Андре от което се страхуваше толкова много.
- Гледай ти в каква компания се движиш. Станала си добре платена проститутка, нали. А моите пари? Забрави ли за тях. Кой ще ми ги връща. Или да си ги искам от приятелчетата ти. – Раул не спираше да говори .
Мерцедес не знаеше какво да прави. Не искаше да намесва Андре и Салваторе. Но те така или иначе вече бяха намесени. Раул не беше сам. И беше способен на всичко.
- Какво става тук? - надигна се Андре от мястото си.
- Моля те, Андре, не се намесвай. Ще ти обясна после.
- Кога после, кучко. Нямам време за обяснения. Да не мислиш, че ще те оставя да се измъкнеш и да има после - Раул беше прекалено пиян и възбуден
- Раул, спри. Моля те спри. Ще ти обясня всичко.
Двамата мъже с Раул бяха застанали зад Андре и Салваторе. По всичко личеше, че ситуацията ще стане по-напрегната.
Андре стана от мястото си и посегна към Раул.
- Не ви позволявам да се държите така. - И той посегна да освободи Мерцедес, която не смееше да помръдне, замръзнала в ръцете на Раул.
Раул блъсна Мерцедес настрана и посегна към Андре.
- Щом искаш, ще си го получиш. Щом я чукаш тази кучка, ти трябва да плащаш. Знаеш ли колко пари ми отмъкна.
Андре наистина беше изненадан.
Междувременно Раул беше извадил нож и го размахваше пред Андре. По всичко личеше, че без бой нямаше излизане от ситуацията. Салваторе стана да защити Андре и Мерцедес, но в този момент другият мъж му се нахвърли. Двете страни бяха неравностойни. Мерцедес се чувстваше виновна за всичко това и се хвърли като тигрица върху гърба на Раул. Тя не искаше в никакъв случай нещо лошо да се случи с Андре. А имаше защо да се страхува. Познаваше много добре бившия си мъж и знаеше какво може да стане. Задърпа Раул. Той се обърна и с всичка сила я блъсна на земята. Андре се беше ядосал достатъчно. Виждаше, че нещата нямаше да се оправят само с дипломация. Опита да попречи на пияния мъж пред себе си да продължава да раздава правосъдие. В това време Раул каза нещо на другия мъж до себе си и двамата се нахвърлиха върху Андре. Замахвайки, Раул заби ножа си в дясната ръка на Андре. После в яростта си замахна още веднъж и успя да забие ножа втори път, по надолу в бедрото.
От Андре шуртеше кръв. Той почувства остра болка в дясната страна откъм гърба, минаваща към ръката. Помисли, че това може да е нов удар от страна на Раул. Обзе го внезапна слабост в цялото тяло и се свлече на земята. Не беше само от раните, които получи от ножа на Раул и от загубата на кръв. Беше получил и инфаркт...
Събуди се в болницата сам. Не помнеше нищо. Животът го беше пожалил. Съдбата отново се беше смилила над него след толкова много удари. Удари? Какви удари? Удари от нож? В съзнанието му изплува картина. Някакъв мъж замахва с нож. Дясната ръка и десният крак с два дълбоки надлъжни разреза от нож. Нищо повече. Мрак и желание да спи. И той затвори отново очи. Сън ли беше това? Къде се намираше? Ще разбере после. Сега иска само да спи. Откога не е спал така. Сънуваше ли, че някаква жена се е надвесила над него...коя беше тя...не е ли сам...и къде е??? Защо усеща присъствието и, а не вижда лицето и и не знае коя е тя. Защо е сам? Дали не е в Холандия? Или пък в Бразилия? Бразилия ли? Кога е бил там? Бил ли е там? Сам ли е бил? Нямаше ли някаква жена до него? Къде е тя? Защо е сам? - Защо не ме оставя да спя??? Коя е тя??? Коя е???

Край на седма част от първа глава „Бягство”



Бележки на автора Това не е просто една история на любовта - възможна ли е тя на тези години или не. Това е опит за психология на любовта в тази възраст. От какво бягат и към какво се завръщат героите в тази книга. Много въпроси, които всеки в определен момент си задава и не винаги намира правилния отговор. В двете глави – „Бягство” и „Завръщане” всеки може да открие себе си . А дали героите могат да открият себе си и да намерят пътя към себе си и другия.