BlackCat
Модератор
Записан(а): Nov 22, 2003
Мнения: 1974
Място: Горещ ламаринен покрив
|
Въведено на:
20 Фев 2005 19:32:31 » Конкурс: Въоръжено пътуване |
|
Твърди се, че в мъжка компания разговорите винаги преминават в разказване на войнишки спомени, а в дамска, темата съответно клони към бременност, раждане и бозаене, пардон – кърмене. По разбираеми причини не съм имал възможност да остана в чисто женска компания, но що се отнася до мъжката, смело и тържествено, като Слави пред Евровизия, мога да заявя: - Това е гнусна инсинуация!
И за да подкрепя думите си с аргументи, веднага ще разкажа една войнишка история пред вашата, надявам се, смесена компания.
Годината е хиляда деветстотин и бая отдавна. Мястото е пред табелата с надпис “Калояново”, на 7 - 8 километра от крайната ми цел – поделението в Граф Игнатиево. Онова с летището, дето сега първо от всички се натовизира. Енергично махам на преминаващите коли. Като не спира никой, поне да се сгрея, защото ветреца, макар и пролетен си е пронизващ. На рамото ми, скрит от шинела виси автомат “Судаев”, а в джоба ми е напъхан пистолет “ТТ”. Връщам се от местната гимназия, където съм водил час по ВТО – Военно-техническо обучение. Имаше такива неща на времето. Показвах на дечицата въоръжение. Самият час беше пълен цирк, но се оказа и доста дълъг. В резултат си изпуснах влака, който за нула време щеше да ме закара до гаричката пред поделението. Затова и сега махам като вятърна мелница на банкета и освен студа, по кожата ми лази тръпката, че както е тръгнало, ще изпусна и вечерната проверка със всички произтичащи от това последствия.
Неволята, както е известно, е родител на всички велики идеи. Светва ми и на мен. Изваждам изпод шинела “судаевчето” и му забучвам пълнителя. Празен е, разбира се, ама това не си личи нито отблизо, нито отдалеч. Овесвам го на врата си в позиция “на гърди”, а на кръста под колана втъквам и пистолета. Да се вижда. Заемам разкрачен стоеж на банкета и с небрежно движение на китката махвам към поредната кола. Чисто новата “Лада” бие спирачки и заковава на три метра от мен.
Ха, хаа! Къде му била цаката! Спокойно и авторитетно отивам до колата, отварям си задната врата, пъхам се вътре и тежко произнасям:
- Аз съм към “Графа”.
Сядам, изпълнен с чувство за величие. Докато се намествам автомата да себе си, мярвам нещо под задното стъкло, което ме кара да изпусна въздуха. Офицерска фуражка! Плахо проточвам шия над седалката и броя звездите на рамото на шофьора. Една…, две…, три..., големи!...
- Много си се въоръжил бе момче!
- Ми, аз… ми, то никой не спира…, а влака…, а пък аз така…
- В “Графа” ли служиш? – прекъсва полковника съдържателното ми обяснение.
- Тъй вярно! – сещам се за устава аз.
- Подполковник Царев още ли е командир там.
- Той е. – казвам, а вече съм забелязал отличителните знаци на Военно Въздушните Сили - най-вероятно е началник от щаба в Пловдив. Лошо!
Докато трае този задушевен разговор, сме понаближили “Графа”.
- Ще взема да те вкарам вътре в поделението.
- А не, няма нужда.., ето две крачки са, няма защо да се разкарвате.
- Отдавна не съм го виждал Царев, ама… хайде друг път, че стана късно.
Полковникът спира, аз си подхващам железата и се изсулвам от колата. Тръгвам, но чувам:
- Ефрейторе!
На бегом се връщам: - Заповядайте, другарю полковник!
През сваленото стъкло той се присяга, докосва автомата.
- Не е зареден, нали?
Хм!... Май, не само аз съм треперил по време на краткото ни съвместно пътуване. |
|
|