автор: Danika

Мерцедес чакаше с нетърпение Андре. Бяха вече почти пет години заедно. Тя седеше в хотелската стая пред прозореца и си мислеше колко бързо летят годините, когато се чувстваш щастлив. Като че ли като вчера се срещнаха с Андре, после някак много бързо станаха близки, заживяха заедно. Андре и помогна да забрави миналото си или поне да не мисли толкова много за това. Чувстваше се защитена и по-спокойна.
Тя успя да стъпи на краката си и да се почувства жена не за една вечер. Беше му много благодарна. Готова беше да даде живота си за него. Защо ли той толкова се привърза към нея, една необразована жена, която не можеше да му даде нищо повече от своето тяло. Но и двамата имаха нужда един от друг. Беше странно и необяснимо. Не беше любов, беше нещо повече от това. Андре се погрижи Мерцедес да има всичко, от което ще се нуждае, когато той се върне в Холандия, за да продължи тя да живее нормално и без притеснения. Още първата година от идването му тук, на карнавала в Рио, едно незабравимо за него преживяване, той обеща, че ще направи всичко възможно Мерцедес да има своя собствена школа за самба и удържа на думата си. Обичаше да я гледа, когато тя танцува и това му помагаше да се разтовари след дългия напрегнат ден. Беше изключително благородно от негова страна. Но той имаше възможност да го направи и винаги беше доволен да помогне на близките около него хора. Нали така или иначе е сам на този свят. Направи състояние тук, а не се нуждаеше от толкова много. Колко му трябва на човек да бъде щастлив и какво?
Имаше широко поле за действие. Страната се изграждаше с бързи темпове. Периодът, в който Андре дойде в Бразилия да търси нещо по-различно. След 1990 година производството на петрол се беше увеличило тройно повече. След подписването на споразумението за свободна търговия през 1994 година и създаването на Южния Общ Пазар- Меркосул икономиката беше тръгнала нагоре с бързи темпове и това бе предпоставка много хора да забогатеят за кратко време. Това от своя страна даваше възможности за повече работа. Първоначалните намерения на Андре бяха съвсем различни. Но той бързо разбра, че не може просто така да си пилее времето по барове и кръчми. Той не беше такъв тип човек и такъв живот не беше за него. Свикнал беше на предизвикателства и самият той да предизвиква нещата. А предизвикателствата тука бяха в изобилие. Беше щастлив да участва в новото изграждане на тази екзотична държава. Талантът му, модерният подход, въображението му, всичко бе впрегнато в усилена денонощна работа, която се увенчаваше с прекрасни постижения. За кратко време той успя да се наложи и поръчките не спираха. Вече беше ръководител на екип, който той сформира и който работеше успешно. Беше попаднал случайно на млади хора, които бяха пред дипломиране и им помогна в подготовката. Подаде им ръка, защото усещаше, че те са много благонадеждни и с обещаващо бъдеще. Те от своя страна останаха благодарни на Андре за това, защото не само уменията и знанията му движеха развитието на компанията напред, но и късметът, който той имаше. Мерцедес беше вече на четиридесет и една.Стоеше пред прозореца на хотела и мислеше за живота си. Често Андре я вземаше със себе си при пътуванията си в страната до различните обекти, които компанията му стореше. Но колкото пъти трябваше да са в Сан Пауло, тя все нещо се опъваше. Само като чуеше името на този град и настръхваше. Не казваше нищо на Андре, но и той не се интересуваше от миналото и. Всеки имаше моменти в живота си, за които не искаше да си спомня или те го натъжаваха и умишлено не ги допускаше в съзнанието си. Той уважаваше правото и да мълчи. А животът на Мерцедес беше един кошмар, от който тя не мислеше, че е успяла да излезе, защото миналото я преследваше където и да беше, особено в този град. Родният и град.
Почти дете беше изнасилена. Това, което последва, беляза живота и. Две години не можа да се съвземе и често се връщаше назад. Искаше и се да умре. Проклинаше живота. Зарече се, че един ден ще бъде богата и уважавана жена, каквото и да и струва това. Да си роден беден е проклятие и тя имаше само един избор. Да излезе на улицата. В началото се предлагаше за малко пари, после успя да спести някой лев и започна да се облича малко по-добре и да отбира клиентите си. После....Не и се мислеше за после. Това беше и хубав и кошмарен период от нейния живот. Срещна един мъж, който беше по-голям от нея. И се влюби. И сгреши отново. Не след дълго разбра, че мъжът и я прибра да живеят заедно не заради това, че я обича много и не може без нея, а за да я държи по-близо до себе си за специални случаи. А специалните случаи бяха да доставя удоволствия на мъже, които плащаха много повече, отколкото когато тя си ги намираше на улицата. И така тя просто се качи едно стъпало по-горе, но стана зависима, нищо повече. Отново трябваше да преглътне и да върви напред. Раул, съпругът и прибираше парите. По-късно тя разбра, че не е единствената жена, която той предлага. Имаше такъв мръсен бизнес, от който печелеше добре. Мерцедес често го сварваше с някое от момичетата в леглото, но беше започнала да се прави, че не забелязва това. Все пак не беше толкова глупава. Не и се искаше да отиде отново на улицата. Не живееше по- добре, но нямаше избор. Много често Раул я биеше след дълги запои, но тя знаеше , че ще намери начин да избяга, просто изчакваше. Мерцедес беше разбрала, че беден ли си, всеки може да те управлява и да те подчинява на своите си правила. Беден ли си, не можеш да имаш свободата да избираш как да живееш. Беден ли си, трябва да спазваш правилата, които някой друг ти налага, ако искаш твоя живот да е малко по-добър. Но тя не искаше да играе по тези правила. Беше започнала да замисля как да се оттърве от този кошмар. Освен с проституция, Раул се занимаваше и с други тъмни сделки. Без да иска, една вечер Мерцедес стана свидетел на нещо, което ускори нейното бягство.
Беше се върнала по- рано от среща с клиент. Обикновено Раул или негов човек я прибираше, но тази вечер уговорената среща не се състоя, защото клиентът и беше заминал внезапно по работа. Въпреки мизерните пари, които мъжът и оставяше, тя успяваше да скъта по нещо за себе си. Взе едно такси и се прибра в къщи. Тя не чувстваше отдавна тази къща като нейн дом, защото се бе превърнала в свърталище на престъпници. Разбра, че не трябва да прекрачва прага. Раул не беше сам. Бяха няколко мъже в задимената стая и обсъждаха ....наркотрафик. Мерцедес така се изплаши, че едва не се издаде. Но успя да се концентрира над разговора, който водеха. Раул щеше да вземе голяма част от парите за тази мръсна сделка. В брой. Тя изчака с притаен дъх да разбере колкото се може повече и след това леко се обърна и излезе отново на улицата. Трябваше да отиде някъде и да се забави колкото може повече, за да няма съмнения мъжът и относно това, което тя е научила.
Вървеше по улиците без посока. И къде ли можеше да отиде в този град. Нямаше приятели, нямаше близки хора. Беше като изгубена в нощта, беше изгубена в живота си. Още повече, че това което научи не и даваше спокойствие. Но Мерцедес не беше жена, която може да се остави просто така на съдбата си.
Броди цяла нощ, като избягваше местата, където можеше да пострада от срещата с разни престъпници и полиция. Пък и какво ли щеше да изгуби от това. Тя беше изгубила най-важното нещо в живота си. Достойнството си.
Върна се на разсъмване. Раул хъркаше доста гръмогласно, което и подсказваше за количеството погълнат алкохол. Промъкна се тихо, нямаше много време да събира багаж, а и нямаше толкова много. По-важно беше да вземе парите, които без да иска беше научила къде държи Раул. За малко не извика от изненада. В тайника имаше вероятно много повече, отколкото тя очакваше да види. Може би това беше предплатата, за която снощи говореше Раул. Благодарение на погълнатия алкохол,той не беше се сетил да прибере парите на по-сигурно място. Тя не се замисли много. Извади от чантата малкото багаж, който бе взела, върна го и напълни парите. Имаше късмет, че мъжът и не се събуди. Поне веднъж съдбата да и помогне. Най-после беше свободна...
- Мерцедес...
Тя се обърна рязко по посока на гласа.
- Ще тръгваме. Готова ли си?
Андре се беше прибрал. Изглеждаше много уморен.Мерцедес излезе бързо от налегналите я спомени, приближи се до Андре и го погледна в очите.
- Но Андре, ти изглеждаш много изморен. Защо не тръгнем утре рано сутринта? – тя посегна и прибра един немирен кичур от косата му , паднал над челото .
Андре видимо се беше променил от началото на идването си в Бразилия. Косата му беше започнала да се прошарва на места, но така той изглеждаше по- сериозен и зрял мъж. Тънка мрежа от едва видими бръчици беше застлала местата около очите му. Той хвана ръката и и я целуна.
- Мерцедес, ти знаеш колко много робота ни чака. Скоро трябва да завършим обектите в Сан Пауло и този в Рио. Знаеш също, че аз искам да се върна в Холандия. Все още не съм решил кога точно, но искам да се върна.Има нещо, което трябва да реша там.
- Андре - Мерцедес спря за малко - виж, много пъти сме говорили за това. Вероятно е време да се разделим. Ти знаеш, че има нещо, което ме задържа тук. Както ти, така и аз имам да реша някои неща от миналото си, за да мога да живея спокойно занапред. И аз съм ти благодарна за всичко, което направи за мен.
- Ти никога не каза нещо повече, Мерцедес. Може би аз щях да ти помогна.
- Не е време да говорим за това.
За първи път в очите на Мерцедес се появиха сълзи. Тя никога не плачеше и пред никого.
Андре хвана лицето и с двете си ръце.
- Мерцедес.
- Андре.
- Прости ми Мерцедес.
- За какво, Холандецо?- Въпреки всичко Мерцедес се усмихна. Прегърна Андре и не и се искаше и той да я пусне.
- Андре, готов съм.
В стаята влезе Салваторе. Това беше един от младите мъже, на които Андре помогна и които работеха сега в компанията. Всички чувстваха Андре като техен баща. Уважаваха го безкрайно много и му бяха безкрайно благодарни за ръката, която той им подаде. Често го наричаха на шега – татко Андре, а Андре са обръщаше към тях с „деца”. Макар че те бяха големи и отговорни млади мъже, никой не се сърдеше на това обръщение. Това бяха децата, които Андре никога не беше имал и децата, които го караха да се чувства горд.
Салваторе харесваше много Мерцедес и между тях имаше някаква необикновена връзка. Дали защото той беше най-често край двамата или заради нещо друго. Да, имаше и нещо друго, по-силно. Нямаше да мине много време и двамата щяха да разберат това.
- Готови сме – каза Андре и отпусна прегръдката, в която държеше Мерцедес.
Пътят до Рио щеше да е уморителен. Може би не трябваше да тръгват, но Андре настояваше. Не искаше да губи време. Беше казал, че ако се почувстват уморени ще спрат някъде по пътя и на сутринта ще продължат, но да бъдат колкото се може по-близо до Рио. Времето му беше ценно.Беше от хората, които решат ли веднъж нещо, не се оставят на времето.
- Андре, ще можем ли да спазим сроковете, как мислиш.
- Ще направим всичко възможно, Салваторе. Винаги сме ги спазвали, и сега няма да имаме проблем. Момчетата се измориха, знам това, но няма как. Трябва да ги спазим, знаеш колко много държа на следващата поръчка. Не успеем ли, губим и нея. Така или иначе загубихме и доста време около проблемите с подизпълнителя. Но, няма страшно. Аз разчитам много на вас.
- Знаеше ли за намесата на другата компания?
- Да, знаех. Не беше етично от тяхна страна да постъпват така, още повече, че имахме уговорка.
- Знаеш и за мръсните пари, които те перат по този начин, нали? При тях думата етика е непозната. Те могат да те унищожат ако решат.
- Нищо не остава неизвестно, синко. Парите отварят много врати.
-Да, парите отварят много врати. Ако и ние работехме по този начин....
- Забрави за това. Все пак успяхме и аз съм горд с това. Тръгвайки за Холандия ще съм спокоен, че мога да разчитам абсолютно на всички вас. Вие сте страхотен екип и аз съм много щастлив.
- Татко Андре. Защо заминаваш? Твърдо ли си решил?
- Да Салваторе. Трябва да се върна.
- Но ще се върнеш отново тук нали?
- Не зная. Мисля, че няма. Но разбира се, ще идвам. Не зная защо, но Холандия ми липсва. Ти знаеш колко голямо е моето семейство. Иска ми се да се съберем всички заедно. Много отдавна не сме били заедно.
Андре се загледа през прозореца на колата в прекрасния пейзаж наоколо. Бразилия е красива страна. Много хубави моменти ще го връщат тук. Той все още не беше сигурен, но нещо го дърпаше назад, където бяха корените му. Пет години от живота му бяха все пак много.
Той притисна ръка към гърдите си от страна на сърцето и въздъхна. Салваторе усещаше, че в последно време Андре не се чувства добре и настояваше за малко да намали темповете на работа и да си щади здравето. Но Андре беше железен. Не се отказваше и работеше понякога до късно през нощта да провери всичко сам и да се увери, че всичко е както трябва. Много пътуваше, въпреки че разчиташе на екипа си, никога не остави непроверени докрай нещата.
- Ох – изпъшка изведнъж, неуспявайки да прикрие болката в гръдната област. После успя да се усмихне и за да не предизвика въпросите на Салваторе и Мерцедес каза- май наистина се нуждая от малко почивка.
Вече се смрачаваше, а имаха доста да пътуват.
- Салваторе, какво ще кажеш да спрем някъде да хапнем, а пък може и да потърсим място да преспим, а?
Салваторе като че ли само това чакаше. Той също беше много изморен. Много нерви около новия хотел,който строяха. Доставчикът на материали беше се изхитрил, конкурентна фирма беше отмъкнала част от строителите, холдингът на най-върлия им конкурент непрекъснато вървеше по петите им. Такова напрежение не беше се събирало от доста време при изпълнение на на някой проект. Но това бяха и предизвикателства, които Андре обичаше да се изправят на пътя му. Това беше зе него солта на живота. Но докога ще издържи на тази луда надпревара?
Той отново се присви.
- Салваторе – гласът му беше тих – спри на първото подходящо място за почивка. Ако може и да остане да преспим или поне малко да починем.
Мерцедес седеше отзад безмълвна. Тя се чувстваше неспокойна. Не беше само от това, че вижда Андре напрегнат. Това беше някакво необяснимо вътрешно напрежение. Искаше и се по-скоро да се върнат в Рио. Но мълчеше вглъбена в себе си. Като че ли не беше тука.
- Какво ще кажеш, Мерцедес?...Мерцедес...Мерцедес....
Мерцедес....
Андре пое чашата с кафе и се надигна бавно от леглото.
Не смееше да погледне Андрея в очите. Предпочете да отиде до прозореца и да отдръпне завесата. Слънчевите лъчи само това и чакаха. Нахлуха в стаята. Магията, която беше се промъкнала между двамата, изведнъж като че ли се разсея във въздуха и изчезна заедно с полумрака.
Андрея разбра, че нещо се е случило, но не можа да разбере дали тя беше причината за това. През целия ден по-късно тя се питаше какво стана, защо Андре се промени така бързо. А всичко обещаваше да бъде прекрасно.
Допиха си кафето в мълчание. Тя не смееше да започне разговор, той също като че ли не беше при нея с мислите си, а някъде много далече.
Андре се бореше в себе си. Защо все се връщаше към Бразилия и спомените за Мерцедес. Какво толкова се беще случило там и дали изобщо ще забрави това някога. Всъщност как да забрави нещо, което не може да си спомни с подробности. Беше толкова объркващо всичко. Дали за това пътуваше много, дали затова търсеше другата жена, която ще върне спокойствието в живота му. Дали затова непрекъснато бягаше. Не беше ли по-добре да се върне в Бразилия и там да разбере може ли да се прости със спомените, които го измъчваха. Дали и затова дойде в България. Когато срещна във виртуалното пространство Андрея си каза, че ето това е краят на неговото мъчение. Или по точно това ще е началото на неговото освобождаване.
Той седеше мълчаливо на дивана, затворен в себе си с чаша кафе в ръката, което вече изстиваше недопито. Андрея го наблюдаваше без да прикрива това. Чудеше се как този прекрасен мъж може така да се затваря в себе си на моменти, като че ли е на светлинни години от нея. А в същото време е толкова близо, болезнено близо и тя иска това да не се променя повече и да останат така двамата, завинаги. Дори да беше обречена на живот в мълчание както сега, но просто да са двамата.
Завинаги. Беше казала това в един от разговорите им.
- Наистина го искам, Андре.
- Ти не знаеш нищо за мен. Дали ще ти хареса да живееш завинаги с мене? Може да съм труден характер.
- Нищо няма да е трудно с тебе. Сигурна съм. Времето с теб е прекрасно. Аз съм щастлива да бъда с тебе.
- Радвам се, че говориш така, но все пак това са много силни думи.
- Не Андре. Аз съм сигурна в това, което казвам. Аз го чувствам така дълбоко в сърцето си и знам, че го искам.
-Завинаги? Не за една седмица?
- Е, ако не ми е писано да съм с тебе завинаги, поне за една седмица. И това е нещо повече, отколкото нищо.
Андрея много бързо можеше да смени тона и да не разбереш къде е границата между истината и шегата. И точно това Андре харесваше в нея. Точно заради това си мислеше, че в действителност тя ще е по –интересна отколкото в чат- пространството. Искаше му се да е така. Но се оказа точно обратното. Това което очакваше, Андрея го опроверга тотално. Тя не говореше много, не задаваше въпроси. За времето през което бяха заедно, говориха толкова малко. Дали така не беше по-добре.
- Съгласен ли си с мен?
Андре се засмя на това и се запита дали тя говори наистина или просто се шегува и иска да го изпита. Но и той никога не отваряше вратата напълно. Просто не искаше да дава напразни обещания. Не знаеше какво може да се случи и се страхуваше от още нещо дълбоко в себе си.
...............................................................................
- Андрея.
- Кажи моя луда любов.
- Нищо, просто исках да разбера още ли си там.
- Винаги ще бъда тука , докато ти си. Обичам те.
................................................................................
- Андре.
- Да.
- Нищо.
- Как нищо.
- Така, нищо.
Лъжеше. И добре, че той не можеше да види това. Щеше да го прочете веднага в очите и. Тя толкова много искаше да чуе от него:
- И аз те обичам.
Но той така и не го казваше.
И колко такива разговори с недоизказани думи. Но дори в мълчанието понякога имаше толкова много смисъл.
..................................................................................
- Андре.
Тя го докосна толкова леко, като че ли се страхуваше да не го изплаши. А и се искаше да го целуне и да го върне към действителността. Така я привличаше този мъж. И тези сини очи, които в полумрака на стаята изглеждаха толкова дълбоки, а на слънчевата светлина, толкова кристално чисти.
..........................................................................................
- Честни сини очи...Знаеш ли , имаше един филм с това заглавие.
- И за какво се разказва в него.
- Не си спомням. Но мисля, че беше за една толкова луда любов, колкото е моята.- И тя се засмя звучно. А всъщност и се искаше наистина това да са честни сини очи и Андре наистина да бъде честен и открит с нея за всичко. Може би и заради това се сети за това заглавие и затова го спомена.
Смехът и винаги го галеше с невероятна лекота. Той се чувстваше прекрасно, гледайки я как се усмихва или смее понякога на глупавите разговори, които водеха, но това беше просто защото искаха да са двамата. И бяха. Но всеки застанал у дома пред камерата.
........................................................................................
- Андре- повтори Андрея, виждайки че не може да го изкара от състоянието, в което беше.
- Да.
Той излезе от своя свят, където беше потънал. Нямаше представа колко време беше прекарал така унесен и дори не знаеше защо и какво точно си мислеше в момента. Просто не беше в стаята а някъде другаде.
- Да - повтори той.
- Андре, така ли ще стоим тук? Слънцето е много силно от заранта и е по-добре да отидем на плажа по-рано, за да се върнем по-рано. Ти не си свикнал на това слънце и тези температури и няма да е добре за тебе.
Колко загриженост имаше в тона и. Това беше трогателно мило, както и на плажа, когато тя искаше да го намаже със слънцезащитния крем, а той се дърпаше като малко дете и не и позволяваше. Тя се смееше, че той не иска тя да го докосва и затова не му позволява.
Прекараха на плажа до 3 след обед. Това беше едно малко заливче и за тяхна изненада почти нямаше хора. Но това си беше добре все пак, защото и двамата не обичаха шумните плажове и до края на ваканцията си винаги избираха тихи местенца, защитени от много чужди погледи.
Андрея наистина си мечтаеше за по-романтични моменти на пясъка, във водата. На нея винаги и беше много хубаво да види как млади хора се гушкат в морето. Струваше и се толкова мило и очакваше това да се случи сега и с нея. Е... Представяше си как тя влиза в морето и изведнъж Андре я догонва отзад, прегръща я и я събаря във водата. Тя залитва, но той умело я хваща през кръста. Със свободната си ръка оправя мократа и коса със заплетено водорасло, което и придава по-екзотичен вид и я целува в устата. Тя увива ръце около него и притиска жадното си тяло към неговото. След това се отпуска от прегръдката му и със смях се плъзва по водата:
- Догони ме - беше добра плувкиня и се гордееше с това.
Беше се пошегувала в един от разговорите, че не може да плува. Впрочем, че не е толкова добра.
- Аз ще ти помогна да се удавиш, ако това имаш предвид - на свой ред се пошегува Андре.
Смяха се доста над глупави ситуации, в които можеха да изпаднат на живо при тяхната почивка на море....Но всичко беше само фантазии. Държаха се като възрастни хора, независимо какви чувства напираха в тях. Никой не се поддаваше толкова много на това, което изпитва или при нея беше само така. Непрекъснато се питаше, непрекаснато си задаваше въпроси, но така и не събра смелост да го пита до края на почивката им. Така и не посмя да започне разговора, от който толкова много се нуждаеше. Андре също мълчеше по въпроса. Дори беше по-безмълвен от нея.
Те лежаха спокойно, всеки на своя си шезлонг и почти не говореха. Просто почиваха на брега край морето. Но все пак –двамата. Шезлонг до шезлонг. Дори влизаха по различно време във водата. Тя не издържаше много да стои дълго под слънцето и често влизаше да плува. Той напротив, интересно защо предпочиташе повече да се напича. Понякога Андрея се питаше как издържа.
Тя обичаше да го наблюдава. Излегнал се спокойно под лъчите на парещото слънце със затворени очи и лека усмивка. Изглежда се наслаждаваше на това, което имаше тука и не мислеше за нищо. Тя не смееше да го закачи или заговори. В един момент реши, че той е заспал и наклони леко чадъра към него, за да не пострада от силното слънце. Андре усети леката сянка, но не реагира. Не, той не спеше. Просто животът му минаваше за пореден път като на филмова лента пред очите му. Сега, когато лежеше спокойно под парещите лъчи на слънцето, можеше да мисли необезпокояван повече за живота си. Беше решил да направи тотална промяна и трябваше да премисли всичко. Беше благодарен на Андрея, че тя не го тормози с въпроси и го оставя да се наслаждава на времето, което има тук с нея. Той все повече и повече я харесваше. Усещаше още преди това в себе си, че тя е прекрасна, но сега се убеждаваше напълно в качествата, които притежаваше. Тя му даваше свободата да избира и щастието да бъде с нея. Просто да бъде с нея.
............................................................................................................
- Андре, ще отсъствам няколко дена. От списанието ме изпращат в командировка. Трябва да подготвя един материал .
- Пак за някой млад преуспяващ бизнесмен предполагам. Това, за което толкова си умират твоите читателки.
Беше го казал на шега, но интересно защо прозвуча като ревнивец. - Ти какво? Защо в последно време все се захващаш с нещо, с което искаш да ме уязвиш. Да не би да ме подозираш, че те мамя или какво – тя беше повишила тон, което рядко и се случваше. Явно беше много нервна. Какво ставаше с него? Беше ли започнал да ревнува? Имаше прекрасна жена, с която обаче много не се засичаха у дома. Всеки бе прекалено ангажиран с професионалните си задължения и стремежа да върви все на горе и нагоре. Тя имаше амбицията да направи свое собствено списание и идеите и бяха много добри. Беше на път да ги осъществи. И той беше сигурен, че няма да мине дълго време и това ще стане. Вярваше в жена си, не само за работата и, но и за всичко друго. Но в последно време нещо се пропукваше между тях. Нямаше го първоначалния пламък, който така бързо разгоря огъня между двамата. Всъщност, това което го привлече в нея, беше желанието и стремежът и на всяка цена да постигне набелязаните цели. Беше толкова упорита , колкото и той самият. Набелязваше си върхове и ги преодоляваше. Дори понякога на него му се струваше, че двамата се надпреварват един друг. Това беше някаква лудост. Непрекъснато да се доказваш пред себе си и пред другите. Защо? Нима за това се събраха да живеят заедно, нима затова създадоха семейство. Бяха ли семейство в истинския смисъл на думата? Силвана не беше страстна жена, въпреки излъчването, което имаше. Това беше една студена в известен смисъл красота. Тя беше атрактивна млада жена, но първото впечатление, което правеше беше , че всичко в нея е прекалено премерено. Нищо импулсивно, което да те грабне и да те завърти така, че да си загубиш ума. Премерени аристократични движения, премерени думи. Всичко беше изрядно подредено и всяко нещо си знаеше мястото. Държеше на думата си и стриктно спазваше разписанието си, което правеше дни напред. Нищо не можеше да те изненада при нея, защото никога не действаше импулсивно.
- Виж, не исках да прозвучи така. Извинявай. Андре виновно отиде при нея, нежно отметна косата от врата и и я целуна. Тя беше се навела над багажа, който приготвяше. Не реагира както обикновено на целувката, а продължи с подреждането. Това не го изненада много, защото в последно време все по-рядко и по-рядко двамата чувстваха необходимостта да бъдат заедно. А и този проблем с децата ги беше изтормозил доста. Бяха решили да осиновят две, по –точно той искаше, а тя се противеше в началото. После се съгласи, но това явно беше привидно, просто за да сложи край на дебатите. Всъщност все отлагаше срещата в агенцията за осиновяване с извинението, че е много заета и сега не е времето. А времето си минаваше.
- Какво сега? Не ми ли е простено?
Андре смени тона и се опита да разведри обстановката. Отдалечи се безшумно.
Силвана като че ли не го чу. Продължаваше със заниманието си. В това време телефонът иззвъня. Тя се стресна и нервно побърза да вдигне слушалката. Всичко това не убягна от погледа на мъжа и.
Той беше седнал привидно спокойно на канапето и наблюдаваше жена си. Тя беше с гръб към него и той не можеше да види изражението на лицето и. А то се променяше толкова често. Говореше с недомлъвки и Андре не можа да разбере много от разговора, но по напрегнатото и лице, когато се обърна към него, усети че става нещо странно.
- Кой беше? - Андре никога не питаше. Но сега? Нещо го накара да зададе този въпрос. Едва ли очакваше да чуе истината.
- От редакцията.
- Трябва да тръгна веднага, а не след обед както бяхме се разбрали. - Ще извикам такси да ме закара.
- Защо такси? Аз мога да направя това за тебе. Знаеш много добре .
- Не - отсече тя. - Ти имаш много работа. Ще ти отнеме време. Аз ще се оправя, бъди спокоен. - Гласът и се беше променил. Беше станал по-ласкав. Това не му убягна, както и прекалената и изнервеност. Тя никога не прояваваше видимо такова напрежение. По външния и вид не можеше никога да прочетеш какво става в нея самата. Винаги успяваше да се владее много добре. Но сега като че ли той успя да прочете в поведението и и изражението на лицето и, че нещо не е както трябва и тя има своите тайни от него. Не се беше замислял никога, че жена му може да му изневерява. Дали пък не е това? Нещо трескаво започна да работи на бързи обороти в мозъка му. Работа, работа, проблеми, никога не помисли, че нещо между двамата може да се промени дотолкова, че тя да потърси ласките на друг мъж. Това винаги можеше да се случи и с всеки разбира се. Но Андре виждаше колко много Силвана е отдадена на работата си, както и той самият и тази мисъл не му минаваше през ума. А и мислеше, че е осигурил достатъчно комфорт на жена си и каквото е необходимо, за да живее тя доволно и да не се нуждае от нещо друго. Но явно, че грешеше. Жените не се нуждаеха само от това. Животът им бе станал монотонен в лудата надпревара да се доказват един друг и да се съревновават с времето. Може би това беше и основната причина да нямат деца. Не се беше замислял. Дали не беше вече късно. Но никога не е късно да оправят живота си, ако и двамата го искат.
Андре се приближи до нея и обгърна косата и.
- Какво ти става, скъпа?
- Виж. Май в последно време работата ми ме изнервя прекалено много. Обещавам, че след като се върна ще се опитам всичко да е както преди.
- Кога както преди? От доста отдавна при нас нещо не е както трябва. Искам да поговорим за това.
- Моля те, Андре. Не мога да говоря за това сега.
- Но ти няма да намериш време и като се върнеш. Сигурен съм, скъпа.
Той се наведе да я целуне по устата, като все още държеше главата и с едната си ръка. Тя избегна ловко погледа му и наклони глава настрана.
