Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/sessions.php on line 253
Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/sessions.php on line 254
Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/page_header.php on line 480
Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/page_header.php on line 482
Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/page_header.php on line 483 ХуЛите :: Виж тема - Пристрастия
„Хулите” стават на цели десет години и по този случай реших да ви представя 30 стихотворения (само), които са ме впечатлили и съм ги запомнила. Разбира се, има още доста, заслужаващи внимание, но няма как да включа всички, а и някои са изтрити заедно с профилите на авторите си. В подборката админите са мълниеносно и безпощадно елиминирани, за да не бъда обвинена, че подкупвам началството.
Подредбата е на случаен принцип и няма характера на класация. Докато копи-пействах, напълно разбрах плагиатите – че то за по-малко от 2 часа мога да си спретна стихосбирка, даже и да разделя стихотворенията на цикли. Ама късно е, късно е – поетите вече се усетиха и много бързо откриват крадеца.
Приятно четене! Някои от стихотворенията тук са бисери, други – не съвсем, но ми харесват. И най-важното – всички са поезия, щом може да ги оцени дори дълбоко увреден от прозата човек, какъвто съм аз.
Ще дойдеш ли отново през септември
автор: seal11
Ще дойдеш ли отново през септември?
Не знаеш как жадувам да те видя,
когато вън налягалите зебри
по плочите на двора си отидат.
В градината на пеещото лято
листата сякаш вчера са наболи,
но аз усещам есента, която
подостря вече жълтия си молив.
Ще дойдеш ли? Тъй малко ни остава,
преди съдбата всичко да ни вземе...
Да скитаме със теб като тогава,
край мръкнещи гори в дъждовно време,
да видиш покрай някой грохнал дънер
Живота - като житно зрънце малък
и в тебе тази мисъл да покълне -
че вече не е време за раздяла.
юли 2009
________________________________________
Публикувано от Administrator на 05.07.2009 @ 20:40:36
Щъркел
автор: regulus
Цъфна ли в бяло на двора ми вишната, щъркеле?
Вишната крива, където висеше ми люлката?
Люлката малка, в която заспивах до майка си,
пухкава прежда предяща с вретеното шарено?
Там ли е пейката каменна, там ли е къщата?
Бялата къща със слама по пода посипана?
Подът проскърцващ, под който през летните вечери
смокът просъскваше строго на мишките палави?
Там ли е гробът на дядо ми, там ли е селото?
Старото село, където живяха предците ми?
Древни предци от напявани страшни истории,
още до мене достигащи нощем край огъня?
Помнят ли моето детство морето и вятърът?
Бяло море, приласкало в сърцето си острови?
Острови кротки, кози и маслини понасящи,
в тъмното шушнещи стари тракийски предания?..
Още през граници бягат ли хора прокудени?
Плачещи хора, изгубили дом и отечество?
Древно отечество, късано лакомо с линии,
нощем чертани по карти в парижки предградия?
В църквите книги свещени изгарят ли братята?
Братя по вяра изскубват ли още езиците?
Смели езици на наши роднини, разнасящи
българска реч в долините на западна Тракия?..
С други деца на колите качиха ни, щъркеле.
Волска кола ни преведе на север през проходи.
Проходи тесни в родопски ждрела към полетата,
дето свободно живееха нашите в българско.
С тате на морския бряг заживяхме, до блатото.
Блато бургаско, размекващо черното в нивите.
Нивите наши оттатък на мама останаха.
Мама остана сама зад затворени граници.
Бързо пораснах и лесно опазих езика си.
С тъжен език в старостта си да плача за майка си.
Майка далечна от чужди погребана някъде
под забранени за нас беломорски крайбрежия.
Моят живот се проточи безкраен в очакване.
Чаках, сред своите, пак да се върна в земята си.
Тази земя ме понесе с огромно търпение,
нищо, че аз все за другата криех сълзите си.
Само леглото огражда света ми от месеци.
Месеци дълги откакто тъмнеят очите ми.
Сляпо дочух пролетта че дошла сред тръстиките!
Цъфна ли в бяло на двора ми вишната, щъркеле?
________________________________________
Публикувано от Amphibia на 01.04.2008 @ 13:49:46
Равни по любов
автор: 0805
1.
Тя
крие
своите мъртви империи
под мека възглавница
стъпва тихо
на пръсти
върху адамови ябълки
мухлясали думи
чакат да бъдат
използвани
с тях абортира
спукани чужди
любови
люлее ги после
(чужди деца)
в очите си
сякаш свои
но в тях
не надничайте
2.
Тя
живее с душите на всичките мъртви поети,
на живите себе си дава, обичта си и хляба,
само насън и за малко прегръща сърцето си,
насън милва децата си – те са големи и знаят
как се диша с очи, как се пее през стиснати зъби,
как последният залък се дава на гладен, но чужд,
когото обичаш по дълг или просто по съвест,
как от всяка любов се умира или сковава кръст.
Тя е изгревът, смисълът, просто жената Мария,
беззащитно дете с доверчиво небе във очите.
Тя е любов. И в своите крехки юмручета крие
всички сълзи на света. Но там не надничайте.
3.
Тя
знае цената на всяко преглъщане,
премълчаната болка и тъмния спазъм,
когато душата остане без въздух,
а за смърт или прошка е все още рано;
тя знае какво е да чакаш разсъмване,
с тихи възли в сърцето да кърпиш нощта си,
с очите да милваш, вместо със пръсти,
и дом да си – за чуждите рани;
безстрашно живее своите изгреви,
от магарешки тръни прави постели,
тя е и тихата обич, и писъкът...
не надничайте скришом. Моля, недейте.
4.
можеш да я срещнеш
в средата на нечие изречение или
в точката на удивителната
да й нарисуваш очи в края на лятото
докато я чакаш
и познаеш
в цвета на зряло жито
и ако внезапно, замислен над деня си
(бръчките са видими само с просто око),
настъпиш къщурка
и тя изхрущи под краката ти
като отхапано сърце
или ръка
непомилвана,
да целунеш страха по челото
и да надникнеш в кладенеца
едва когато скочиш в него,
да разбереш –
Тя е.
________________________________________
Публикувано от Administrator на 29.08.2011 @ 23:31:21
Момчето, орехите и реката
автор: zebaitel
Момчето брули с пръчка зла,
а орехите са зелени,
прозрачно го гълчи реката
и плаче орехът с листа.
Момчето е нетърпеливо
да отлепи клепача орехов,
да сграбчи тайната му,
девствена
и да я съблече до бяло.
Реката го следи, не бърза,
отнася времето полекичка;
чадърът розов на тръстиката
не го предпазва от изгаряне
и няма кораби в реката,
които да сберат посоките му,
и да ги отнесат в пристанища,
достойни да ги разтоварят.
В реката плуват книжни кораби
и тя е всъщност тънка вадичка.
Момчето брули с дълга пръчка,
тъй както си седи на пейката,
реката го следи, не бърза,
отнася сянката му,
сбръчкана,
а спомените
са зелени.
________________________________________
Публикувано от nikoi на 23.07.2013 @ 12:45:16
Кажи му
автор: 4i40
на Т.
Когато си премръзнала
от грижи
кажи му
да те срещне на вратата
ръцете да ти стопли
и нозете
със ризата си
нека те прегърне
догоре да напълни
чаша с вино
умората да пресуши
със устни...
Кажи му
сутрин да те гледа
докато спиш
ухаеща на лято
когато се събудиш
да не спира
да ти повтаря
колко си красива...
Да ти напише стих...
ако не може -
кажи му
аз ще го напиша.
________________________________________
Публикувано от valka на 01.02.2009 @ 21:16:21
Бай Георги
автор: kamik
Бай Георги има тъжни рамене.
Но псува...и тъгата си изправя.
На гняв я сторва. И така расте,
че му е крива цялата държава.
Сами сме. И държавата съм аз.
Бай Георги става грозен и циничен.
„Млъкни ,ма, курво!” – извисява глас –
Да пукнеш!” А пък всъщност ме обича.
Бай Георги няма пътища назад.
Каквото е живял, го е подпалил.
И вече никой не го помни млад.
И той не помни. Помни само залез.
Сами сме – значи залезът съм аз.
Примигвам с бивши мигли на момиче.
„Иди си, залез” – извисява глас –
Проклет да си!” А всъщност ме обича.
Бай Георги е до болка свечерен.
И сее клетви. И пониква троскот.
Дори да няма вече божи ден,
си има стара приказка със Господ.
Сами сме – значи Господът съм аз.
Той затова три пъти ме отрича.
„Да ти го...в Бога – извисява глас –
Презирам те!" А всъщност, ме обича.
И се смалявам – от жена – в дете.
И вече нямам сили да се боря.
Любимият е с тъжни рамене.
Но нека за бай Георги си говорим.
________________________________________
Публикувано от aurora на 26.06.2012 @ 12:19:08
На А.
автор: VUI4O
Едно момиче каза: "Аз съм тъжна!"
Наля очите си и толкова се наскърби,
че чак небето се почувства длъжно,
чрез нейната тъга да прокърви.
...И заваля върху лицето ти прекрасно.
Валя неистово,със месеци,с години.
Стoях до теб и гледах те захласнат...
И бавно се превръщах във пустиня.
________________________________________
Публикувано от Administrator на 02.11.2007 @ 22:49:44
Аз – войникът от римската стража
автор: Albatros
Някой ден ще изчезна в безмера.
Ще летя върху Божия свят.
И за мен ще запишат в тефтера –
мръдна нейде за кратък обяд,
малко спа, пи кафе – и излезе,
бе решил да изкара стоте,
писа в нощите прози, поезии,
без да пита кой всъщност чете,
мина с песен гори и дъбрави,
взе петте си пари от света
и в замяна какво ни остави? –
само няколко прости неща –
тютюница, перо и луличка,
шепа миди, тесте за белот.
Беше смахната Божия птичка,
но какво – и това е живот.
Потърсете го утре – на плажа,
цял ден ходи по пясъка бос…
Бях войникът от римската стража,
който бич не въртя
над Христос.
________________________________________
Публикувано от Administrator на 15.04.2012 @ 00:07:42
Блус за пустинята Намиб
автор: RonnieSlowhand
Моят любовник се обляга назад
пуска кръгчета дим към тавана
и започва да разказва
за пустинята Намиб.
За Намиб, която завършва с морето
за пясъка и солта и пустия океан
за вятъра над дюните. За това
как всичко е пределно ясно
в пустинята.
Как опознаваш своята сянка
и своята жажда
и всички страхове и обещания
в пустинята.
За дъжда на Намиб, веднъж на седемстотин години
когато за половин час
от мъртвите семена никнат поляни
и бледи пустинни цветя
не красиви, но много
и живи
и отнякъде, откъде, не е ясно
(тук моят любовник се чуди)
идват насекомите
пчелите и бръмбарите
и умират за половин час заедно с цветята
веднъж на седемстотин години.
Моят любовник обича Намиб
и не може да я забрави.
Когато следващият като мен
лежи в леглото му в някой тих слънчев следобед
досущ като този, съвсем, защо не
и слуша с половин ухо
моят любовник ще разказва за Намиб
а не за мен.
Бележка: Благодаря на ablena, че ми напомни Намиб.
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 02.07.2009 @ 15:16:52
Сълза от пушече в окото
автор: Silver Wolfess
Защото е море и е ревниво,
погалвам тишините му по плажа –
да не тъгува – с писък си отиват,
за сбогом махат птичите пасажи.
Не чувам на какъв език говори,
Понтийският им път е хвърлил мрежи,
придърпва ги, постила им посоки –
на мен ми обещава само есен.
Какво че е от охра, брик и злато
и още е безумно синеока?
През сенките пробягва единакът –
по вълчи сам, като човек – тревожен.
И страх ме е, че утре ще завие,
денят ще падне в мъртвата му хватка
и ще се мъча да клада камина –
от пушече в окото ще заплача.
28.08.2010
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 29.08.2010 @ 14:08:32
Слепи съдби
автор: nikikomedvenska
Всяка вечер се срещат
като слепи съдби...
Той - натъпкал със нещо
две пробити торби,
тя е с кожена чанта
и крещящ тоалет,
елегантно-брилянтна.
Вечер в осем и пет...
Той е вечно навлечен,
преждевременно стар -
жалко дребно човече.
Идиота клошар.
Ала сякаш му стига
тоя факт, че е жив.
И усмихнато мига,
неизменно щастлив.
Тя му хвърля монета,
натежала от пот,
после тръгва напето
към поредния скот.
А след нея остава
оня гнил аромат,
в който нощем се дави
озверелият свят.
И се хили Живота -
арогантен простак,
калкулирал доброто
до последен петак.
Все ги сблъсква нарочно
като демон жесток...
Тя - цинично-порочна,
той - целунат от Бог
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 29.12.2012 @ 22:16:41
Песничка за хората (да се пее пред Бог)
автор: alisa_wonderland
Видях една невидима жена
на ъгъла на "Шипка" и умората.
Продаваше гевреци на дъжда,
откакто бяха твърде сити хората.
И явно съм приличала на дъжд,
защото ми протегна несъзнателно
надежда от вода, сусам и ръж
и спъна, без да иска, суетата ми.
Видях я. И за миг от изненада
зениците й станаха гевреци.
Не помнеше от много, много млада
да бяха я поглеждали човеци.
...
За първи път поисках да говоря
(на ъгъла на "Шипка" и живота)
със Тебе, Боже. Простичко. За хората.
Не се сърди на хората, защото
те щяха да са други, ако знаеха,
че, сгушена под старите тополи,
на ъгъла на "Шипка" и безкрая,
една жена продава ореоли.
________________________________________
Публикувано от aurora на 16.04.2008 @ 18:30:06
Лятото
автор: rajsun
* * *
Кипи живот. Светът - безкраен.
А ти си в лятото - навред.
И Баба Мравка те изравя,
пчеличката те прави мед.
И облакът ще те накърми,
както кобилата - жребче.
До теб реката, с тайни пълна,
и тя към тайните тече.
Но лятото е тук. Остава
докрай в окото ти,
защото
един кълвач го приковава
като картина на дървото.
________________________________________
Публикувано от nikoi на 16.08.2013 @ 09:36:20
звуци
автор: jelyaznovski
На младостта ми чановете медни
заглъхват вече ей зад оня рид.
Припърхва с екстрасистули поредни
сърцето-този уред пренавит.
Присядам трудно, с костите вдървени
проскърцвам тъжно, задух ми тежи,
а покрай мене, мраморно студени,
настърчат вкаменелости-лъжи.
А в сладкогласието си звънците медни
изчезнали са, няма ги...Уви!
Овчиците на дните ми последни
пощипват си последните треви...
________________________________________
Публикувано от valka на 18.11.2010 @ 12:31:12
Lisboa saudade
автор: joy_angels
това фадо не е онова фадо
което подуваше устните на нощта
от целувки (и плач)
от целувки (и смях)
нагоре надолу към тъмното море
покрай юфката на фасадите
перата по прането
и жълтите котки
полудели от миризмата на пържена риба
това фадо е стерилно
като стъклена бизнес сграда
перална машина на промоция в мола
и скъп суши бар без клиентела
защото до тънките ми като струни
на китара токчета
липсва гласът на тишината ти
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 02.08.2013 @ 20:51:52
Писмо до нея
автор: Boryana
Днес реших да ти пиша. Не за пръв път го мисля.
И опитвах- свидетел са дългите нощи,
все по- тъмни от черния цвят под очите му.
Днес го правя наистина. Докато мога още.
Приеми го до себе си- той към тебе е тръгнал.
От години се бори с най- виновното чувство-
то разкъсва душата му между път и завръщане.
Денем- просто съпруг. Нощем- болка тъгуваща.
Приеми го, защото когато се връща
всяка вечер в затвора на уюта домашен,
потъмняват очите му от прага на къщата
и престава да вижда. Даже децата си.
Приеми го. Не мога да гледам ръцете му,
във съня да чертаят други скули и устни.
И не искам да слушам невнятния шепот,
с който вика видения- далечни и чужди.
Приеми го. Той е мъж, от кураж се нуждае.
Той те чака да кажеш „Ела” дълго време.
В крайна сметка ми стига баща за децата ми.
Нека да оцелее- приеми го до себе си!
Ти си нежна и истинска.Само с тебе е силен.
Аз разбирам това.Любовта ти го врича.
Затова в крайна сметка реших да ти пиша.
Затова. И защото и аз го обичам.
________________________________________
Публикувано от valka на 14.09.2009 @ 16:46:00
Жената, с която се любихме в Панагюрище
автор: musketar
Кой те е учил на нежност, попита.
Аз не знаех какво да й кажа.
Разпиляваше лампата златни слитъци,
протегнати като плажове.
И пропадах в уханния здрач на косите й.
Пръстите ми
любовно я сричаха.
Нежността е навярно
словесна липса,
недостиг на думите
за обичане.
Или преливаща мъжка сила,
която с върха на пръстите вае
своите сънища на гърба й по билото
и се спира в онази трапчинка накрая...
... като в дом, в който сякаш след дълго се връща,
като в миг, в който себе си сякаш намира...
Нежността е навярно
всички рани и пътища,
подир смисъла, дето
в тази нощ е пастирът им.
... А изтичаше времето, страшно изтичаше...
Сякаш в някакъв сипей надолу се сурваше.
И разбирах, че всичко, което обичам,
е жената, с която се любихме в Панагюрище.
________________________________________
Публикувано от valka на 17.04.2012 @ 22:55:40
Кажи й да не пита
автор: Layla
Кажи й, Обич моя, да мълчи,
откъснатите мигове са мои,
и да не търси в твоите очи,
отблясъка на нощите ми голи,
Кажи й, да не пита на кого,
усмихваш се наум сред тишината,
кого проклинаш сън да не заспи,
додето не преглътне любовта ти.
Кажи й да не пита откъде
е топлото в очите непокорни,
и кой сънят ти всяка нощ краде,
чии целувки кожата ти помни.
Кажи й, нека тихо да заспи,
че чашата безумна е изпита,
кажи й, Обич моя, да мълчи,
кажи й, че боли когато пита!
Мълчи, Любов, че двете ми ръце
и тялото ми в твоите се вплитат,
ще си остана дъх от сетива,
а ти, Любов, кажи й да не пита.
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 04.02.2006 @ 18:21:26
Юнски изгрев
автор: severianin
На хоризонта острието сряза
небесната прозрачна синя плът
и плисна светла слънчева фантазия,
и утрото пое по своя път...
По глинестите хълмове отсреща,
изгрели в жълто с кехлибарен ръб,
потече летен ден – река гореща,
небесна бистра пот по мургав гръб.
Високо в синьото – по тъмно прани,
прострени на небесния простор –
две облачета съхнат над поляните,
като престилки мокри в селски двор.
Пошавва вятър – сякаш кичур палав
по детска буза в утринния хлад,
и гъделичка кожата, и гали,
самият той по детски свеж и млад.
Денят облича синята си риза,
от бистро вино слънчево пиян,
и босият лазур на юни слиза
сред билковата мокра полска длан.
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 05.06.2013 @ 10:47:40
Майката на Юда
автор: ASTERI
Върви. Встрани. Очите ѝ са сухи.
С черна кърпа крие си лицето.
Вятърът косите ѝ разплита,
диви крясъци разсичат ѝ небето.
И с пръст я сочат, и по нея плюят.
Камък някой хвърли и изпсува.
Тя тихичко въздъхна и прошепна:
За чедо плача. Майка съм. На Юда.
________________________________________
Публикувано от Administrator на 23.04.2011 @ 14:07:19
Напевът на туарега
автор: regina
музика
На двугърба камила прилича животът ми.
Сред пустиня се влачим, а аз без седло
съм се вкопчила в нея до бяло под ноктите,
с мисълта, че така е за мое добро.
В маранята примамват ме хищно миражите -
под фалшивите палми предлагат вода.
Подминавам ги. - Щом съществува оазисът -
ще се пречне самичък, дори без да ща.
Омагьосват ме изгреви, хранят очите ми
със драперии облачни в розов сатен.
Но напред, под жестокото слънце, залитаме
и с двугърбата пъплим в нестроен рефрен.
А след залез, когато въздъхне Вселената
и разпусне над мен звездооки коси -
лагерувам. И с устни от жажда нацепени
й напявам - разправям й, че ме боли.
На разсъмване пак сме на път със камилата.
Просто - дата отпред, аз и дата отзад.
И така - докогато привършат й силите
и сама не остана насред пустошта.
Моят семпъл живот е камила с две гърбици.
Помежду им съм - вкопчен, пътуващ човек.
И не мисля, че странна е тази привързаност -
без камила какво е един туарег?
16.08.2010
Радост Даскалова
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 17.08.2010 @ 22:51:31
Зимнина
автор: Leni
В началото на зимата
се караме с татко.
Високо и силно ми обяснява
каква съм.
На Коледа му прощавам,
че съм точно такава.
А той все забравя,
че танцува сиртаки
само на моите сватби.
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 14.01.2010 @ 17:53:02
На теб
автор: traveller
А бяхме влюбени, красиви
телата ни крещяха в страст на грешници
и с трескавите пръсти се попивахме
потъвахме в очите си горещи
Изпивахме се с погледи неможещи
да спрат да гледат даже и в мига
когато жадни, устните ни молещи
се сливаха във влажна красота
Докосвах с трепет нежната ти кожа
обагрена с цвета на паднал дъб
целувах те, и в теб дори не можех
да спра да те желая, и смехът
на топлите ти усни ме изгаряше
и караше плътта ми да тупти
как само те обичах...ако знаеше
сърцето ти би спряло да боли
________________________________________
Публикувано от aurora на 28.12.2007 @ 15:45:13
Миналогодишно, невиновно
автор: zinka
Някой много тихо ме повика –
беше непознат, но ведър глас.
Като се обърнах – няма никой –
само аз в мъглата. Само аз.
В уличката съботно заспала,
чезнеща зад сива пелена,
скрила дъх зад диплите на шала,
не намирах в себе си вина.
Декемврийски, предновогодишен,
този ден и мрачен, и студен,
нещо свое си шепти и пише
в стъпките останали след мен.
Ще походя и ще си поплача,
без вина поне за още час.
Ако нещичко за някой знача,
този някой трябва да съм аз.
________________________________________
Публикувано от aurora на 02.01.2013 @ 14:12:49
любовно писмо до Дж.
автор: dressy
ръжта не цъфна Дж.
все се надявах да не ти пиша никога
за влаковете
за зеления килим
за билото което е там каквото
и
очите ми зелени
те нямаше Дж в
покрайнините на лятото
деветте самотни стаи
радиошоуто за приспиване
Есме на всеки прозорец
обсебил август и глътнатите букви
стъклено гладко
с млечен път и пленена плетена шапка
те знаех Дж
от преди да затворят слушалката
в късния плач и Джими Джимирино
със смахнати навътре очила
и вратовръзка от бъдеще
както и рибите застреляни жълто
те чаках Дж
да си кажеш името пак
преди да се събуди червенокосата
след краткото запиване с луна в басейн
и
устата ми хубава
както го можеш още и от там
с обич и омерзение знаеш ли Дж, всички куршуми отпред са целунати в червено
Спи в мир Дж,където и да е перъдайза!
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 29.01.2010 @ 13:05:40
Мъжко хоро
автор: alisa
Мъжко хоро. Трепери земята.
Висва небето. Ще пада.
Виждам ги всичките. Непознати.
Ангели слезли във ада.
Всичките праведни до греховност.
Няма един невинен.
Точно такива ще ги запомня.
Ако е кръв – да е вино.
Сключено стъпват. После натрисат.
Ако е мъка – да никне.
Пътят на Господ в небесния списък
води съвсем до никъде.
Летят ли, стъпват ли? Черни ангели.
Ад от криле и кости...
Мисля си: Този последният знае ли,
че не е демон. Апостол е.
Стъмнил се е. Не гледа. Стръмен е.
А само въпрос на сричка е
и след потопа да се разсъмне...
И ...да ми стане всичко.
________________________________________
Публикувано от aurora на 29.06.2010 @ 11:57:24
Пенкьовци
автор: vladun
Тук в тридесет и седем махали
живеят сто човека.
И всяка сутрин кметът
преброява комините,
които още пушат...
Димът е графика -
кардиограма на селцето.
Димът е сетното превъплъщение
на преживелите,
на надживелите
и тази зима.
А после пролетта,
и лятото,
и есента
ще се стопят
в безсилното съчувствие на слънцето,
чието тяло ще се уталожи в кладенците -
зейнали гробове.
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 14.02.2010 @ 18:26:30
Баберки на орехи
автор: phifo
Този дъжд заприлича на прах от небесни пътеки,
по които минават берачи с подбити нозе.
Плодовете са брани-небрани. Но дишат по-леко
две подгизнали бабички без спомен за първо небе.
Те са просто прекрасни - манекени на месец октомври.
Те на бързото време са плели пуловер веднъж.
И черупките хрупат под тях - парчета от стомна,
и събират мъгливия смисъл с репризи от дъжд.
________________________________________
Публикувано от valka на 02.11.2008 @ 21:21:36
вишни
автор: strega
животът върза лятото на двора
и пръсна самотата
като диня
заби луната в преспите
до корен
в една асоциация на зимата
и стана лесно
съботно
на люспи
мечтите слънчогледово потекоха
и всичко белоцветно е илюзия
и пътищата вече са пътеки…
и… ми е леко…
в тези измерения
пропуснах всички земни светофари
след сивата човечност и съмнения
оставам на една небесна гара
оставам
в недопитото
под вишните
в прахта на прегорелите си мисли
един последен порив
за издишване
един последен смях
накъсал смисъла
…
разливам се в червената вода
костилките поникват
между пръстите
очите са препълнени с трева
земя
и кръстове
а вишните – излишно предисловие
пропуснаха нощта
да ме препъне
пропуснаха най-зимното условие
преди потъването
преди да се изниже есента
очаквайки поредното видение…
ще спрат ли гласовете на нощта –
в небето всички думи са студени… …
в небето…
всички сънища са плитки
измамно…
за последно сме зелени
изкуствено живеем
до поискване… …
научих се да плувам
срещу времето
животът…
върза лятото…
на двора…
не мога да преплувам всички локви
след цялата безсмислена история
светът е мокър
…
________________________________________
Публикувано от Administrator на 23.03.2012 @ 23:39:39
Сверяване на сърце с есенни стрелки
автор: mariq-desislava
На запад от сърцето нищо ново -
есенен шум дирижира
останките от лятното пиршество.
Думите незабележимо се измъкват
изпоцапани с водорасли до шия
и с незараснали от буйства колене.
Листата сега прибират своята лепта
от тишина и скупчена умора.
Ето че най-тъжният сезон с лакти
изблъска очилата на слънцето
и то я грейне, я не, в невъзможност да
фокусира правилната посока.
На есенната душа обаче
топлина не й е нужна - с нея се ражда
и раздава до безумие,
докато всички видове мраз
не изплезят език и не свият
грохнало рамене.
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 07.09.2013 @ 21:41:35
joy_angels ХуЛитер
Записан(а): Feb 28, 2007
Мнения: 900
Въведено на:
02 Дек 2013 22:57:21 » Браво
за идеята, Ано! Повечето стихотворения са и в моето сърце, но признавам, че има и непознати за мен текстове.
Аз пък искам да цитирам стихотворението, което ме доведе в сайта Хулите, т.е. помогна ми да го открия. Дълго време само четях, а после и се престраших да пиша тук.
Стихотворението е на Бояна Петкова, opium.
татко
как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти блести умора,
а аз още съм твоето малко момиче,
аз съм една таткова щерка,
прочети ми за Маугли, татко
научи ме още веднъж да плувам, татко
намери скритата двойка по математика, татко
усмихвай се, татко
защото ако аз не порасна,
ти никога няма
да
остарееш...
татко
anonimapokrifoff Модератор
Записан(а): Nov 30, 2007
Мнения: 1068
Въведено на:
02 Дек 2013 23:05:41 »
Бояна я познавам, но съвсем не ми дойде на ума, че също е от "Хулите". И още куп народ съм пропуснала със сигурност.
Albatros ХуЛитер
Записан(а): Feb 23, 2010
Мнения: 606
Място: Варна
Въведено на:
02 Дек 2013 23:32:35 »
Прекрасно би било издателството на сайта "ХуЛите" да издаде една антология от избрани през тези юбилейни 10 години творби.
И всички ние - 13 080 "потребители" на сайта, да изпратим на посочена банкова сметка своята малка, но от сърце, финансова лепта.
Благодаря на Аноним за темата, както и за отбелязването ми в нея!
Туй то.
Алби
anonimapokrifoff Модератор
Записан(а): Nov 30, 2007
Мнения: 1068
Въведено на:
02 Дек 2013 23:35:27 »
Ето още три стихотворения на три дами, които първоначално смятах да не включвам само защото съм редактор на техни книги и заради това съвсем мога да бъда обвинена в пристрастие. После реших, че не е справедливо спрямо тях.
Агацу
автор: rainy
Наричат го метод за самоотбрана.
Красиво звучи...
Бием се, всъщност, със самите себе си –
защото другите са само огледала,
които ни отразяват.
Собствената омраза реално е към
вътрешните ни ненависти;
любовта –
към сакралните ни òбичи.
Отбрана чрез несъпротивление...
Хармоничната сила тихичко бродира оксиморонния си път.
И защото йероглифите са нищо,
(несвойствено съгласие от страна на техен роб)
а едно посадено със ръка дръвче
струва повече от изписан, многовековен гъсталак,
за източната (ти) същност може би стига
като словоизлияние само това:
Дарих пътища.
Пътечката ми - бурен.
Скубя мълчешком.
_________________
*Победа над себе си. Според Основателя на Айкидо Морихей Уешиба Агацу е истинската победа.
________________________________________
Публикувано от aurora на 10.02.2009 @ 11:33:49
Рожден Ден
автор: petia_bozhilova
Вършитба в село. Лятно време.
Година-тридесет и втора.
Там баба, бременна със тебе,
работи до последно в двора.
Когато болките я свиват
тя, прашна, изнурена, сяда
зад храсти цъфнали бодливи,
където я открива дядо.
По залез идваш-внучка първа!
„Не ща на мен да я наричаш!-
отсича ядната свекърва-
Такова хилаво мъниче,
до утре вече ще го няма
и името ще изхабите!“...
Тя лош пророк е, мила мамо!
Бог щедро отброява дните ти.
Днес, малка като житно зрънце,
но здрава като зряла нива,
все още ставаш с изгрев слънце
и с месеца огрял заспиваш.
А твойта вечер щом настане,
със всяка торта със свещички
ти пак се раждаш край хармана
и молиш Бог:„Прости на всички!“
ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МАЙКО! ОБИЧАМ ТЕ!
Приказка за вярата
автор: secret_rose
Децата ми играеха в пръстта
със кофички, лопатки и дараче.
Забиваха напречно клон кръстат,
до него камък, пръчица, петаче.
Ограждаха ги - мислена стена -
да пази от нападки и от хули.
- Това е, мамо църквица една.
- Джамия е.
Небето се притули
и аз усетих нежни капки дъжд...
под свода на мълчанието тежко.
Един в душата ми извика "дръж!"
а друг се пусна.
Смислите човешки,
очите на момичетата...
Аз.
Народите. И вярата им. Мрака.
Реликвите - изринати без глас,
светините - от майките оплакани.
Виделината... в капчица роса
по скъсаното листче от лозница
и горе в ничията Полоса -
една безименна, безгласна птица.
Кое ли я държи над свода син,
над хорските омраза и несрета...?
Навярно в нея всичко е Един
изгубен свят, за който не милеем.
Навярно тя от висния си взор
не вижда границата по земята.
Децата ми - един човешки хор -
не знаят още колко ще си патят
заради тази песен - ничий Храм,
която от калта си днес издигат.
Но, Боже мой, аз няма да ги дам.
На никого. Омразата ми стига.
И вдигнах длан. В очите ми - сълза.
С един замах и църква, и джамия
поеха към онези небеса
които раждат мнимите светии.
И в падината, в детските очи
положих розов храст, и го погалих.
- Полейте го! И всеки да мълчи!
Той не е турчин, българин, вандалин,
той няма храмове, и в него не звучи
ни благослов, нито езан, ни вяра.
На този чернозем ще разцъфти
без граници човешки. И без мяра.
Без минало. Без бъдно. В тишина.
И който го приема - ще остане.
На таз земя, и в тази светлина
ще кълнат само истини без рани.
Погледнаха ме... с детска простота.
Усмивки се разляха по небето.
А аз... частичка малка, от света
познах доверието на сърцето.
________________________________________
Публикувано от hixxtam на 02.11.2012 @ 15:18:38
Markoni55 ХуЛитер
Записан(а): Dec 13, 2003
Мнения: 2981
Място: Варна
на теб може да се разчита за коректив, защото четеш, при това много. На пръв поглед не мога да установя кой точно ми липсва в твоя подбор, освен едно Катино сокаче на УФ. Сега и ако мога да го намеря ще е чудо, ама ще го потърся.
Катино сокаче
ufff
Тук
вишната се казва Ралица, а котките си нямат име.
През август почва листопад:
светлинен, пурпурен и зимен.
Земята шарен зной тъче, преде от здравец одеало
за трескавото си щурче, което стене полудяло.
Под керемидена луна до късно свети ням прозорец.
С тъга от охлюви денят мълчи и той. Пещта говори
как чака снежния брътвеж на родни хали през комина.
А аз очаквам ново лято, което пак насам да мине.
_________________ За съдбата на песен мечтая,
като надежда в нечия душа да се вселя...
Записан(а): Apr 13, 2004
Мнения: 1211
Място: София
Въведено на:
03 Дек 2013 21:17:04 » Не те разбирам
Анонимапокрифов, ти, която се славиш с ерудиция и взискателност, не разбирам как може да се възторгваш от стихотворението „Аз, войникът от римската стража“?
Та в какво го откриваш този войник? Може би в това, че пие кафе? Или може би в това, че използва луличка и тютюница?
Та пили ли са римляните кафе, пушили ли са тютюн?
Или може би в това, че ходи бос, без сандали, по пясъка?
По какво тази „смахната божия птичка“ прилича на войник от римската стража? Иска му се да се уподоби на такъв, но то, както казва Николай Хайтов, само с искане не става, „иска се и дупе“.
И тъй като лирическият по нищо на войник от римската стража не прилича, то и последното му изречение – „Аз бях войникът от римската стража …“ е голословно, обезсмисля се или поне губи много от силата си.
И какво означава това „Ще изчезна в безмера? В село Безмер ли мисли да изчезне? Заради римата някаква нова думичка е измислил, но тя не е удачна и едва ли ще се наложи за употреба..
Ами това „Ще летя ВЪРХУ божия свят“ пък какво означава? Лети се НАД, а не ВЪРХУ. „Върху“ не се лети, а се язди. Можем ли да си го представим възседнал върху няколко галактики? Или може би яхнал тебе, защото нали и ти си частица от Божия свят?
Нищо друго, освен стремеж за оригиналничене, от което се е родила безсмислица.
anonimapokrifoff Модератор
Записан(а): Nov 30, 2007
Мнения: 1068
Въведено на:
03 Дек 2013 21:49:37 »
Ангаре, с Валери Станков се запознахме през юношеството ни - общо е, защото сме връстници. Никой никого не е яхал и няма подобно намерение (тук рискуваш сериозно да се срещнеш с мъжа ми). Ако не разбираш какво е да смесваш епохи в литературата, това си е твой проблем. А Валери Станков ще остане в българската литература не защото е писал много, а защото е писал добре. Преглътни го.
alfa_c Модератор
Записан(а): Oct 03, 2004
Мнения: 1073
Въведено на:
03 Дек 2013 22:23:18 »
Ангар, хайде да разсъждаваш наум и да не плескаш читавата тема с волни съчетания, моля!
Това не е предложение за дискусия, ще трия нататък наред!
Аааааа, малииии, олелееееее, ти сега ко, предизвикателства ли ша ни прайш и анонимски компромати? Ма как ша пускаш на травълър памперсите от 2007, ма?! “нежна кожа, жадни устни", сърцето боляло!
Я сравни това:
На теб
А бяхме влюбени, красиви
телата ни крещяха в страст на грешници
и с трескавите пръсти се попивахме
потъвахме в очите си горещи
Изпивахме се с погледи неможещи
да спрат да гледат даже и в мига
когато жадни, устните ни молещи
се сливаха във влажна красота
Докосвах с трепет нежната ти кожа
обагрена с цвета на паднал дъб
целувах те, и в теб дори не можех
да спра да те желая, и смехът
на топлите ти усни ме изгаряше
и караше плътта ми да тупти
как само те обичах...ако знаеше
сърцето ти би спряло да боли
С това, дето и то е за либов, и пак не му е от най-хубавите:
Вятърът
Знам, вятърът ще дойде да ме спре,
когато някой грешен запрегръщам.
На прах ще стори двете ми ръце
и прашно ще посипе в сиво
къщите.
Очите ми с трески ще избоде,
гласът ми ще прелее в тишината,
затуй, че съм те лъгал - не сърце,
а камък ще ми сложи
за отплата.
Знам, вятърът обича да мълчи.
Той свири само верните ми струни.
Не мога да обичам без очи.
Не може друг да има
помежду ни.
Той - вятърът, се крие из липи,
отронва ми по цвят на всяко пладне.
И казва ми, светът когато спи,
да пея... или плача...
Безпощадно.
Безпощадна си, ей Богу!
osi4kata ХуЛитер
Записан(а): Sep 19, 2004
Мнения: 136
Въведено на:
05 Дек 2013 07:50:16 »
"Вятърът" е страхотия, Красавице
Boryana ХуЛитер
Записан(а): Aug 23, 2009
Мнения: 65
Въведено на:
05 Дек 2013 10:43:21 »
Браво на Аноним за хубавата тема. "Хулите" - цял един свят! Тук срещнах невероятни хора и изчетох много стойностна поезия и проза. Но като Джой искам да споделя двете стихотворения, които всъщност ме доведоха в сайта.
Писмо до Пол
автор: osi4kata
Здравей Пол,
Днес е толкова розово утрото
и тревите са мокри, окъпани в пот,
и денят с лекота и с финес се разпуква,
и изглежда прекрасен самият живот...
Аз отдавна, отдавна не съм ти написала
нито ред... Ти не ми се сърди!
Бях объркана, тъжна и доста потисната.
Ти не би ме обичал такава, нали?
Ти не би го понесъл... Да знаеш, че страдам,
че зомбясвам от скука и от самота,
че нощта ме размачква във своята пазва...
(нали знаеш как много харесвам нощта).
Беше трудно. Почти се изгубих във болката
и почти... и почти не умрях от тъга.
Но душата е жилава... Свикнах и толкова!
Ето на - днес разцъфна зора!
Пол,
Животът е чудо, приятелю.
И сълзите измиват тъгата до блясък.
Всъщност това е човешкото щастие.
Досипи във часовника мъничко пясък...
Виждаш пътища, дето те водят
там, където не си и сънувал
и където по волята божия
ти си нещо и повече струваш...
(във очите си, не в очите на другите)
Пол,
аз съм истински, лудо щастлива...
Аз се чувствам свободна и хубава...
Аз съм Аз и това ми отива...
Ти ми липсваш, разбира се. Може ли
да забравя, че тебе те има...,
че копнеех по теб до безбожие,
че умирах по тебе години...
Пол,
как си ти? Порасти ли децата си.
И обикна ли майка им истински?
Сбогом, Пол!
Сбогом, стари приятелю!
И пиши.
Без адрес.
До поискване.
Някога, вечер
автор: Nika
Те жигосват следите си по тротоарната гръд на земята –
нейните отривисти токчета и гъвкавите му стъпки
а ръцете им сплетени нещо свое говорят
на език, който първите двама измислили за обичане.
Те не виждат как дървета протягат костеливо ръцете си
да разкъсат тъканта на тяхната вечер – тъй кратка и свидна,
как небето смрачено прихлупва света им,
как дъждът ги залива и стича в краката им локва
от отчаяната му нежност и ненаписаните й стихове.
Тя го гледа и с любов се усмихва,
той забива в очите й изумрудени копия
да проникне през нея и на възел да върже сърцето й.
После свежда глава и мълчешком я целува.
И се врязва горчивата гънка по края на устните –
тя е чужда, тя трябва да тръгва...
Той ще трябва отново да чака до утре –
когато всичко ще свърши - вечер хиляда и първа.
Честита годишнина, хулитери!
LeoBedrosian ХуЛитер
Записан(а): Aug 09, 2004
Мнения: 837
Въведено на:
05 Дек 2013 10:56:50 »
Чудесна тема, Аноним! Наистина има какво да се прочете и за какво да си спонмяме, докато четем. Мисля, че най-голямата заслуга на сайта е, че не отдели отбрана групичка автори, както е в повечето други подобни сайтове. Всеки е равен и затова обичам да съм тук.
Честита годишнина, хуЛитери!
anonimapokrifoff Модератор
Записан(а): Nov 30, 2007
Мнения: 1068
Въведено на:
05 Дек 2013 11:18:59 »
Красавице, знаех си, че ще се обадиш - стихотворението на Травчо, което посочваш ти, е къде-къде по-добро от цитираното от мен, но аз уточних, че пускам това, което по някаква не особено ясна и на мен логика съм запомнила. Освен това съм изтървала поне 10 автори и се надявам, че вие ще компенсирате този недостатък.
Milvushina ХуЛитер
Записан(а): May 19, 2012
Мнения: 124
Въведено на:
05 Дек 2013 11:33:16 »
Прекрасен повод да се върнем на любимите творби, които помним добре, но не сме чели от известно време. Не виждам причина път да се дава само на стиховете. Въпреки че чета повечето текстове, които се публикуват, една шепа са ми направили най-силно впечатление.
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума