Конкурс: Безсъници в С-оф-иатъл

Всичко мина идеално - не оставихме купона да се разкисне. С много напъни успяхме да изгоним всички присъстващи до 6.00h а.m., поради простата причина, че те имаха много важно контролно в 12.00h в същия ден. Не, че и ние не бяхме поканени на този изпит, но имахме много по-важни задачи: 1) да допием оставащия алкохол; 2) да сътворим песен; 3) да спретнем официално посрещане на летище „София” на приятел от Америка (10.30h) и със сетни сили да се доберем до изпитната зала. Планът започна с комбинация на т. 1) и т. 2). Времето литна бързо с рефрена „Обичам твоята самота”, който се превърна в хит на поп-дякона Поп Тарапонти и глътна часовете до десет. Леко недоволни се принудихме да изпълним т.3) от план-програмата, съвокуплявайки я с т.1). Алкохолът наистина нямаше свършване! Качихме се на един бус и се постарахме всички в него да разберат за новоизгрелите звезди. Така и песента стана №1 сред гилдията на шофьорите. Намериха се топли хора целуващи една бутилка с неизвестно съдържание, които вдигнаха наздравица в наша чест, а ние нямаше какво друго да сторим, освен поредния „БИС”. Напълно уверени в себе си, едвам не изтървахме спирката, добре, че беше последна! Така, с поздрави от пътниците „Браво, момчета успяхте да направите сивия ни ден цветен!”, се дотътрихме до чакалнята на аерогарата.
Престоят ни се превърна в нетърпеливо и изпълнено със страх очакване, сравнимо само с пред-менструален синдром след скъсан кондом. Имаше посрещачи от кол и въже – все едно цяла Америка се прибира в България. Ние – просто облечени, приличащи на нищо подобно се смутихме в присъствието на такива важни „косми” отрупани с благородни метали, с модерни „лачени” дрехи, макар че някои бяха с костюмите от „аборигентския” си бал. След порядъчно закъснение, самолетът кацна. Настъпи момент на разкриване – вееха се та-бели, та-черни, та-жълти с надписи от сорта: „Mr Been - Hotel Hilton”, “Mrs Piggy – Hotel California”, “Кольо от Долно-Нанагорнище”, „Чакам гости от Червен брег” и тем подобни щуротии. Видяхме се принудени да изпъкнем сред „паплачта”. Приклекнахме пред една от „агентските” камери, извадихме един от безценните карирани листове и докато някои от нас се плезеха на обектива, друг изпълни бялото пространство с прилежно надраскани букви, гръмко звучащото „ИВ4О!!!”. След това започнахме да се движим като Браунови частици сред суматохата, подвиквайки: „Ивчо мама, де си? Ила на гишето при шишето!”. Беше се загнездило съмнението, че все още не е пристигнал. Наложи се един от нас да се промъкне в „безмитна зона” покрай строгите „куки” - едната от 6-то РПУ, а другата бе заподозряна в слушане на музика в служебно време - носеше черна слушалка. Това се оказа лесно деяние, поради общата заблеяност на органите на реда. Бе осъществен бърз оглед на багажното и бе направен извод, огласен в залата: „Ето го! Ето го батьо!”. Нашия шпионин мигом се оказа низвергнат, цветущо „благословен” и върнат на българска земя. Срещата най-накрая се осъществи безинцидентно, но часа вече беше 11.45. Очевидно закъснявахме. Бързо си казахме по едно припряно „До скоро” и се разделихме с Ив4о. Хванахме поредния бус, където сценария се повтори, но с нови премеждия – един билет се предаваше от човек на човек, като всеки слизащ го оставяше на нас, а ние го подарявахме на нуждаещ се. Почти всички пътуваха с този билет. Качи се и възрастна двойка, с която се разбрахме да си спретнем софра – от тях праза, от нас пиенето.
Слязохме от смеещия се автобус и се заклатихме към изпитната зала. По пътя ни хрумна блестящата идея да оберем цветовете от един трендафил с едничката идея да накичим нежната част на групата. Речено-сторено. Влязохме с 30m закъснение, украсихме девойките, боднахме по една китка и на нас, сложихме привършващата бутилка на чина и се захванахме с решаване на задачите. Условията им се преплитаха в едно триизмерно изображение. След минутка въздържание, даскал Шпуров ни помоли с облизващи се устни и сухо преглъщане, поне да скрием питието от погледа му, защото било не колегиално спрямо него! Послушахме го! Но без капка неудобство продължихме да отпиваме от шишето и да умуваме над задачите. След като получихме отговорите ги споделихме с всички останали - дали под, дали над чиновете, решенията хвърчаха и достигнаха всеки като резултата беше, че минахме успешно.
В крайна сметка купонът продължи и ние не го оставяме да се разкисне дори и днес!

ХуЛитер Записан(а): Feb 14, 2005 Мнения: 1

Мнооо яко

Доста реално звучи! Сякаш съм бил там... Cool

Върна ме в студентските години. Wink

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите