BlackCat
Модератор
Записан(а): Nov 22, 2003
Мнения: 1974
Място: Горещ ламаринен покрив
|
Въведено на:
06 Мар 2005 19:03:52 » Конкурс: Любимият ми виц |
|
Той си подаде ръката с такава мъка, сякаш я вадеше, ай да не казвам от къде. Каза, че от някъде съм му бил познат. Аз помня от къде, но …, затова се направих на ударен.
Той иначе е много голям – преподавател. Има голяма, гъсто обрасла брадичка и какъвто съм малък, мога спокойно да се хвана за нея и да се люшкам. Но нито исках от раз да го хващам за брадата, нито пък да стоя отдолу и да го гледам тъпо. Затова просто седнах – на същата маса, само че на друг стол. Все пак не съм толкова малък, че да му седна на коленете.
Известно време Той ме гледаше странно – големееше ми се насреща. След това скочи две стъпала по – нагоре и изпляска:
- Кажи ми едно стихотворение! Твое по възможност! Може и повече.
Извадих две стихотворения, прочетох ги и ги раздадох. Големият човек седеше срещу мен като фокусник. Вкара двата стиха в големия си черен цилиндър и току ме поглеждаше и се подсмихваше, докато ги разбъркваше, сякаш за да избере подходящ за мене фокус. Ухили се.
- На колко години си?
- На осемнайсет.
- Ще започнеш да пишеш поезия след десет години...
Десет тона камък! Като ми го запрати, така засурнах гъз надолу по стълбите, че двайсет минути не можах да се освестя на кой етаж от еволюцията съм се озовал и в кой ъгъл на масата.
Той спря да се занимава с мен. Ясно беше, че скоро няма да изпълзя по перилата. Може би затова и не постави презрението си на масата. То стоеше като кърпичка в джоба на сакото му. Като нож беше остро и назъбено това презрение и само небрежно кривият му връх се виждаше – нито знаех колко е дълъг този нож, нито колко е дълбок джобът, още повече Той е фокусник. В случая, по – важно е, че чистичкото му презрение многозначително се показваше от там и на всички напомняше за себе си и за мен, крещейки: “Тоя малкия не е за тук!”.
Започна да си шушука с Е. Сега като се сетя, той цяла вечер не спря. Ясно бе, че не харесва стихотворенията и това, че съм малък, и каквото друго се сетя за мен не му харесваше. Може би Е. му казваше, че разказвам добре.
- Разкажи любимия си виц! – постла Той вълшебна кърпичка пред мен. Аз името си не мога да кажа, той иска да чуе любимия ми виц! Сега вече аз се чувствам като цилиндър и трябва да вадя фокуси. Ама не като обикновен цилиндър, ами като в “Малкият принц” – боа, която е глътнала слон и само прилича на цилиндър. Е, какво иска да му кажа с такава буца в гърлото?!
Все пак се сетих за един. Мислейки, че ме пробва как разказвам, аз живописно и с чувство занареждах вица на масата. Е., обаче, ме поряза, че това било виц, все пак – не разказ. За какво й трябваше и на нея?! Аз се боря за глътка въздух на тая маса! Сега Той съвсем ще го изгълта и още повече ще се надуе!
- Добре, видя ме как разказвам, ако това си се чудел! Айде да минем на друго упражнение, че се изнервих! Много ме изнервяш, прощавай! Имам чувството, че постоянно ме наблюдаваш и ме проверяваш! Как искаш да ти разказвам вицове?!
- Нее. Нищо подобно. Няма такова нещо. Не си ме разбрал правилно.
С последни сили излях на покривката остатъка от вица – получи се по – блудкав от капките пот по челото ми. Е. се засмя. Той не се засмя и нищо повече не каза. Поне не и на мен.
Любимият ми виц!… Номерът на китайката!
Тръгнахме си и Той се здрависа с всички. И аз си подадох потната ръка. Каква иска да ми е ръката след такъв зор?! |
|
|