автор: gorski

Вие идвате всяка година на този ден у дома, широко усмихнати. Носите ми цветя или крем за бръснене, или някоя риза дори (която ще се окаже с два номера по-голяма).
След прегръдките и целувките сядате и запалвате едновременно своите вонящи, смърдящи цигари или пури, или дори хванали старо гюбре лули. И ми пожелавате здраве, здраве и пак здраве... Аз се закашлям, задавям, ръмжа... Аз дишам с последни усилия, но ви поднасям пепелници, които откривам с голям зор в най-скритите ъгълчета на барчето. Пепелници, подарени ми някога пак от вас - с любов към рожденика или именика.
Мили мои убийци, обичам ви! Аз ви се радвам, аз съм доволен, че пак сте дошли. И ви черпя с уиски, с вина отлежали, бадеми, фъстъци...
Когато лежах изненадан от първия инфаркт, край леглото ми минаваха стажанти. Асистентите ги питаха: Кои са, колеги, факторите за появата на ИБС (исхимична болест на сърцето)? Засукани младички бъдещи лекарки смутено нареждаха: Първо - пол, второ - възраст, трето - холестерол, четвърто - стрес, пето - хипертония... Още, още, давайте, колежке, по-нататък! Някой подсказва: тютюнопушене. Всички ме гледат с укор: какъв ли закоравял пушач е този! Не стига че е мъж над петдесетте, ами сигурно цял живот е смукал долнопробни цигари...
Когато шефът ми трябваше да ме накара да приема някакво негово безумно решение или да отхвърли мое предложение, той ме извикваше в тясното си кабинетче и запалваше цигара. Всмукваше с кеф и издухваше дима право в лицето ми. Цигарите му, разбира се, бяха от най-смърдящите.
Аз кашлях, гласът ми изчезваше, очите ми се зачервяваха... Настоявах - наивникът аз - на своето, не се предавах. Това водеше до запалването на втора цигара веднага след първата. Стаичката се изпълваше до тавана с оня непоносим дим на цигари "Арда" ли, "Слънце" ли - така и не ги запомних.
След половин час вече не можех да говоря - щом си отворех устата, в гърлото ми нахлуваше боен отровен газ, започвах да кашлям и вместо "Не сте прав, шефе!" изплювах едно "...сте прав, ше-фе!" Чак тогава шефът открехваше леко прозореца с думите: "Радвам се, че успях да те убедя. Ако трябва, пак ще поговорим." Ужас! Изтичвах навън с благодарност към Бога или към Съдбата, че съм изгубил битката, но не и войната. Защото съм останал жив.
Мили мои убийци! Сега съм ви простил всичко. Ясно ми е, че вашите права на пушачи са по-важни от моите жалки претенцийки на непушач. Зная, че ще седнете на моята маса, ще запалите цигарата, лулата, пурата, ще изпуснете кръгчета дим и едва тогава ще попитате: "Нали нямаш нищо против? Масата май е за непушачи, но ако ти не възразяваш... То и без друго цялото кафене е задимено."
Келнерът веднага ще ви донесе пепелник, дори ще ви щракне запалка... Вие сте редовни клиенти, а аз съм случаен пришълец и натрапник. Ако има някакво кътче за непушачи, то ще е до тоалетната или на втория етаж.
И цялото мое жалко положение се дължи на факта, че когато бях на 14 години и приятелчетата ми поднасяха цигара, аз се осмелявах да кажа: "Не пуша". В казармата, където повечето войници искаха да се слеят с пейзажа, да се уеднаквят като униформите си, аз пак казвах: "Не пуша бе, градски, остави ме!" И така аз си останах жалък непушач. Странна птица в шумното ви ято, обвито в синкавия дим на световния тютюнев монопол.
Заслужавам да ме презирате. Заслужавам да ме убивате при всяка среща с вас. Аз вече съм труп.
Какъв е този, който излиза на терасата, за да пуши там? Не, той не е нормален. Той ви предава. Убийте го!
Мили мои убийци, обичам ви и не мога без вас... А вие можете без мен.