автор: kristi

Надбягвах се до миг, но закъснях
и щракна някак си капанът – време.
Сред болките си – олисял трънак –
за стъпки на надежди се оглеждах.
В неделите изпраното пране,
намигваше чаршафно на перваза.
А жадният за дом балкон – небе
излиташе… Пропукан като ваза,
препълнена с безкрайни ДА и НЕ,
денят ми, уморен в очакване,
цветята му да подредя поне,
разливаше водата си във чашите.
Най – жадните отпиваха на глътки.
Изгребваха душата му до дъно.
Запълвах я с остатъци и свършеци –
откъртени следи по стръмното.
И той ме гална нежно с есента си,
с най – първата си пролет ме събуди,
в снега ме скри – играчка за елхата –
безкрайно лятна синя пеперуда.