Конкурс: Космическо настроение

Точно така. Ще се удавя пък! Ще потъна, ще се потопя, ще се гмурна с абсурдно наслаждение. В проклетото лошо настроение. То е ходеща черна дупка. Не мога да я зарежа никъде, обича най-много мен. И аз съм тя – най-дълбоката, тъмна, тежка тъмнина. Честно казано, надявам се като избухна, да ви погълна всичките. Ще! Ви! По-ме-та!
Първо - моят безкрайно-искрен и вечно-всичко-знаещ любим. Заради невероятната вселенска мъдрост, че изтъкването на дребните ми
( подчертавам, дребните! ) несъвършенства било стимулиращо за разхубавяването. Той да е чувал за Малък принц и красота, която е невидима за очите? Или живее в друга галактика?
Стимулирана съм. Да я взривя!
Заедно с онова компютърно съзвездие Офис, нежно излъчващо изкуствена светлина. Не я понасям! Не понасям и естествената - защо ми налива в очите слънчева бодрост – не съм слънчево момиче, черна съм! Така ми харесва. Не се усмихвам, такова усилие. Дразнят ме усмихнатите, самодоволни или разбиращи. Мразя и неусмихнатите – я да не ми досаждат в личната ми тъмнина!
Ненавиждам приятелите, които са ме забравили. Също и тези, които се обаждат. Няма ме! В дупка съм, най-огромната, макар и невидима, със смъртоносен хоризонт. Ще изтрия времето – защото е ледено и ме вледенява, а когато е пролетно, не ми се запролетява. И да, цветята на балкона – защо не цъфтят след цял век грижи? И защо цъфтят, та да трябва да полагам още? Не мога, няма ме. Заета съм.
Заета. С мрачни предвиждания, космически бури и облаци прах.
Не смейте да се приближавате!
Нищо, че черните дупки никога не избухват...

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите