Конкурс: Свършване на трагедиите

Ааа, не! Не съм лигава, не съм глезла, ама на този тормоз вече не се издържа! От понеделник ставам поетеса! Това е! Във вестника с тези колеги и с такъв редактор не може да се работи.
Вчера, на планьорката главният ми вика: “Вениаминова, много сме закъсали с драмите и трагедиите, дайте ми тази седмица поне едно убийство.”
“Шефе – казвам му – откъде да го извадя това убийство, изнасилване не може ли?” А оня тъпанар от външните новини се обажда: ” Тебе пък кой ли ще те изнасили...” и всички се кискат. Това изобщо не е смешно.
Преди два месеца пак бяхме закъсали с трагедиите и аз какво – спасявай тиража. Измислих си там някакъв тинейджър, който пребил баба си за три лева. Сложих му инициали, даже накрая имаше поука със социален елемент – нещо за безработицата ли, за насилието по телевизията ли, не помня. Чудесно материалче, влезе веднага на първа с препратка към шеста. На другия ден обаче комшийката от втори вход ми крещи: “Що си омаскарила детето ма, кучко вестникарска ниедна...” и още там някакви думи от жълтата преса. Викам й: “Комшийке, това е публицистична импресия, става дума за нещата от живота по принцип.” А тя продължава с такива едни, дето въобще не са за публикация.
Миналата седмица в съботния пуснах едно за развеселяване, ей така, безобидно. Заглавието беше “Сексът на работното място сплотява”. От тогава цялата редакция не ми говори, оная от спортния отдел ми показа среден пръст и ме нарече спаружена скумрия, а чистачката уж случайно ме опръска с парцала. Нищо случайно няма в този вестник.
По-рано, като бях във здравната рубрика писах за зъболекар, който извадил здрав зъб. Ей така, за майтап, даже инициали не сложих. Да, ама двама заведоха дела за морални щети. Писала съм и в полицейската хроника. Там бях близо месец. Произшествия, катастрофи, боища по дискотеки, мутри – колкото щеш. Лесна работа. Само тук-там ги пипнеш малко и готово. Кой дявол ме караше да пиша, че Жоро Чвора имал да дава пари на някой си Г.Д. На главния му нарязаха гумите на колата, а мен ме премести с последно предупреждение. Ами аз откъде да знам кой е този Г.Д., тези букви си ги измислих сама, нали искат драми.
Мисля си – да насъскам кучето на дядката от първия етаж да ухапе някого. И заглавието е готово: “Злобно псе разкъсва девойка, а кмета спи”. С кмета така сме се разбрали, ние си пишем във вестника, а общината не ни обръща внимание. Успокоява се масовият читател. Да, ама проклетото куче не иска да хапе. Даже и не лае.
Въртят ми се няколко трагедийки из главата, ама коя ли да подхвана: “Нередовен учител шамаросва ученик”, “Село в шок от триметров смок”, “Задава се грип, доктори нехаят”, “Сарафин мами чешка туристка”, “Секта спретна сбирки в мазе”... Ох, не знам. Пак на мен ще се подиграват в редакцията.
Не, не! Твърдо съм решила – от понеделник ставам поетеса. Измисляш две-три рими и между тях нареждаш думи. Лесно и безопасно. Няма опровержения, няма морални щети. Ако пропиша бял стих и от рими няма да има нужда даже. И никакви трагедии повече.