автор: pc_indi

Тя не може да рисува бобри,
симутира наобратно.
Крие се зад дълги скоби,
лотоси отглежда в блато.
Плаче, ако е щастлива,
заболи ли я- запява.
И обича все накриво
онзи тъмен, нощен вятър,
дето дърпа й косите
и заплита ги с лиани.
Дето из кръвта й скита
ту горещ, ту тих и хладен.
Стигне ли ръбът на пропаст,
вятърът я грабва бързо
и в прегръдката си ловка
с пояс от листа я връзва.
С дъх на пачули се сипят
цветове от бели ноти
и редят прошепнат трепет
в плахи стъпки на гавот...
Той не може да танцува,
тя се спъва пред дъхът му...
С топли пръсти го целува
и нарича го Попътен.
Късче брезова кора
носи щрих на обич лятна.
Пее старата гора:
" Тя обича нощен вятър... "