BlackCat
Модератор
Записан(а): Nov 22, 2003
Мнения: 1974
Място: Горещ ламаринен покрив
|
Въведено на:
12 Фев 2005 01:09:30 » Конкурс: Челен сблъсък |
|
Това се случи в един прекрасен (задължително) ден. Когато вече бях поотрасъл, минал през казармата, завършил университета и решил да променя живота си.
Излязох навън и си помислих, защо ли да не се погледна отстрани, да се видя какво представлявам – какво евентуално ще ми хареса и какво не. Отдалечих се на няколко крачки от себе си и…
…И в този миг през тялото ми мина товарният влак. На висока скорост. Направо ме помля. Повлече трупа ми, залепен за предната му решетка, незнайно накъде. Естествено аз хукнах да го гоня. Наблюдавах през цялото време отстрани мъките му. Свистенето на вятъра по сухата кожа. Разпльокването на досадните мушици по скулите му. Прахоляка, студа, влагата. Монотонното потракване на колелата. Ту туп, ту туп, ту туп, ту туп. В унисон с ударите на собственото ми сърце. Може би никога вече няма да го догоня. Мина време. Докато един ден влакът запрати разнебитените ми останки на някакъв празен перон. Не. Греша. Там има още някого. Това е гара за двама. Другият, тяло в женски дрехи, хваща ръката ми. Те се прегръщат. Аз все още не мога да ги стигна. Забелязвам опасността отстрани. Опитвам се да изкрещя: Внимавайте! Влак! Късно е. Виждам как двете тела се извръщат, усещам паниката. Миг колебание. Неизбежно е. Чувам звука от челния удар, с който ги отнася пътническият влак. Подема ги като парцалени кукли. Започва да ги размята нагоре, надолу, мачка, гази, блъска. Неумолимо, последователно, сякаш управляван от машинист-садист. Тъкмо си мисля, че по-зле не може да стане, когато от небето някаква огромна птица с дълъг червен клюн пуска върху тях атомна бомба. Или поне ефектът е подобен на ядрена експлозия. В компанията им попада някакво врекливо, сълзливо, сополиво същество. Теренът, през който пътуват, изведнъж се променя. Сега е пълно с тунели, високи планини, остри завои, резки изкачвания и пропадания. Неумолимо слънце ги гори, боде ги студ, шибат ги жилавите клонки на храстите край пътя. А аз ги следвам неуморно. Не губя надежда, засега, че един ден отново ще се завърна в тялото си. Или в онова, което е останало от него. Май не е кой знае какво.
Минават години, стават катастрофи, тялото ми се подема ту от един, ту от друг влак. Ту бърз, ту пътнически, ту експрес, ту товарен, мотриси, цистерни, дори за известно време влакче на ужасите. Аз се наблюдавам отстрани. Аз все още не мога да се завърна. Започвам да се питам има ли смисъл да го правя. За какво ми е това похабено, очукано, разхлопано, състарено вече тяло. Спирам за миг да го преследвам. Поемам дълбоко (мислено) въздух и се озъртам. Не съм сам. Ей богу, не съм сам. Около мен е пълно с хора, които гонят телата си. Около мен е пълно с тела, лашкани насам-натам по релси, пътища и магистрали. Хей – опитвам се да им извикам. - Спрете! Стига сме ги гонили. За какво са ни тези тела – втора, трета и десета употреба.
Освен това… Чак сега го забелязвам. Дори няма смисъл да го гоня. Та то се върти в кръг. През цялото време. Това е. Ще приседна на този камък и ще си почина. Заповядайте. Присъединете се и вие. Да се посмеем заедно на така наречения наш живот. |
|
|