- Не искаш целувка за довиждане дори?
- Не, не е това.
Силвана се усмихна насила. Погали мъжа си с опаковата страна на дланта си, целуна го набързо по бузата и каза:
- Съжалявам, но трябва да тръгвам. Ще ме чакат.
- Къде?
- Отивам до офиса и от там тръгваме.
- Тръгваме? Беше споменала, че ще пътуваш сама.
Тя разбра, че беше сгрешила, но вече беше късно.
- Ох, Андре, моля те. Достатъчно съм напрегната. Знаеш това. Много те моля. - И тя го погледна с най-милото изражение, което имаше, като очакваше да го омилостиви и той да я остави на мира.
След това си взе багажа и излезе като каза само:
- Ще се видим след три дни.
Три дена. Андре се замисли отново. Нещо започна да го човърка отвътре. След малко той скочи, грабна якето си от закачалката и затръшна вратата зад себе си. Беше го обзело невероятното усещане, че жена му отива не на служебна командировка, а с някого и някъде. Но как да разбере това. Не искаше да изпада в положението на ревнив съпруг, който преследва жена си или да започне да разпитва този или онзи за нещо свързано с това. Как да го направи? Не му минаваше нищо през ума. Но определено не искаше и да изглежда като глупак затова, че жена му го мами с други. Но в такива моменти понякога и съдбата помага да разбереш истината. Оказа се, че той беше късметлия в това отношение. Или просто беше умен мъж и можеше да свърже отминалите случки, да стигне до някакви заключения или да излезе сам на правия път. Да, сам. Както много пъти в живота си се бе справял сам, без никой да разбере как и какво става с него и без да потърси чужда помощ или поне да се оплаче на някого, за да му олекне. И сега ще се справи сам, без да замесва други в своите проблеми .
Караше и не знаеше къде точно отива. Просто се качи в колата и тръгна без посока. Но не преставаше да мисли за това, което се случи и колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че е прав. Да. Тя не е в служебна командировка, а е някъде и с някого. Преди това никога не се бе замислял, че Силвана може да постъпи така. Дали времето не му стигаше за такива мисли или просто беше сигурен в себе си и нея, на този въпрос не можеше да си оговори. Изведнъж се сети, че Петер беше споменал как в края на месеца ще бъде с компания някъде. Андре се беше изненадал, че те със Силвана не са поканени, защото обикновено бяха заедно по такива събирания. Връщайки се назад и мислейки трезво, той си спомни, че именно тя отказа отиването им там с обяснението, че ще е в командировка.Дали не започва да се заблуждава и дали това наистина беше така. Съсредоточи се повече и започна да се сеща за подробности....
Беше преди два месеца и повече. Заедно бяха на вилата на Петер. Това бе едно прекрасно място до езерото....Навсякъде наоколо тишина и спокойствие. Гората започваше непосредствено зад красивата постройка, която наподобяваше кораб, акустирал на брега. Проектът беше на Андре. Палубата на кораба, тоест терасата на къщата под форма на палуба, беше надвесена над водата. Нищо не липсваше от оборудването на един кораб. Дори спасителната лодка, която те използваха да влизат навътре в езерото за риба. Стаите бяха разположени като команден мостик и каюти, целите в панорамни стъкла, през които от ранен изгрев слънцето докосваше с лъчите си. Дали ще бъдеш вътре в по-студените дни или отвън на палубата да пиеш кафе и да се наслаждаваш на природата, беше все едно-прекрасно и приятно. Първоначално бяха замислили това да е вила за почивка на Андре и Петер, но впоследствие Андре се отказа. Реши, че е много далече от Амстердам и няма да има време да идва тук толкова често. Той беше абсолютен работохолик, отдаден изцяло на проектите си и рядко намираше време за развлечения. Макар че една от каютите на горния етаж бяха направили като кабинет, където можеш спокойно да работиш необезпокояван от никого. Андре дори не попита Силвана за нейното мнение, когато реши, че те не се нуждаят от това прекрасно място. А тя толкова го харесваше и беше очарована от самия проект. Дори беше започнала тайно да оглежда подходящи мебели за обзавеждането на тяхната спалня тук. Имаше и идеи за дневната и кухнята. Но не споделяше това с Андре, защото очакваше той да и предложи, а тя да го изненада с решенията, които беше взела. Щеше да е вълнуващо. Очакваше с нетърпение да види всичко в завършен вид и да започнат да идват тук през някои от почивните дни. Само ако знаеше Андре за тези и надежди и желания, никога нямаше да направи тази грешка...
Виното беше свършило и Андре слезе на долния етаж, където беше кухнята, да вземе нова бутилка. Силвана беше изчезнала някъде, а гостите се нуждаеха от питиета. Той дори не се запита къде е тя. Реши, че просто е излязла да подиша чист въздух на терасата. Слизайки по стълбите надолу, той чу звънкия и смях. От доста време не я беше виждал в такова настроение.Дори когато имаха гости и тя беше домакинята и трябваша да ги забавлява, тя се държеше много умерено. Силвана беше с разрошена коса, нещо което не е така характерно за нея, а зад гърба и се появи Петер ухилен до уши. На пръв поглед нищо нередно. Но и двамата застинаха, виждайки пред себе си Андре. Промяната в тях не му направи голямо впечатление тогава. Но мислейки за това почти два месеца по-късно, той разбра, че между двамата има нещо. Тази мисъл се заби в главата му. Пред погледа му отново изплува същата картина. Сега много по-ясна от тогава. Петер беше зад Силвана, но я придържаше с едната си ръка за кръста, вървейки зад нея, а с другата тя държеше свободната му ръка. Виждайки пред себе си Андре, те побързаха да освободят ръцете си с извинението, че коридорът от към тази част на терасата-палуба наистина трябва да е малко по-широк. Сред смеха и закачките, които си пуснаха, успявайки да се овладеят, Андре така и не се замисли за нещо повече, което може да има между тях. А и никога не би се усъмнил в приятеля си. Никога не би повярвал, че зад гърба му Петер може да ухажва жена му и не само това.
Андре не знаеше накъде кара. Просто се оставяше трафикът да го повлече така както и мислите му. Веднъж връщайки се назад, той не спираше да извиква в съзнанието си такива спомени, които все повече го убеждаваха, че нещо не е както трябва. Той не беше от мъжете, които така лесно могат да се оставят на съмненията да ги съборят и да убият мъжката гордост и самолюбие. Винаги за да бъде сигурен и да не прави грешки, той проверяваше докрай нещата. Така че сега отново си върна спокойствието и си каза, че просто трябва да бъде сто процента сигурен. Усмихна се мислейки, че може наистина да се заблуждава и виждайки в каква смешна ситуация се оказва. След това подкара към в къщи.
Беше почти полунощ, когато се почувства за първи път в живота си толкова самотен. И той не знаеше защо. Опитваше се да работи, но нещо не се получаваше. Просто мисълта му колкото и да не искаше го връщаше отново и отново към това, което се беше случило. Накрая се реши, стана, събра малко багаж, хвърли го в колата и тръгна. Имаше три часа да кара в тъмната нощ и щеше да пристигне по ранни зори. Нали беше уикенд, защо да не използва времето за малко почивка и риболов. Винаги можеше да го направи. Имаше ключ от вилата и всичко необходимо за почивка. Така щеше да избяга от мислите си и да се зареди за работа. Сред природата можеха да му дойдат добри идеи за проекта, над който работеше. Пък и вилата щеше да е празна, нали Петер щеше да е някъде с приятели, а и Силвана я няма. За първи път от толкова дълго време се почувства толкова сам и изоставен. За първи път се замисли, че животът му нещо не върви както трябва и е нужна наистина промяна. Да, той трябва да се промени. Трябва да намира повече време за жена си. Трябва да и създава повече приятни емоции и да бъде повече време с нея. За първи път разбра, че работата го е обсебила толкова много и трябва да намали темпото.
Унесен в мислите си, той не усети как часовете отминаха. Паркира тихо колата зад вилата. Тъй като теренът беше леко наклонен към езерото, той беше я освободил от скорост и изключил двигателя. Мислеше си как първо ще поплува в езерото, за да се освежи, а после ще му мисли какво ще прави. Изкачи се безшумно по тесните стъпала и отвори вратата на най-горната спалня, която те ползваха със Силвана, когато оставаха да пренощуват тук. Нямаше завеси пред панорамните стъкла, защото гледката към езерото от тази височина беше фантастична. Почти се разсъмваше и в стаята не беше така мрачно...Но не беше и сам.
Пусна пътната си чанта на пода до вратата и с нея му се искаше и той да се свлече. Така му се бяха подкосили краката. Не очакваше да прояви такава слабост. Никога не мислеше, че може да бъде толкова слаб. Но въпреки това намери сили да се овладее на време.
- Ще ви чакам долу.
Гласът му прозвуча като че ли идващ изпод земята. Въпреки всичко, той беше силен и умен мъж. Не се оставяше така лесно на емоциите, дори и да ставаше въпрос за собственото му оцеляване.
Беше тръгнал насам с мисълта да промени начина си на живот, да го осмисли и да намери правилния път, за да излезе от проблемите в семейството, които не разбра как се бяха натрупали. Но се оказа, че това никак няма да е трудно. Проблемите просто бяха намерили своето разрешение сами. Оставаше само да обсъдят как ще протече цялата процедура по развода. Да. Развод. За него нямаше връщане назад. Нямаше нужда от обяснения, от молби и обещания. Пътят беше само един и връщане назад нямаше.
Слезе обратно по стълбата надолу. Мина през кухнята. Имаше нужда от много силно питие, което да притъпи болката. Наля си чаша отлежал коняк, от който винаги държаха резерви тук и излезе на терасата. Опъна се на шезлонга, като че ли нищо не се е случило, загледан в далечината. Зачака с привидно хладнокръвие. Лекият вятър си играеше с кичурите коса, които падаха над лицето му и го гъделичкаха нежно.