автор: sofist

Беше на пътя повече от шестнадесет часа, може би минаваше един след полунощ, по магистралата се виждаха само дългите фарове на преминаващите автомобили. След десетина километра се налагаше да завие по второстепенен път, тук почти нямаше движение. Всичко беше пусто, но най-празно бе сърцето му. Той бе изгубил всичко и към нищо не се стремеше. Оставаше му само пътя, безкрайното пътуване във мрака. Изведнъж пред него се изпречи нещо, някакво тяло, замалко щеше да го удари, но спря, закова на място. Оказа се момиче, бледо, изплашено. Момичето плачеше, молеше за помощ, свлече се в краката му. И тогава той отново почувства сърцето си, след толкова време, беше съвсем слабо и премина като слънчево зайче, но все пак нещо в него се пробуди, някаква топлина премина през замръзналите му вени. Това създание е толкова крехко, той повдигна момичето, беше лека като перце, почувства топлината на нейното тяло и ударите на сърцето й. Това го успокояваше, а той имаше толкова силна нужда от покой, покой, който беше изгубил толкова отдавна и от тогава се луташе безцелно по света. Изведнъж чу спирачките на някакъв автомобил и докато се усети, четирима мъже се нахвърлиха върху него.
Те не опитаха да разговарят с него, изкрещяха му нещо и започнаха да го налагат. Бяха търговци на плът, грабнаха момичето, сякаш не беше човек, а стока и я отведоха в колата. Видя я, лицето й, тя даже не смееше да извика, не беше виждал още такова отчаяние, толкова мъртви очи на жив човек, въпреки че беше виждал доста неща. Двама се отдалечиха с момичето към тяхната кола, а двама продължаваха да ритат. И тогава се случи нещо неочаквано за тях, безформената маса, която блъскаха допреди малко, изведнъж се изправи, на ударите им се противопостави непреодолима сила. Единият мъж, казваше се Ясен, български циганин от Сливен, голям като канара. Видя човека да протяга ръката си, за да хване неговата, а ръката, която се протягаше, беше някак костелива с извити дълги нокти. И когато хвана ръката на циганина, Ясен почувства най-ужасната болка, която бе усещал през живота си. Изведнъж ръката му се отдели от тялото, а другият мъж - Хасан, турчин, ужасен отскочи при гледката. Това, което до преди малко представляваше Ясен, сега вече беше кървава маса, защото междувременно непознатият мъж, който бяха решили да смачкат от бой, сграбчи Ясен и го разкъса на две, като лист хартия. Хасан не можеше да повярва, тялото му се скова, той започна да плаче като дете. Чудовището се насочи към него, а Хасан дори не си спомни някаква молитва, всъщност нямаше и време. За части от секундата звярът, на който бяха налетели, му откъсна главата заедно с едната ръка. Другите двама бяха принудени да изоставят това, с което се занимаваха до момента, те имаха достатъчно време да осъзнаят смъртната опасност, в която попаднаха. Мощен страхов импулс като електрически ток премина през тялото им, но инстинктите им на убийци бързо сработиха и те успяха да извадят пистолетите си и да стрелят в приближаващия се бавно към тях силует. Съществото изобщо не се прикриваше, вървеше право към тях, а те не можеха да повярват на очите си. Но и не искаха да приемат смъртта като перспектива. А тя приближаваше към тях с ужасяваща настойчивост. Всичко беше като в сън. Изхабиха пълнителите си и им оставаше единствено да наблюдават безучастно съдбата си. Това беше момента на абсолютния, чист ужас. Едно от най-страшните усещания, което може да преживее човешкото същество. И двамата бяха разкъсани, но бавно, методично. Първо единият, съществото го сграбчи, и започна да го разкъсва, хапе и смуче кръвта му. Това доставяше неизразимо удоволствие на кръвопиеца. Другият смъртен гледаше с изцъклени от ужас очи. А след няколко минути след като ритуалът свърши и дойде неговия ред, той заплака като бебе, не се молеше, защото беше забравил думите, но цялото му същество бе молитва сега. И молеше не Бога, дори не се сещаше за него, за тази примитивна душа, могъществото, на което стана свидетел, го убеди, че вижда живо божество. Новата му вяра обаче не помогна и той беше разкъсан, макар и по-бързо. Всичко беше свършило. Към колата, в която лежеше момичето, се приближи фигура. Вратата се отвори и същият мил млад мъж, чиято кола беше спряла, протегна ръце към нея. Тя изпадна в безсъзнание, защото беше видяла всичко. След няколко часа се събуди в болницата, трепереше и нищо не си спомняше. Психиката й под ударите на шока и смразяващия страх беше изхвърлила в подсъзнанието спомена за миналата нощ. Тя не можеше да спре да плаче. Но разбираше, че е спасена. Само не разбираше едно нещо, защо този мил и красив младеж, чийто образ не можеше да си спомни добре, лицето му бе забулено и мъгливо, защо споменът за него предизвикваше толкова силни и противоречиви чувства. Любов, еротична възбуда, желание и неистов ужас. Тя не можеше да овладее тези чувства в себе си, тепърва щеше да търси отговора, защо нейният спасител я ужасяваше.

Сега той беше сам на скалата, а под него беше града, с белстящите си светлини. Той още помнеше кой беше преди. Слаб, самотен, окаян, унизен и нуждаещ се от помощ. Това вече нямаше значение. Изпълнен със ярост и жажда, сега се движеше в мрака и търсеше. Нямаше да чака дълго, щеше да достигне до това, което му беше нужно и да си вземе своето. Движеше се като сянка, незабележимо. Гората беше гъста, совата наблюдаваше безмълвно, а в далечината се чуваха псета и дори вълк. Градът не беше чак толкова далеч. Наближи мястото и усети миризмата на човешка плът. Безгрижен смях се чуваше, вечерта беше спокойна, време за любов или време за смърт? Промъкна се из гъсталаците, за да наблюдава по-добре. Усещаше сладостната тръпка на улова. Извиси се горе на дървото и се прикри в сенките. Компанията, около десет човека момичета и момчета, бяха насядали около огъня в тревата, не беше нужно да напряга слуха си, за да чуе какво си говорят, разказваха си старите легенди, част от градския фолклор, страховити истории за чудовища, убийства. Странно беше, че тези слаби същества изпитват необходимост да се страхуват. Той все още не бе изгубил чувството си за хумор, макар и да беше изгубил всичко останало човешко. Реши да се позабавлява, преди да похапне и затова зачака. Скоро от компанията се отдели едно момче, което се запъти право към мястото, в което се бе притаил. Сигурно имаше естествени нужди, но така или иначе това щяха да са последните нужди, които изпитваше през живота си. Малко след това компанията отново посрещна с усмивки своя другар, а той вече ги наблюдаваше с други очи и със жажда. Седна при тях край огъня и реши да им разкаже една от своите страшни истории. Всъщност те за него не бяха страшни, по-скоро весели и забавни. Зависи от гледната точка.