"Клопка" от Харлан Коубън

ХуЛитер Записан(а): Apr 07, 2009 Мнения: 72

"Клопка" от Харлан Коубън

Седемнайсетгодишната Хейли е типичното добро момиче, гордостта на семейството, капитан на училищния отбор по лакрос, отличничка, която след една година ще започне университетското си образование. Затова, когато майка й се събужда една сутрин и разбира, че Хейли не се е прибрала вечерта, когато три месеца отлитат без никакви новини от изчезналото момиче, целият град разбира, че се е случило нещо ужасяващо. Уенди Тайнс е репортер, поставила си като задача разобличаването на сексуални насилници чрез широкото им отразяване по телевизията. "Клопка" е разказ не само за едно изчезнало момиче, а и за изверга, който вероятно я е отнел от близките й, и за репортерката, която внезапно осъзнава, че в този случай не може да се довери нито на инстинктите си, нито на хората около нея.

Xарлан Коубън (роден 1962 г.) е автор на 16 трилъра, сред които преведените на български "Господари на нощта", "Не казвай на никого", "Само един поглед", "Под прикритие", "Погрешен удар", "Гората", "Няма втори шанс", "Дръж се здраво". "Изгубена завинаги" е вторият му роман след "Дръж се здраво", изкачил се на първо място в най-престижната селекция на Съединените щати – класацията на бестселърите на вестник "Ню Йорк Таймс". Той е лауреат на литературните награди за криминални книги "Едгар", "Шеймъс" и "Антъни" и е първият в историята, спечелил и трите. През 2009 г. Коубън е първият чуждестранен писател, който получава най-престижното британско отличие за криминална литература "Бестселърна кама". Тази награда е особено ценна поради факта, че се присъжда не от жури, а чрез директно гласуване на публиката. Коубън влиза и в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена.

Откъс от романа

Когато хората си мислят за второстепенните пътища в Ню Джърси, те си представят или Гардън Стейт Паркуей, по чието протежение има множество запуснати складове, тревясали гробища и овехтели къщи близнаци, или Ню Джърси Търнпайк с фабриките, димящите комини и гигантските промишлени комплекси, струпани като в кошмарна картина от нашето бъдеще, както я виждаме във филмовата поредица "Терминатор". Никой не си представя шосе № 15 в област Съсекс, пресичащо нивите, църковните общности край старото езеро, старите плевни, панаирите на младите фермери, старото баскетболно игрище.
Като следваше инструкциите на Дан Мърсър, Уенди се движеше по шосе № 15, докато то се вля в шосе № 206, зави надясно по покрития с чакъл път, мина покрай складовете и стигна до паркинга за каравани в Уайкъртаун. Наоколо бе тихо, пространството бе тясно и в него цареше нереална атмосфера, в която сякаш очакваш да видиш как вятърът блъска някоя ръждясала вече и празна детска люлка. Местата бяха разпределени във формата на решетка. Ред Д, линия 7 се намираше в най-отдалечения ъгъл, близо до телената ограда.
Тя слезе от колата, удивена от тишината. Не се чуваше и звук. Вятърът не гонеше бурени по мръсните пътеки. Всичко наоколо напомняше на град след голяма катастрофа – пуснали са бомбата и населението се е изпарило. Въжетата за простиране си стояха, ала по тях нямаше пране. Сгъваемите столове със скъсани платнища се търкаляха по земята. Барбекютата и плажните играчки изглеждаха така, сякаш бяха изоставени по средата на играта.
Уенди погледна мобилния си телефон. Нямаше обхват. Страхотно. Тя изкачи двете посипани със сгурия стъпала и спря пред вратата на караваната. Част от нея – разумната част, която не забравяше, че е майка, а не супергерой – й подсказваше да се върне и да не постъпва като глупачка. Трябваше да си помисли по-добре, ала внезапно вратата се отвори и на прага се появи Дан Мърсър.
Когато видя лицето му, тя направи крачка назад.
– Какво ти се е случило?
– Ела, влез – измърмори Дан Мърсър.
Носът му бе счупен, а челюстта му се бе подула. По лицето му имаше синини, но не това бе най-лошото. Най-лошото бяха следите от изгорено по ръката и лицето му във формата на кръгчета. Имаше ги по протежение на цялата му страна.
Тя посочи към тях.
– С цигара ли са те горили?
Той вдигна рамене.
– Казах им, че в караваната пушенето е забранено.
Ядосаха се.
– Кой беше?
– Беше шега. Място за непушачи.
– Да, схванах.
Дан Мърсър се отърси от спомена.
– Защо не влезеш?
– А защо ти не дойдеш при мен?
– Хей, Уенди, нима не се чувстваш в безопасност в мое присъствие? Както много умно забеляза, ти не си моят тип.
– И все пак… – отвърна тя.
– Не ми се ще да изляза навън точно сега – забеляза той.
– Но аз настоявам.
– Тогава сбогом. Извинявай, че те накарах да биеш целия този път дотук за нищо.
Дан изчезна вътре и остави вратата сама да се затвори. Уенди почака за миг, за да разбере дали той не блъфира. Не блъфираше. Забравила предупредителните сигнали в главата си отпреди малко – той нямаше вид на човек, който би могъл да й навреди в състоянието, в което се намираше в момента, – тя отвори вратата и влезе. Дан беше в отсрещния край на караваната.
– Косата ти – забеляза тя.
– Какво й е?
Чупливата кестенява коса, която Дан имаше преди, се бе превърнала в ужасна жълта четина, която малцина биха нарекли руса.
– Сам ли си я боядиса?
– Не, отидох при Дион, любимата ми фризьорка в града.
Тя за малко да се усмихне.
– Здравата те е нашарила.
– Знам. Сякаш съм излязъл от видеофилм от осемдесетте.
Дан се отдалечи още малко от вратата към задния край на караваната, сякаш искаше да скрие контузиите си. Уенди прекрачи прага и влезе. Вратата се затръшна зад нея. Вътре цареше полумрак. Ивиците слънчева светлина прорязваха въздуха. Подът до краката й бе покрит с изтъркан линолеум, но по-нататък бе застлана тясна мъхеста черга в оранжев цвят, която бе твърде крещяща дори за създателите на безвкусните телевизионни комедии.
Застанал в ъгъла, Дан изглеждаше дребен, прегърбен и сломен. Странно, онова, което я бе разгневило в началото, бе фактът, че тя бе опитала да пише за Дан Мърсър и "добрата му работа" шест месеца преди да разбере за истинските му наклонности. Дан сякаш беше един от тъй рядко срещаните честни и наивни идеалисти, които желаят само доброто на околните, човек, който истински се стреми да се отличава от останалите, и колкото и да е шокиращо – който не се е възгордял от този факт.
Беше й харесал – признаваше си го. Дан бе хубав мъж с невероятна кестенява коса и тъмносини очи и имаше способността да те гледа така, сякаш си единственият човек на Земята. Притежаваше неотразим чар, имаше чувство за хумор, умееше да се шегува със себе си и тя разбираше колко привлекателен изглеждаше в очите на нещастните хлапета.
Но как можа тя, журналистката, която бе патологично скептична, да не прозре истинската му същност?
Тя дори – отново призна, макар и само пред себе си – се бе надявала да я покани да излязат. Беше почувствала първично и много силно привличане в мига, в който той й бе хвърлил мълниеносен поглед, и беше усетила, че и тя изпраща подобно послание към него.
Като си го помисли сега, тръпки я полазиха.
От мястото си в ъгъла Дан се опита да впие очи в нея по същия онзи начин, ала не се получи. Външният му вид на хубав и честен човек, който я бе заблудил в началото, вече бе компрометиран. Сега той предизвикваше нейното съжаление – и все пак дори след всичко, което бе научила за него, Уенди интуитивно усещаше, че той не може да е ужасното чудовище, извършило тези злодеяния.
Но, уви, най-вероятно тя се заблуждаваше. Чисто и просто бе завладяна от човек, който предизвиква лъжливо доверие у хората, това е. Скромността му бе способ, с който той прикриваше истинската си същност. Наречете това усещане инстинкт или женска интуиция, но колкото пъти Уенди му се поддала, толкова пъти бе грешила.
– Не съм го направил аз, Уенди.
Ето още едно "аз". Стига толкова за един ден.
– Да, каза ми го и по телефона – отвърна тя. – Искаш ли да доразвиеш тезата си?
Той изглеждаше смутен, не знаеше как да продължи.
– Откакто ме арестуваха, ти ме проучваш, нали така?
– И после?
– Разговаряла си с децата, с които работех в общинския център, нали така? С колко от тях?
– Има ли значение?
– Колко бяха, Уенди?
Тя знаеше много добре накъде клони с тези си въпроси.
– Четирийсет и седем – отговори.
– Колко от тях потвърдиха, че съм злоупотребявал?
– Нула. Публично. Но получих някои анонимни оплаквания.
– Анонимни оплаквания – повтори Дан. – Имаш предвид анонимните блогове, които биха могли да бъдат написани от всекиго, дори от теб?
– Или от някое изплашено дете.
– Дори не вярваш на написаното и не си го излъчила.
– Това едва ли доказва твоята невинност, Дан.
– Странно.
– Кое му е странното?
– Мислех, че е точно обратното. Невинен до доказване на противното.
Тя се опита да не показва отегчението си. Не искаше да играе тази игра. Време беше да обърне страницата.
– Знаеш ли какво още открих, докато те проучвах?
Дан Мърсър се поотдалечи още малко, почти се свря в ъгъла.
– Какво?
– Нищо. Нямаш приятели, нямаш семейство, нямаш истински връзки. Извън бившата ти жена Джена Уилър и общинския център, ти си като призрак, сякаш не съществуваш в реалния свят.
– От малък съм сирак.
– Да, знам. Израснал си в сиропиталище в Орегон.
– И?
– Съществуват много празнини в биографията ти.
– Натопиха ме, Уенди.
– Така. И все пак се появи във въпросната къща точно навреме, права ли съм?
– Мислех си, че отивам да помогна на дете в беда.
– Какъв герой! И направо влезе вътре?
– Чина ме повика.
– Името й не е Чина, а Дебора. И е практикантка. Странно съвпадение е, че гласът й ти е прозвучал досущ като този на твоето тайнствено момиче.
– Повика ме отдалече – отвърна той. – Значи това е твоето доказателство? Фактът, че тя тъкмо е излизала от банята?
– Ясно. Помислил си, че е някакво момиче на име Чина от твоя общински център, така ли?
– Да.
– Аз, разбира се, потърсих тази Чина, Дан. Тайнственото момиче. За да проверя нещата. Накарахме те да я опишеш на нашия художник.
– Знам.
– Знаеш също така, че показахме скицата му на всички в околността, както и на служителите и на живеещите в твоя общински център. Никой не я познава, никой не я е виждал, абсолютно никой.
– Казах ти. Тя ме помоли да не казвам на никого.
– Колко удобно. А пък някой друг е използвал преносимия ти компютър в собствения ти дом, за да изпрати ужасните съобщения?
Той не отговори.
– И – тук трябва да ми помогнеш, Дан – някой е вкарал онези снимки в лаптопа ти, така ли? О, и още нещо, някой друг – вероятно имаш предвид мен, ако се доверим на адвоката ти – е подхвърлил отвратителните фотографии в собствения ти гараж.
Дан Мърсър затвори очи – беше съсипан.
– Знаеш ли какво трябва да направиш, Дан? Докато си още на свобода и докато законът не може да те докосне, трябва да потърсиш помощ. Иди на лекар.
Дан поклати глава и се усмихна едва-едва.
– Какво?
Той вдигна поглед към нея.
– От две години ловиш педофили, Уенди. Нима не знаеш?
– Какво да знам?
Гласът му дойде като шепот откъм ъгъла.
– Педофилията не се лекува.
Уенди потрепери. В същия миг вратата на караваната рязко се отвори.
Тя подскочи назад и вратата за малко да се удари в нея.
Вътре се промъкна мъж със скиорски очила. В дясната си ръка държеше пистолет.
Дан повдигна ръце и отстъпи крачка назад.
– Не…
Мъжът със скиорските очила насочи оръжието си към него. Уенди се втурна назад да се скрие и тогава мъжът със скиорските очила натисна спусъка – просто така.
Нямаше нито предупреждение, нито команда към Дан да не мърда и да вдигне ръце, нищо подобно. Чу се само свистене и кратък изстрел от огнестрелно оръжие.
Дан се извъртя и падна по очи на пода.
Уенди изпищя. Тя се притаи зад стария диван, сякаш той можеше да я защити. Изпод дивана тя виждаше проснатия на пода Дан. Той не помръдваше. До главата му се появи локва кръв, която попиваше в килима. Стрелецът прекоси помещението. Не бързаше. Движенията му бяха небрежни. Сякаш бе излязъл на разходка в парка. Спря се до Дан. Насочи пистолета към главата му.
И в същия миг Уенди забеляза часовника.
Часовникът му беше "Таймекс" с еластична каишка. Същият като часовника, който носеше баща й. Времето замря за няколко секунди. Ръстът, сега Уенди видя добре, бе същият. И теглото. А като добави и часовника…
Беше Ед Грейсън.
Той стреля още два пъти в главата на Дан, гърмежите прозвучаха глухо. Тялото на Дан подскочи. Обзе я паника. Помъчи се да я овладее. Ясна мисъл. Ето от какво се нуждаеше в момента.
Имаше две възможности.
Първата – да поговори с Грейсън. Да го убеди, че е на негова страна.
Втората – да си плюе на петите. Да избяга през вратата и да отиде до автомобила си, да се махне оттук.
Но и при двата варианта изникваха проблеми. Да вземем първия: щеше ли да й повярва Грейсън? Само преди няколко часа тя го бе отпратила, всъщност беше го излъгала и ето че сега той я бе засякъл на тайна среща с Дан Мърсър, човека, когото току-що тя го бе видяла хладнокръвно да застрелва…
Първата възможност не й изглеждаше много добра, което означаваше…
Тя хукна към отворената врата.

ХуЛитер Записан(а): Aug 19, 2010 Мнения: 67

Благодаря, непременно ще го прочета. Оказва се, че в последните две- три години, Коубън е любимият ми автор Smile

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите