Конкурс: Такива ми ти работи

Не вярвате ли, че и хората висим по дърветата, като круши или ябълки или сочни прасковки? Сега ще ви разкажа една история, но моля не се смейте, защото на всеки може да се случи. Лагерът е край морето. Всяка вечер шумът на вълните ни държи будни. Говорим си. Дежурните учители, като минат веднъж на проверка и изчезват по кръчмите, а ние си бъбрим до зори. Една вечер решихме да отскокнем до дискотеката. Влизам в гардероба, той голям, като стая за да взема дрехите си и хоп мойта приятелка врътна ключа. Започнах да тропам по вратата. Нищо! Мина доста време. Чувам стъпки. Мисля си, че тя се връща и казвам:
- Сега ще ти счупя главата. И съм ти сърдита да знаеш.
Заемам поза на каратистка и когато се отваря вратата направо ми идва да потъна в дън земя. Една от дежурните учителки на етажа.
- Ти какво правиш заключена в гардероба? пита ме със строг глас тя.
Лицето ми е червено, като презряла диня.
- Ами, нищо особено. Играя си.
Давам си сметка, че в очите й изглеждам глупава, ама не искам да издам приятелката си. Приготвих се и с около час закъснение тръгнах към дискотеката.
По пътя срещам група момичета.
- Там е пренаселено. Ние сме тръгнали към морския бряг. Ела с нас.
- Не искам. Там е групата на пловдивчаните. Иван е там и ще го зърна. Не се сърдете.
- Нищо де. Ние ще се разходим без теб.
После решават да се върнат и да ме поизпратят. На самата алея едно красиво дърво е надвесило клоните си. Щура работа! Изпитвам желание да се люшна..., а не съм мъниче в първи клас. Обръщам се към Вера:
-Гушни ме да стигна клона. Искам да се полюлям.
Тя ме вдига, като обхваща краката ми и аз увисвам в клоните на дървото.
Вечерният вятър развява косите ми и аз се чувствам победител.
Представям си как ще отида в дискотеката и ще танцувам... до зори. С него - момчето на мечтите ми. Смехът на момичетата достига до мен. Дори не съм разбрала, че съм сама. Вися си на дървото и ме е страх да скоча, че бая високо ми се вижда. Ръцете ме заболяха. Разтегнах ги до дължината на ръце на орангутан. По едно време ей- на чувам стъпки. След малко един до болка познат глас ме пита:
-Пак ли ти? Защо висиш на дървото?
Учителката е същата, а аз като най- големия тъпанар вися и се люлея, като круша.
-Играя си- се отронва от устата ми.
-Веднага слизай долу!
Скачам без да мисля за страховете си. Изкълчвам си десния крак. Лицето ми става криво от болката.
-Та какво правеше там? - очите и ме гледат пронизващо.
-Ами... играех си. Извинете.
После се затичвам към дискотеката, къдено дъни музика до дупка и пловдивчаните щуро танцуват. Ще се огледам и ще потърся познато лице. Дано тъмното покрие розовината на лицето ми. Чувствам се засрамена и от факта, че ей така си вися по дърветата... После танцувам и дълго време ми се иска да не срещам тази учителка, защото в нейните очи сигурно изглеждам доста странна. .
Не се смейте. На всеки може да се случи да виси заключен в гардероб или на клоните на дърво. Истории всякакви, а свят широк. От тогава избягвам да се люлея по клоните на дърветата, защото е голяма вероятността да си остана там. Точно, като круша или гигантска ябълка или праскова с форма на човек. Такива ми ти работи.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите