автор: sradev

(част от СИЗИФ)
Открай време историците спорят за ролята на личността в историята. Едни казват - тълпата решава всичко, а личностите го отгатват, други казват - царят решава всичко, а тълпата изпълнява. Всеки дава своите аргументи, който са във формата "какво би било, ако".

Да погледнем за какво разказват истериците. За войни и битки, за герои и завоевания. Не става въпрос за Омировите истории, те са късно изобретение. Не става дори въпрос за Махабхарата и Рамаяна, нито за Гилгамеш и сие. Става въпрос за най-старите истории, за които разправят земята и камъните, строежите и руините. Нима камъните са история?

Грубо казано, историците се делят не толкова през дихотомията тълпа-личност, колкото през мисленето процес-събитие (единично-множествено). Разглеждащите историята през дупката "ред от събития" търсят в последователността закономерностите на връзките между събитията. Разглеждащите я през дупката "процеси" търсят и мерят силите и посоките на процесите. В препирнята си и двете страни достигат до абсурди. Единичкаджийте отричат множественността довеждайки я до ролята на сляпата тълпа, множествениците отричат единиците довеждайки ги до отпадъчен продукт на цялото. Цяло? Дори гледано през две дупки то не е цяло и повече прилича на кърпено с пачаври. И да оставим настрана слепотата на двете групи наук-овци (1), които единодушно отричат развитието на знанието (имат известно основание поради честата му загуба), което също се дели по тяхната формула на учители и образователна система. Отново е същата схема: многото ражда единиците, единиците раждат многото. Нищо ново, защото от памти века гаметата е форма на зиготата и зиготата - на гаметата. Отричането на едната форма е типично за делящите на аз-те (парадоксално, но и привържениците на единичното се събират в гроздове, а дори и в пръчици). Това е характеристично и за методологията им: те събират своето знание от следите, но следите са пътечки на охлюви, които нищо не казват за черупката, а съвсем малко за стърженето в стомаха. Някои все пак по следите достигат до изядените листа, но всички изследователи делят и почти никой не събира.

А това, което движи историята е невидимо, не оставя следи нито в камъните нито в тълпите. Бихме могли да го наречем дух, понеже за духа знаем толкова малко, че всичко, което ни хрумне можем да приемем за истина. Историята в своята същност е история на духа или духовете (когато не го познаваме можем да си го представяме едновременно като единица и множество, ползувайки пълната свобода на нашето невежество. Можем да му приписваме всякакви атрибути независимо дали се боиме от него или го обичаме.). Къде да г(о/и) търсиме? Нима т(о/е) се кри(е/ят)? Това, което за нас е скрито е само това, което нашата слепота не иска да види. Къде го търсиме? - в миналото. А то е в нас - сега и във всеки индивид и във всяко сборище на живи същества. Т(е/ой) съдържа(т) следите на миналото, настоящето и бъдещето. И вместо да приказваме за свършека на историята, можем да се заемем с правенето й, защото тя е жива.

-----
Литература
1 Хуго Щейнхауз, Няколко думи за някои думи.