Конкурс: Et Ego

Мързеливо утро. Докато изчаквам мислите, се вглеждам в безсмъртното си Его. То е безкрайно отегчено, каквато е и континуалната му метрика. Нацупената физиономия му отива. Въздъхва, и събира целия a priori съществуващ контингент на идеи.
- Дотегна ми! Обхванала ме е нелимитирана празнина. Отвътре напира бездната на хайзенберговия тотален страх. Безсмислие изпълва полето на моето хало и се опасявам да не заразя с нихилизъм Душата.
Все още Душата спи блажено, завита в спомена за снощната любов. Самозаблуждава се, че е в младо тяло и това я прави нагла.
- Ще се консултирам с астралните тела по възходящата йерархия и ще напускам – продължава да се жалва Егото.
- Чакай, чакай – протестирам, докато търся чорапа си – за къде съм без Его? Тогава няма да бъда личност.
- А сега СИ ли?
- Е, въпросът е комплициран. Но не забравяй, че настоящата структура е разрешена по Висше благоволение – последните думи изричам шепнешком.
- Глупости. Душата ти стига. Договорете се да не те хвърля в депресия, а ти да не прекаляваш с принципа на удоволствието.
Душата май чува всичко!
- Това е предателство, Егчо. Аз отдавна искам да зарежа този вонящ, материален вързоп, но спазвам клаузите на битието.
- Почакайте, моля – настоявам – това е незаконно. Не е дошло последното дихание. Ние всички инволюираме в материалното. Къде се е чуло гола плът да се самосъзерцава.
- По-добре се оглеждай в огледалото – завършва Егото и се еманира в универсума.
- Целувчица! – ехидно измрънква Душата и поема по векторите на ефира.
Лентата се връща. Смалявам се. Накрая проплаква бебе и се гмуркам в разтворената паст на матката. Настава тишина и битието потъва в пралая. Космосът се свива в най-близката сингулярност.
Не мога да намеря проклетия чорап. Отивам в банята. Жена ми ме гледа съмнително, сякаш съм без Его. Отвътре ми е леко и спокойно... някак бездушно.
- Какво пък – казвам си – толкова проблеми за едно самосъзерцание – и заставам пред спуканото огледало, да се избръсна.