автор: apostolicia

Мандолинено ме обгръща
старият двор с обезумели лозници,
бухлатите топки чемширени,
подивелите дюли и
старата ябълка (още
с детската люлка на кривия клон).

Баба пече питка на връшник,
под чембера на сини райета наднича
малка китчица здравец
(още пази тя старото огледало,
разбито, когато дядо
е бил седемнайсетгодишен...)
Там съм отрасла,
в парцалена люлка ме люшка
още сънят ми...
Старта къща с белите зидове,
каменни стълби, излъскани
от стъпки на хиляди гости -
катинартът грозно виси на вратата.
А толкова спомени пази асмата...
Дядо ми как ни посреща с кана
със вино, току-що наточено,
чупи ни орехи и ни разказва
за Свети Илия история -
винаги една и съща
и винаги толкова весела...
Днес е пустиня.
Няма ги ирисите на баба,
нито на дядо малините,
няма дим от комина
да топли врабчетата.
Старата пещ
със раззинати челюсти
се зъби зловещо
и ми напомня,
че всичко е преходно...