автор: hristam

В мен е, усещам я. Познавам я добре, помня времето, когато за първи път се появи в живота ми.
Бях толкова млад тогава, сетивата ми тепърва се пробуждаха за света наоколо. Не знаех нищо за нея, беше просто една тайнствена непозната, която караше кръвта ми да кипи, стомаха ми да се свива на топка, а сърцето ми да беснее. Малко ме плашеше, но пък единствено с нея се чувствах така жив, зареден с емоции, изобретателен. Целия се превръщах в оголен нерв, който предава тръпката си на всичко, до което се докосне и го заразява с енергията си. Благодарение на нея неодушевеното оживяваше за мен, безмълвното крещеше, с нея прониквах в друго измерение, където реалността придобиваше различни очертания. Тя беше моето убежище, в което се учех да черпя сили от болката си, изостряше сетивата и ума ми, правеше ме такъв, какъвто ми харесваше да се усещам – проницателен и предпазлив. Караше ме да се чувствам силен и ме научи да убивам, за да оцелявам.
Трябваше ми време, за да свикна с нея. Изглеждаше прекалено властна и непокорна, за да я приема лесно. Но веднъж вкусил от нея, повече не можех да се откажа – без нея живота ми ставаше сив и скучен като дъждовна вечер.
Срещнах я точно в една такава вечер, докато скитах самотен из мокрите улици. Не изглеждаше особено привлекателна, но в нея имаше нещо необуздано и вълнуващо, на което не можех да устоя. От първия ни допир сякаш ме превзе, накара ме да я жадувам все повече и повече, докато накрая не стана част от мен. Дори и тогава продължавах да бъда несигурен, боях се да не я загубя. Тя сякаш го осъзнаваше и си играеше с мен както си поиска – понякога за дълго изчезваше и аз потъвах в безличието на ежедневието си като в блато. И точно когато ме понасяше инерцията на дните и сякаш преставах да бъда аз, тя се появяваше изневиделица, за да разтърси света ми. Нейната игра опъваше нервите ми до крайност, караше ме да я ненавиждам, и в същото време все по-неистово да я търся. Това раздвоение ме предизвика да й докажа, че не съм по-слаб от нея. Исках да разбере, че съм достоен да я имам, че мога да я подчиня, да я контролирам и да се възползвам от нея така, както тя се опитваше да го прави с мен.
Оказа се, че никак не е трудно да я заместя с друга, макар че, признавам, в началото наистина ми липсваше.
Новата беше нейна противоположност – колкото едната бе дива и необуздана, толкова другата бе ласкава и нежна. Не очаквах, че една такава крехка гальовност може да окаже толкова силно въздействие върху мен, но тя наистина ме промени до степен сам да не мога да се позная. И този, в който се превръщах все повече ми харесваше. Изпълваше ме една непозната до сега хармония, сякаш бях отпил глътка жива вода и едва сега се пробуждах истински за живота си.
Една само усмивка бе достатъчна, за да заличи напълно умората ми, а всяко нейно докосване беше като сбъдната молитва. Дори само мисълта за нея ми стигаше, за да ме потопи в блаженство, което не мислех, че съществува. Тя изпълни живота ми както нищо друго досега, накара ме да забравя всичко предишно.
За това не се изненадах особено приятно, когато един ден старата ми познайница се появи отново. При други обстоятелства може би щях да бъда доста безцеремонен, може би дори груб с нея, но новата ми връзка ме беше облагородила. Докато търсех най-деликатните думи, за да й обясня, че в живота ми вече няма място за нея, тя ме изпревари:
- Заблуждаваш се, ако си мислиш, че ще можеш без мен. С която и да бъдеш, през моите очи ще я гледаш и с моите ръце ще я докосваш.
- Надценяваш се – усмихнах се иронично – Мина времето, когато не можех без теб. Вече е различно, преодолях те.
Тя ме погледна насмешливо.
- Значи нищо не си разбрал. Ти сам ме избра, не помниш ли. А веднъж щом си опитал от мен, оставам в тебе завинаги.
После изчезна толкова внезапно, че дори не ми даде възможност да й обясня колко греши. Отдавна беше минало онова време, тогава бях неопитен и твърде млад, още се учех да живея. Тогава не познавах истинската, тази, която ме научи да обичам и да разбирам по-добре себе си. Вече дори не можех да си спомня как съм живял без любовта, която открих, а и не държах да си припомням.
Чувствах се благословен с обичта в сърцето си, трябваше да мине време, за да разбера, че то само я прави по-силна и по-ценна за мен. С годините младежкия плам се укроти, утихнаха бурните страсти, но тя се утаи и остана дълбоко вкоренена в мен. Бях богат с нея, правеше ме силен и мислех, че това ще продължи вечно, но случи се, че заболях тежко и продължително.
Възстановявах се бавно и трудно, и тогава за първи път се почувствах уязвим и несигурен. Сякаш изведнъж започнах да усещам тежестта на годините, обхвана ме ужас, че ако се погледна в огледалото ще видя там лицето на безпомощен старец. Уж се възстановявах физически, но вътрешно креех, губех сили, защото всъщност бях изгубил вярата си. Чувствах се като бреме за любимите си хора, втълпих си, че гледат на мен като на досадно задължение, което съсипва живота им. Не осъзнавах, че така ги отблъсквам бавно, но неотклонно все повече и повече, че се затварям в свой собствен затвор, без топлота и обич, където никой не може да ме достигне. Изолиран в собственото си страдание, бях сляп и глух за страданието, което причинявам.
Тя единствена ме достигна, след толкова години. Не беше ме забравила. Процеждаше се бавно в кръвта ми и сякаш се пробуждаше от дълбока летаргия. Черпеше сили от моята несигурност, от моето неверие, от слабостта ми и чувствах как набъбва в мен с предишната необуздана сила. Спомних си, че всъщност винаги съм бил неин роб, дори и когато съм си мислел, че мога да я контролирам, и се изплаших, че това ще се случи отново. Знаех кое ще ми даде сили да се преборя с нея – единствено любовта ми беше в състояние да го направи, но когато я потърсих в себе си, не я намерих. Сам я бях прогонил от сърцето си.
И там се настани отново ревността.