Конкурс: Писмо от Африка

Средиземноморска зима.
Морето е екзалтирано синьо - като нарисувано от художник-наивист. По небето са се разтичали облаци с развети фусти, цветята шумно цъфтят. Вятърът усуква пространството, а аз седя в центъра /на пространството центъра е там, където седнеш/, и тъгувам за несъстояло се присъствие, за неприближена близост.
Наоколо има само котки. Изяждат всички пълзящи и пърхащи животинки и с педантична последователност разнасят отпадъци из улиците, докато им предадат онзи специфичен вид, известен като ориенталски. През останалото време стоят по тротоарите и гледат злобно. Аз съм враг на котките, и в частност на сатанинската рунтава твар, която нарочно ми влиза в двора, за да ми рови в цветята.Често си мисля да взема да си отглеждам кученце – да гони котките от двора. Ще си дружим, ще си общуваме, ще се заливаме от смях по плажа. Само че любовта какво ще я правим, ако вземе да възникне, и като си тръгна – как ще я делим между континентите? Не може да се раздели поравно любовта, все в едната половина ще остане повече – да скимти пред чуждите прагове, а в другата половина – по-малко, да си я навиваш около съвестта.
Може да си взема един хамелеон - кротко извънземно, продават ги в кафези. Ще го окача сред цветята, ще следя усмивките на тялото му, което /мечта на художника/ рисува пейзажи със себе си. Ще гледам превъплъщенията на самотата му и ще му завиждам – може би най-точното общуване с нещата е да се превръщаш в самите неща. Но си мисля, както си стои в уютната клетка, да не вземе да се оцвети целия на решетки. Че то, може ли някой да се похвали, че не е приел цвета на клетката си? А е тягостно да гледаш само гол кафез и да не знаеш - има ли я вътре личността, няма ли я...
В такъв случай, може да си взема птиченце – продават едни такива малки, пеещи. Няма съмнение къде е личността – тя си подскача в клетката и непрестанно чучуниже на висок глас – като шарените бърдучета дето им наливаш вода и като надуеш – почва да ромоли пронизително-сладкогласно. Обаче това птиченце само едното ромолене си знае, без почивка, все едно и също – каквото и да прави светът наоколо. То, и от нас някой може ли да се похвали, че веднъж научил номера си в живота, не го повтаря под път и над път?
Кон ще си взема тогава, възможно било, казват, за постижима сума да придобиеш сносно добиче. Ще стои насред двора и ще потропва с копито. Ще ме гледа с голямо тъмно око и в него ще се оглежда влажно петънце от небето с кротки мигли. Копринено ще кърши топлата си шия и ще пристъпва от крак на крак. "Троп" – и ще ми стане тясно в малкото ми дворче. "Троп" – и ще ми е тясно в застоялите ми мисли. "Троп-троп" – и вече ще съм хукнала да отварям порти, капаци, закопчалки – каквото там ни спъва да изтрополим в галоп към светлини и простори. Само че – на тези години – може ли някой да се похвали, че ще препусне из просторите, без да влачи със себе си и дворчето си, и къщата си, и мислите си, и закопчалките си? А ако се похвали – вярва ли си?
Красотата, и тя като чистия въздух, трудно се вдишва от уморени дробове – поемаш я, боли.
Що ли не си взема камила – не предизвиква нито щастие, нито копнеж, нито жалост, а само учудване. Гледаш я и забравяш несъразмерностите, дето ги носиш в душата си, гледаш я и си казваш: "Бе, това защо е така?" Ще си лежи камилата пред къщи, ще се снимат с нея чужденците, а ти прибираш парите и си мислиш: "Бе, как е легнала така?" А тя в това време започва да става, бавно да разгъва крака в неправилни ъгли, надава рев като танкер, заседнал в мъглата, и се понася в сложен тръс. А ти я гледаш с удивление, може би с гордост – твоя камила е, голяма е – но нещо остава незапълнено в гордостта ти...Щото може ли някой да се похвали, че притежава онова, което не е погалил? А случвало ли се е да протегнеш ръка да погалиш нещо, което не разбираш?
Май ще си взема котка. Ще си мразя котката. Ще й го казвам в очите, а тя ще се усмихва под мустак, щото си знае, че е по-бърза от мен. Ще ни е хубаво. Има уют и равновесие в споделената ненавист, тази, дето сам си я отглеждаш – грижливо, без резерви, без почивка. Тя ще съсипва цветята ми. А аз живота ще й съсипя, ако река. Някой ден... Не сега.
Не още.

...И пак се спъвам на излизане. В паничката с мляко до вратата.

Гр.Сус - Тунис

Хубаво. Много. От начало до край с усмивка четох, малко замислена, но усмивка. Чудя се, дали да не си взема котка, наистина. Но кучетата винаги са ми били на сърце.
Още ще помисля.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите