Михаил Милчев: Махленски съборник

ХуЛитер Записан(а): Apr 28, 2010 Мнения: 630

с огромно удоволствие, Анониме, макар и да не коментирам след всеки откъс! Благодаря ти!

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Тринадесета глава

четмо

споменът:

ОТКРИТИЕ

Беше време, когато можех да реша, да изляза и да си купя книгите, които съм си наумил. Не твърдя, че това е било времето на книжното изобилие, но във всички случаи не беше времето на читателската бедност.
Имаше такова време, различно от сегашното.
Една вечер, много, много отдавна в детството, пожелах Яворов, бяхме прочели „Арменци” в един вестник, на другия ден татко ми донесе книгата. Прочетох я на един дъх, някъде ми беше скучна, но от другото бях зашеметен. Не всичко разбирах, но чувствах нещо мощно и силно като музика, която ме оплиташе и притискаше, а не ме правеше по-слаб, правеше ме някак горд, може би щастлив, че съм накусил от сока на непознат плод.
Бях обикнал книгите.
От още по-отдавна помня двата квадратни сборника на Ран Босилек с варакосаната елегантност на Георги Атанасов по кориците и подлепените илюстрации, жълто-матовата хартия на брунки, в чиито падинки и дупчици светлината зеленееше. Очите ми бяха ясни, силни и ненаситни, майка беше млада и сантиментална, способна да плаче над приказките, камо ли да остане равнодушна към настървението ми за букви и бои.
Гледах повече през нея, отколкото връз книжките, седях на кревата и разлиствах книгата, отгръщах страницата точно на пренесената сричка, а мама четеше.
После помня, че седя на миндера у леля Блага, подпрян с възглавници, разгръщам същите книги и устните ми мърдат, а децата й, вече ученици, ме гледат – някакво ненормално джудже.
-- Я спри, спри! – казва кака Цеца. Взема книгата и се намества до мен. – Продължавай сега на глас.
Продължавам на глас, в края на страницата обръщам – точно на пренесената сричка. Тя ме гледа ужасена, само на 4 години съм, толкова гениален четец, че русата й, почти бяла коса е настръхнала.
Леля Блага обаче е стара и дебела, вече на нищо не вярва, взема ме в скута си, разтваря книгата:
-- Чети тука!
Пея по страницата.
-- А сега тука!
Тичам по кафеникавите думички. Леля Блага ме пуща отчаяна на земята заедно с книгата. И изведнъж отново ме настанява в полата си.
-- Я почети още – отваря ми напосоки.
Чета.
-- А сега показвай с пръста.
Навирам пръст в мравуняка от букви, разбърквам ги на тъмна смес. И чувам едно „а-а-а”. Всички се смеят успокоени.
Разбира се, че не мога да чета. Аз просто декламирам, в пустата ми, все още празна глава са се набили сладките думички, така са се забучили, както ги е редил старият писател. Какво пък сложно има да ги повториш…
А да чета се научих съвсем спонтанно и съвсем случайно в една тъмна зимна нощ край почервенялата печка, върху която прегарят филийки хляб. Татко е отишъл до килера за мас, майка подпъхва препечените филийки под кърпата, сега ще ги намажем с маста, тя ще се стопи като бяло облаче, ще я засипем с чубрица, за да не попие по дланта. И ти ще бързаш да схрускаш тънката корица на най-вкусната гозба, която си ял в сиромашкия си живот.
И докато мама подпъхва филийките, ти държиш книгата й, разгръщаш я от скука и изведнъж сериозно, почти без запъване прочиташ – „Любов и смърт на остров Бали”.
Майка ме поглежда уплашена, слага тавичката с филийките на пода, притичва до мен. Бърза, за какво ли бърза? Може би да улови мига, онова изтичащо чудо, съчетание на песни, приказки, картинки, линии, светли очи и целувки, което е придало на азбуката смисъл. Дето е протекло от черното на мастилото през стъклото на ябълката, влакната на нервите вътре в мозъка и от кашата на кръв, неврони и детска душа се е утаило като кристал – ред от знаци и значения, ръбове от връзки в решетките от правила завинаги.
Разгръщат ми се страници, показват ми се думи, аз бързо чета, после по-бавно, после сричам и накрая реввам уморен от напрежение, уплашен от непознатото умение, което вече притежавам.
Мама също ревва, татко тича от килера.
-- Какво стана?
-- Чете, чете… - хлипа мама.
Татко гледа объркан, после вдига книгата от пода.
-- Любов и смърт на остров Бали… Леле, синко, с какво си зачетен…
Млъквам. Още съм уплашен. Филията с мас и чубрица окончателно ми запушва устата.
На другия ден чета всичко – табелите по улицата, фирмите на магазините, афишите, каквото ми попадне. Както и сега впрочем – лош навик да чета като термит: стръвно и унищожително.
А от остров Бали е останал странен психорудимент. Тъмна зала, елегантни мъже и жени танцуват танго и валс, в ръцете на кавалерите има остри ками, двойките плуват в мрака, а страхът и надеждата са в лунния шип на ножа. Що за щуротия е останала от сместа на първите разбираеми букви, червената печка и свинската мас? Трябва да потърся тази книга в библиотеката, да проверя има ли такова нещо в нея.
Но защо ми е това? Ами ако няма тъмна зала, танцуващи двойки и ками? Какво ще стане със спомена?

подсетата:

МЛЕКАН

Миша и Делян много се разшетаха. Стана и шумно, и тясно.
- Елате да ви прочета приказка…
- Идваме, ако ни разкажеш приказка – казва Миша.
- Добре, ще ви разкажа за Млекан.
Миша още не е чувала за Млекан, но се гушва у мен. Делян притичва до кашона с играчки, зарежда се с един конструктор и сяда от другата ми страна. Ръцете му вече шават – сглобява нещо, без да гледа частите.
- Кой е Млекан? – пита Миша.
- Млекан. Да, дядо, кой епизод е? – казва Делян. – Стотният епизод. Делян се фъчка с мъчната думичка, която е научил от баба си.
- Обясни, Деляне, кой е Млекан!
Делян, който е слушал двайсетина измислици по темата, обяснява:
- Млекан е юнак. Много силен, добър. Дядо, бяхме стигнали до магьосника…
- Аз искам за козлета… - казва Миша.
- Добре – за Млекан и козлетата.
- И за майка коза – добавя Делян и показва самолета, който вече е сътворил.
- И за татко козел – добавя Миша. – И за вълка.
- Бива! – съгласява се Делян. – Първо за козлетата…
Почвам.
- Нали Млекан живял край гората в къщичката на бабата и дядото, които го намерили в едно гнездо. И нали името му дошло от това, че обичал да яде мляко от бабината козичка. И от млякото израсъл толкова голям и толкова силен, че можел да вдигне с една ръка цяла кола с дърва. А бил още малко момче.
- Колко малко? – пита Делян.
- Колкото вас.
- А можел ли да вдигне и коня заедно с колата? – интересува се Миша.
- Можел – отговаря Делян, който е сведущ по силовите въпроси.
- И така. Един ден Млекан се разхождал из гората и на полянката намерил голям брадат козел. Козелът бил много уплашен, защото се изгубил в гората, а слушал, че в нея броди Страшният вълк. Но Млекан го погалил, успокоил го, откъснал ластар от една дива лоза, вързал козела за рогата и го закарал при бабината Козичка. А тя толкова се зарадвала, защото отдавна й било скучно сама. А и Козльо бил напет и хубав. Заживели заедно и не след дълго им се родили четири козлета. Къщичката на бабината Козичка станала тясна. Козелът и Козата накършили клони, преплели ги, запълнили дупките с кал и така направили широка кошара. Покрили я с шума и трева и поканили козлетата:
- Заповядайте, тук ще живеем всички…
Влезли козлетата, много им харесало в новата къща, всяко си избрало свое ъгълче, настанили се. Дошла вечерта и всички заспали. Но през нощта козлетата огладнели, събудили се, подушили наоколо за някакво хапване. Много хубаво им замирисал покривът. Само си повдигнали главите и захрупали. Но като се събудили на заранта, що да видят – от къщичката били останали само стените.
После духнал вятър, докарал облаци и като завалял дъжд, измокрил козлетата от рогцата до копитцата. Студен бил дъждът, защото вече идвала зима, а през зимата вали още по-студен сняг. Ами сега?
- Ами сега? – пита Миша.
- Трябва нов покрив – казва Делян и ръцете му строят някаква машина.
- Трябва покрив, ама дето не се яде – подсещам ги аз.
- От желязо – предлага Делян.
- Къде в гората желязо…
- Да сложат керемиди – досеща се Миша.
- Ама дядото и бабата били много бедни, нямат пари за керемиди…
- Тогава дървета, ама по-дебели, дето не се ядат – предложението е на Делян.
- Може, дървета може. Е къде е гората… Само дето с рога дърва не се секат, трябва да търсят помощ. Добре…
Козата и Козелът отишли при Млекан, така и така, разказали му защо са без покрив. Млекан се засмял, взел си брадвата, отишъл в гората, насякъл дърва, струпал ги на една полянка и си тръгнал по работата, защото много бързал. Козата, Козелът и козлетата почнали да пренасят дървата, ама те били тежки, тежки, страшно се изморили и нищо не свършили. Ами сега?
- Камион! – казва Делян.
- Това било много отдавна, дядо – пресрещам го аз. – Камионите не били измислени…
- С колата, дето я вдигал Млекан – досеща се Миша.
- Не може. Нямали кола. Млекан вдигал чужди коли само да покаже колко е силен… Отново ще трябва помощ.
И срам, не срам, Козата и Козелът отишли отново при Млекан.
- Така и така, не можем да си пренесем дървата.
- Да бе, забравих - казал Млекан, метнал дървата на рамо и ги стоварил пред къщичката.
Сега вече всичко било наред, козлетата бързо наредили покрива, къщичката станала за чудо и приказ. Нанесли се – вътре сухо, топло. И добре, че бързо се нанесли, защото тутакси довтасал Страшният вълк. Натиснал вратата.
- Отваряйте, иначе ще бутна къщичката!
Но къщичката била здрава. Блъскал, блъскал вълкът, но само си ожулил дясната лапа, къщичката си стояла намясто суха и топла.
- Сега какво ще направи Страшният вълк? – питам аз.
Делян и Миша мислят.
- Ще ги измами… – предлага Миша.
- Ама как?
- Ще се престори на мама Козичка.
- Не, не, това е от друга приказка. Мама Козичка и татко Козел са вътре, при козлетата. По друг начин трябва да постъпи…
- Най-добре да се престори на Млекан. Нали им е приятел, може да се измамят! – казва Делян и спира за момент да върти конструктора.
- Това е добре! – казвам аз. – Но как Страшният вълк ще стане на добрия Млекан?
- Трябва да си скрие косматите лапи – припомня си Делян.
- Как?
Делян: „Обува панталон на краката.”
Миша: „И ръкавици.”
Аз: „Добре, ами опашката?”
Делян: „Да я напъха в панталона.”
Аз: „Ами ушите?”
Миша се досеща: „Шапка!”
Аз: „Остана муцуната.”
Делян: „Маска!”
Миша: „Маска, розова като кожа, като лице.”
- Добре ще се престори! – похвалвам ги аз. – А откъде ще вземе Страшният вълк всичко това?
Децата усилено мислят. Обсъждат и отхвърлят варианти: покупка (няма пари), шев по поръчка (къде ще търси шивач). Спират се на кражба. Защото вълкът е лош, щом мами, значи и краде. Ще краде дрехите на Млекан.
- И така, вълкът дочакал да се стъмни и когато Млекан заспал, влязъл през прозореца и му задигнал дрехите. Навлякъл ги набързо, сложил шапка връз ушите, намазал се с помада…
Тук очаквам да ме сгащят и да попитат: а откъде у вълка помада. Вместо това чувам Миша да ме поправя:
- С фон дьо тен, дядо.
- Да бе, и муцуната му станала розова , като кожа…
- Забравихме, че трябва да изпие едно яйце, да му стане гладък гласът… – казва Миша.
- Да бе, грабнал едно яйце от гнездото на Косе Босе, изпил го и почукал на вратата.
- Кой е? – попитал татко Козел.
- Млекан – излъгал вълкът.
- А-а-а, влез, Млекане! – и отворил вратата.
Втурнал се Страшният вълк вътре, махнал си шапката, изтрил си фон дьо тена и козлетата видели страшната му муцуна.
Какво станало обаче? Уж бил много страшен вълкът и много плашливи козлетата, а като се скупчили в ъгъла, като насочили рогата напред, пред нападателя застанала бодлива стена.
- С рогата напред! – изкомандвал татко Козел и бодливата стена тръгнала срещу вълка.
И изведнъж:
- Стойте, ще ми надупчите дрехите! – извикал някой.
Козлетата вдигнали очи и видели Млекан по гащи, държи вълка за опашката и му сваля панталоните. Наистина, толкова много рогца ще направят дрехите на Млекан на решето.
- Какво е решето? – пита Миша.
- Кажи, Деляне, какво е решето…
- С дупки, като ситото на баба, само че с по-големи дупки…
- Ясно ли е какво е решето?
- Ясно.
- И колко дупки ще пробият по Млекановите дрехи?
Тишина. Първи се обажда Делян.
- Четири козлета по две рогца и още две таткото, и още две майката.
- И колко е това?
Делян и Миша още не могат да смятат.
- Много са, дядо - казва Миша. – Няма да могат да се носят дрехите.
- А Млекан бил беден, откъде пари за нови дрехи?
- Така е, значи няма да го бодат Страшния вълк. Млекан си взел дрехите и както бил хванал вълка за опашката, завъртял го и го запратил към гората. Вълкът бухнал в един къпинак.
- Дето растат къпини – казва Миша.
- Да. И вълкът се набол. Но не това е най-страшното… Тръгнал да излиза, трънчетата не го пущат. Дърпал се той, мъчил се, всяко трънче изскубвало по едно косъмче от кожуха му и когато вълкът се измъкнал от къпинака, бил вече съвсем гол, не му останало нито едно косъмче.
- Мале, плешив като чичо Андро! – не вярва Делян.
Става опасно за повечето чичовци. Затова казвам:
- Така било. Но приказката за голия вълк е друга приказка.
- Е-е-е, дядо! – протестират и двамата.
- Да, да, друга е. Хайде сега на палачинките, че баба ще ни се кара, ако изстинат…

прилепало:

(и внуците участват)

Звездички

(от Делян)

Звездички мили,
много сте красиви.
Аз копнея
да ви докосна.
Ще отида накрай света
да ви видя аз отблизо
и да ви докосна.

Бонбонче

(от Михаела)

Конче, кенгурце и слонче
скарали се за бонбонче,
щото нямали трионче
да разрежат туй бонбонче…

Витлеемската звезда

(от Малък Мишо)

Късно нощем в тъмнината
литна ярката звезда
и показа на децата –
Божи син се е родил!

Майко мила, Майко свята,
ти ли прати ни звездата,
за да каже на децата
в този миг на времената:
Божи Син се е родил!

Камиончето

(от Делян)

Камиончето на щастието хвърчи
през поляни, гори и реки
и във борова горичка
спря да си почине.
Момиченце в гората се изгуби.
Камиончето на щастието го прибра
и завчас го върна у дома.

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Четиринадесета глава

СЕТИВА

Споменът:

МИРИС

Кой казва, че парите не миришат… Метафората си е метафора, мисля, че разбирам значението й, но парите миришат!
Доловил съм това още от дете. Боледувах често, държаха ме повече вкъщи. Може би затова бях чувствителен за чуждите миризми.
Първите ми пари бяха от коледуване и сурвакане – от дядо, от нашите, от махалата. Тогава открих, че парите от различни хора миришат еднакво. Особено по-старите, износените банкноти. Не говоря за изключенията, за омазаните с риба, залетите с бензин или вино, говоря за нормално изцапаните, захабени от много пръсти и джобове пари. Те миришат на нещо свое, чуждо на дома, на нещо външно. Навярно на човешка кожа, на човешка нечистотия. Без да правя своя метафора, може би това е дъх на обществото – влагам в израза чисто органическо, натурално значение. По-късно открих, че по подобен начин миришат чакалните, гарите, кината, пощата, банката.
Не зная, може и да греша, но от ония години в носа ми е останала тази миризма на пари. Сега, когато пиша това, отново проверих – вярно, парите миришат.
Жена ми отначало се учудваше, после се обиждаше, а сега ме подиграва – всяка манджа първо опитвам с носа си. Тъща ми също забелязала това, засегнала се, наложило се обяснение – жена ми ми обади за случая по-късно. Тогава аз си припомних друг разказ на мама, припомних си го гласно и се смяхме на моя активно работещ нос.
Бил съм съвсем малък, завели ме на кино: нашите, леля Вера, Нанови, най-близките от махалата. Някаква нашумяла трагедия предизвиквала тогава обилни и масови ридания, от които по ирония е останал веселият спомен. На най-сълзливото място аз съм се раздвижил неспокойно в скута на мама, изправил съм се и много силно съм попитал с тънкия си гласец: „Кой пръдна?” Трагедията отишла по дяволите, в салона бухнал такъв хохот, че операторът спрял машината, запалил лампите и слязъл да види какво става.
И още нещо съм запомнил от онези години: миризмата на топъл хляб със сирене и червен лук, открита ми от баба Марийка – старата учителка, която живееше с дъщерите си в съседната къща. Ще добавя само, че това ядене остана дълги години предпочитано в менюто ми, а и сега приятелите ми се ужасяват, когато захапя глава лук като ябълка.
Мисля си за причините да се изострят сетивата ми и до болестите си твърдо нареждам канала с неговите привечерни миязми, примесени с прах, жабешки възгласи и тънкото свирене на комари.

подсетата:

КОМПЛЕКСИ

Нямало е случай да се сетя за проклетата ревизия и да не вдигна кръвното. Макар че спечелих всички дела по всички инстанции срещу акта, който съставиха. Но остана ожесточението. Остана неудовлетвореност от последиците за двамата ревизори, които ме притесниха, накараха ме да не спя нощем, да доказвам естествени природни неща и да се правя на хрисим бизнесмен, обективен, безпристрастен, ненакърним, който няма нищо друго, освен борбата за парите си.
И преди време зърнах зад гишето единия от данъчните ми ревизори. Минали са почти десет години, а вечерта заспах отново трудно, сънувах дълго и много хора, което според съновниците не е на добро. Събудих се с жестока мисъл – за мене ли, за него ли? Сърцето ми с прескоци се противеше на общия ред: през тези години бях прекарал задължителните дни в интензивното и месеци по кардиологиите. После се улисах в грижите си и забравих жестокостта си. Днес отново ме вбесиха. Щом данъчните са решили да имам отделна сметка за ДДС-то, да ми я открият, да ме уведомят кой номер е и да ме помолят да прекарвам този данък през нея. Иначе аз изобщо нямам нужда от такава сметка. И понеже не ми се разправя и тръгвам да им услужа, те ми се подиграват и ме връщат четири-пет пъти за келешлъците на някого.
Влизам във фоайето на салона, което си е бетер обща чакалня, и виждам зад стъклото моя хубавец. И понеже ми е накипяло, и понеже трябва да се излее някак, и понеже всички край мен са със сиви, ядни лица, а не смеят да гъкнат, и понеже много „понеже”, пляскам с длани и виквам:
- Моля, граждани, минутка тишина!
Чакалнята и без това си беше тиха, а сега утихва като салон за педикюр. По стьклата са накацали лицата на колежките му. Това е добре...
- Мили граждани, ще ви кажа три изречения. Бройте, да не ви излъжа. Почвам. Горки предприемачи, в този салон вас ви обслужва най-некомпетентният данъчен в областта – Бунаров. Това е първото изречение. Сега второто. Този Бунаров ме ревизира и ми състави акт с 27 препоръки и начети: следващите инстанции отмениха 26 от тях, а 27 -мото остана, защото бях забравил да го впиша в протестите си. Това беше третото изречение. Благодаря за вниманието. Да аплодираме Бунарова!
Не съм очаквал бурни аплодисменти. Но да шуми само един... И това, разбира се, съм си аз... Тези тук не са американци и не са свикнали на спонтанни речи. Чакалнята е все така тиха, както в началото на моята изцепка. Само стъклата са окичени с повече колежки, които са скочили да видят сеира на колегата и кой е този, дето ще му пукнат бузите през следващата ревизия. От стола си е станал и самият Бунаров, напира към гишето. Ето това вече е добре. Аз защо съм бил трибунар? Правя крачка към гишето и казвам злобно:

- Бунаров, хич не се наежвай. Само да речеш, че лъжа, и все ще убедя двама от колегите да свидетелстват какво съм казал. Ще те съдя така, че да не можеш да си гледаш работата, аз съм пенсионер човек, даже ще ми е забавно...
Виждам през очилата на Бунаров как се борят страх и злоба и ликувам. Защото какво друго може да иска един българин – добър християнин, освен страх и безсилна злоба у ближния си?
Обаче тоя не ми е ближен. И освен това аз съм наполовина македонец.
Врътвам се и си тръгвам. Без овации, без съчувствие. Една черна овца напуска стадото, решена да я ядат вълци, да я ядат мечки, ама да разбере цар Траян, че не може толкова много хора да имат кози уши и да се водят на отчет във вътрешното, вместо в селското министерство. И с една едва доловима тръпка в болното сърце, че все пак има притча за отлъчилата се овца и тази притча не е от Иречек , а се намира в Библията.

прилепало:

СВАТБЕНИ ПАРИ

Дойде ревизия. Току след сватбата на малкия шеф. Натиснаха го да обяснява откъде има пари за новата къща.
- С парите от сватбата я купих бе, хора.
Ревизорите се инатят: докажи, та докажи.
Идват при мен, ровят книжата. Документи като документи: приходи, разходи, не личи да са излезли пари за къща. Но се случиха сговорчиви ревизори, не са от най-злобарите и завистливците.
- Какво ще правим сега? Да го пишем дарение, пак трябва документ.
Казвам им:
- Абе, хора, успокойте се, как да ви докаже момчето, че парите са от сватбата, ордери ли да подписва, квитанции ли да дава, като пъхат парите в чантичката на младоженката? Нали такъв е обичаят! За ревизиите ли да го променяме…
Смешни работи. Те обаче се заинатиха: доказвай, та доказвай.
И извиках момчето, пихме по едно кафе.
- Слушай, малкия – му казвам. – Много ли ти бяха гостите на сватбата?
- Към сто и петдесет.
- Добро число… Искаш ли да минеш метър с новата къща?
- Че кой не иска…
- Прави тогава, каквото ти казвам…
След седмица ревизорите цъфнаха пак.
- Кажи на момчето утре да дойде да подпише акта. Решихме – само начет, няма да го даваме на прокурора…
- Ама той е готов.
- С какво е готов?
- Ами с ордерите.
- Какви ордери?
- Дето е събирал пари на сватбата.
- Айде без подигравки...
- Съвсем сериозно. Те ви квитанциите.
И им тупнах тестето. Приходни квитанции. Има и по 5 лева, има и по 500 лева. По 5 лева от бабите от село, по 500 от приятелите от бизнеса. Подписите – истински.
Ревизорите клепат, клепат, не знаят какво да правят.
Помагам им.
- Малкият каза, че задочно и виртуално ви кани на сватбата, но понеже не сте били, ви дава парите за менюто. Те ви по сто лева…
- Ама…
- Няма ама. Вземайте и утре донесете акта. Обаче иска ордери за парите.
Ревизорите клепаха, клепаха, пък се врътнаха и си тръгнаха.
Звънят ми надвечер.
- Абе кажи на малкия, че му се размина. И друг път умната.
- Аха!

ХуЛитер Записан(а): Apr 28, 2010 Мнения: 630

последни два откъса и на мен ми вдигнаха кръвното, но на по-предния, с носа и случката в киното се смях с истински сълзи! Дано ме е чул Дяд Желяз и да му е станало леко!

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Петнадесета глава

БЯЛО

споменът:

сняг

Вън е бяло от небето до земята.
Току що е завалял сняг, вече е покрил с тънък пух ръбовете на калта и още не е запълнил вдлъбнатините с тъмната вода – там пълзи мъглица.
Мама стои облакътена на масата, подпряла с ръка брадичката си, зеленият абажур на тавана е безжизнен и сляп. Токът спря. Газената лампа хвърля из ъглите тежки, мазни от пушека сенки.
Повдигам пак пердето, взирам се в бялата нощ.
Чакаме дядо да се върне. Мама е тревожна. Татко е някъде далеч, далеч, писмата му са редки и миришат на лекарства.
- Не си играй с пердето! – казва мама, но вън е по-светло от вътре и аз бягам като пеперуда през стъклото.
И чуваме как хлопва пътната врата, как играе дръжката и стърже късото езиче. Чакаме ключът да го завърти, да щракне пружинката, да изхрипти наританият от прага сняг и дядо да изтупа крака по стълбата.
Но нищо такова не става. Човекът вън напъва вратата, не търси ключ. После чуваме неясния му глас, ломоти нещо и от пиянските думи се отделя: „Хотел! Хотел!”
Мама духва лампата. Но е вече късно. Някой чука по прозореца, вика нещо, аз съм се сгушил и не чувам думи, чувам само засилващо се думкане и звън от счупено стъкло.
Мама ме грабва, тича в антрето, взира се през прозореца – у съседите е тъмно, носи ме тичешком в другата стая, вдига пердето към двора – навън е бяла пелена, мека, но непрогледна и непристъпна. Мама хлипа, чувствам тръпките по тялото й, кожата се гърчи на вълни и у мен се надига жалост.
Не е страх. Аз вече познавам страха от нощта.
Пак е бяло и пак вали бяло. Ние с мама сме под тежка бодлива черга, виждам смешни хълмчета по раменете на коларя, под мен скриптят плазовете на шейната, кончето тича равно и е толкова хубаво и тихо наоколо и у мен. Но изведнъж проточено се втурват непознати звуци, извиват се на кравайчета – тънко-дебело, тънко-дебело, далечни, но ужасни. Кончето спира, цвили, дърпа се, коларят вика, търси трескаво камшика, плющи с него, кончето тръгва и пак спира. Мама се надига, чергата се смъква и през пролуките на палтото ме опипват бели ръце.
И тогава из бялото изплуват черни конници. Имат пушки. Конете им са тревожни, но ботуши стягат коремите им, юздите разчекват устите им и те послушно играят около шейната…
- Ще ви изядат вълците, бе! – казва единият и гледа чергата. – И дете…
Мама ме завива, чувам – воят се е приближил, сгушвам се, зъбите ми тракат.
Но шейната тръгва. Поглеждам с едното око. Край нас пръхтят коне, на гърбовете им има черни хора, пушките са по-силни от вълците. Мама ме е прегърнала… и се унасям.
Събуждам се – лаят кучета. Спрели сме пред висока порта, два кръгли ствола придържат огромната й бяла шапка. Горе светват прозорци, влизаме в топла стая, викане, охкане. Коларят още се друса, гъгне и гледа в пода.
Жените заревават.
- Знаеш ли ма, Жечко, кой те е довел… Най-големият разбойник…
Заспивам в бели чаршафи. Сънувам вълци и коне.
Зная страха…
Затова казвам, че не ужас, а жалост за мама и някакво непознато чувство – желание да бъда зъл, да направя зло на този човек, който е там, зад вратата, зад счупеното стъкло, е нахлуло в мен. Отскубвам се от мама, мушвам се под кревата, там в кутията е моята жилка и железните капки от леярната на бай Манук. Грабвам оръжието си, слагам топчето в кожичката. Мама ме гледа учудено, но не ми пречи и аз разбирам, че тя се е страхувала повече от моя страх, отколкото от човека отвън.
И тогава чуваме езичето на вратата и дядовата кашлица по стълбата. Дядо влиза със заскрежени мустаци:
- Защо стоите на тъмно, ами не си светнете, а? – щраква ключа, токът е дошъл.
А мама плаче…
- Двама пияни се валят пред вратата! – казва дядо и се смее. – Защо плачеш, булка?
- Счупиха прозореца! – казвам. – Аз през дупката – с жилката…
- Така ли? – дядо се ядосва, започва да се облича отново. Мама го хваща за ръкава, придумва го, той отваря прозореца към улицата. Пияните се клатушкат някъде далече, кой ще ги гони…
Мама бърка брашняна каша. Сълзите й падат в брашното. Ще залепим на счупеното вестник, а утре дядо ще отиде в комисарството, ще каже, че съм счупил стъклото, и ще моли за ново. После ще го поставя, ще бърза, за да не изстине стаята, и аз ще му помагам да сложим маджуна.

подсетата:

УЛЕЙ

Вероятно нашата кметица е между най-способните. Или ако не става дума за способности, а за отношение към работата – една от най-отговорните. Защото целият град е кристализирал като хокейна пързалка, а в нашия район все пак може да се мине по улиците. Също и по тротоарите. Снегът се е превърнал в лед, от незапомнения студ всяка капка вода, която слънцето е спуснало на земята, е станала остро и хищно кристалче, хилядите крака са го натискали по земята, трамбовали са го, изпилили са ръбовете му, споили са го с милиардите му близнета в монолитна прозрачно стъклена маса, животът по която е разбалансирано подвижна костотрошачка. По нашите тротоари обаче някой е дълбал с кирката. Ледът е отстъпил половин метър и скъпернически е отделил място и на потрошените плочки. И по тясната пътечка може да се ходи. Трудно, но все пак... Но какво нещо е кантарът на живота! Няма как да е само хубаво. Затова встрани от пътечката вече не можеш кривна. Там оградата не е от пухкав сняг, а е твърда и бабунеста, направо страшна като улей на бобслей. Така че по тясната пътека с мъка се разминават двама души. По-вярно е да се каже – с мъка се разпързалват двама души. И сам избираш дали да тръгнеш по пътеката с риск някое шкембе да те изхвърли върху разядените ледени зъби, или ще вървиш по лъскавото платно на улицата, където ще танцуваш с автомобилите. И все пак, и все пак. В нашия квартал може да се ходи по пътечки. Странно, но като че ли някой е мислил ледените улеи да не са прави и скучни. Както пътните инженери слагат завои по магистралите и там, където няма нужда от тях, само и само да направят пътя по-живописен и да държат шофьорите нащрек, да не заспят, така и нашите пътечки лъкатушат из тротоарите, приближават платното и се отдалечават от него без нужда и логика, само по капризите на нечие въображение. И това е колкото добро, толкова и лошо. Защо, защо? Защото винаги ще се намери някой келеш да качи колата си връз тротоара, че и връз улея, за да се върнеш половин километър или да се увъртиш на бабуните. Така се ражда омразата към калтака. Така се ражда и желание да сториш малко зло, но истинско…
ооо
С клещите е лесно. Хващам металната главица на чревцето, дръпвам и фъш-ш-ш... Джипът леко се килва напред. Бягам по улея.
Продължавам разходката. Вторият тур има обратната посока. Вървя, обаче нещо не ми е сладко. Нещо не мога да се отпусна. А лекарите са ми казали: разходката трябва да ти е приятна, разхождаш не само сърцето, а и душата си... Душата ми обаче не се разхожда, а все се връща към килнатия джип. Не че ми е чак толкова мъчно за келеша, дето сигурно вече помпи, а ми е просто любопитно какво става там. И май разбирам защо престъпниците се връщат на мястото на престъплението, душата ми литва обратно и аз – след нея.
Отдалеч виждам, че по улея се пързаля дълга върволица. На улицата, до задницата на джипа, има цяла тумба. Залепям се за нея.
- Хич не се мотай, ами хващай помпата! – пеняви се един с кожено яке.
Дребно човече се е свило пред гумата, ситната главица е потънала в яката и не мога да различа възрастта му. Само ми е ясно, че ако коженото яке се ядоса, ситнягата ще препати с пълна сила.
- Не съм аз! – казва човечето с неочаквано дебел глас, изважда глава от яката и се оглежда.
Обаче няма отърваване, няма излизане от улея, без да се изтегли върволицата. Или без специално да те изнесат.
- Остави човека, бе! – обажда се анонимната тумба. – Щом казва, че не е... Отде знаеш, че е той...
- Откъде знам ли? Нали го спипах до гумата... – коженото яке се подразни още повече. – Глей сега какво имаше в джоба – и разтваря шепата си. О, ужас – тя е пълна с чревца за вентили.
- Не съм аз! – казва пак човечето.
Никакво съчувствие обаче. Гробна тишина. Нито от тумбата, нито от върволицата някой да каже нещо, да попита: абе как така ги изнамери тия чревца, как така му бъркаш по джобовете, какъв си ти бе, джипаджия нагъл!
- Не съм аз! – казва пак дебелият глас. – Това са други работи...
Тоя човек съвсем се изплаши. Всеки знае, че тишината е по-страшна, та и той. Още повече, че от тълпата вече се отдели първият минувач и си тръгна по пътя.
- Хайде, нищо няма да ти направя, напомпай гумата и си тръгваме... – казва сговорчиво коженото сако.
- Не съм аз! – дебелият глас вече изтънява. Изтънява и моята съвест.
- Оставете го! – разбутвам тумбата. – Аз ще ви оправя гумата. Иска ли някой да изкара два лева?
Тихо е.
- Втори път – два лева! Хайде, една гума... – казвам.
Тишина.
- Повече не давам! – отсичам твърдо и се врътвам да разиграя една раздяла с приятна компания.
- Добре! Давай мангиза – казва циганинът до мен. – Може ли бе, бате? – това е към коженото яке.
Джипаджията вдига рамене – все ми е тая.
Циганинът взема банкнотата, изстъргва с корем автомобила, стига до гумата и хваща помпата. Върволицата прави кръгом към пресечката, за да излезе от улея. Накрая се пързаля ситното човече. Тумбата се разсипва като грахови зърна. Коженото сако остава да пази циганина.
Тръгвам си и аз. Нина се е притеснила. Ако й разкажа защо съм се забавил, дали ще ми повярва?

прилепало:

ДЛАНИ ОТ СНЯГ

Новогодишният бал на облаците свърши толкова отдавна. И чак сега този немарлив метач – вятърът, се сети да мете. Падат конфетите, падат. Какъв бял боклук, колко бял боклук. Колко ли е бил бял преди да го изпотъпчат танцуващите? Сигурно не е можело да се понася. А сега се понася.
А това място си е мое. Толкова малко време го притежавам, че не може да не е мое. Дядото с вестника твърди, че е тъкмо обратното – че тъкмо защото го притежава много отдавна, е негово. Колко отдавна? Откакто се е пенсионирал, да? Да. Много ли е отдавна? Да?
Но мястото си е мое. Противопоставяне на поколенията? Ха-ха-ха. Та това е обикновена пейка. Пък и защо ще си мокрите балтона? Пък и вижте колко е натрупана. Защо мислите, че и аз няма да седна? Не, не заради балтона. Някакъв глупав спомен. Неприлична асоциация.
Разбира се, че от миналата година.
Разбира се, че беше тъмно.
Разбира се, че бяха двама.
Разбира се, че бяха влюбени.
Не разбирате?
Но те просто се подхлъзнаха. Да, повечето открития стават случайно. Не, не може да се каже, че с повечето хубави работи е така.
И се подпряха на пейката. Иначе щяха да паднат. Не е страшно? Но да, не е, но човек винаги се стреми да не падне, даже когато е съвсем безопасно.
И какво стана? Не, не – останаха дланите им. Върху снега на пейката, разбира се.
И вятърът спря да мете. И конфетите спряха да падат. И дланите останаха.
Пазачът, пазачът. Не, не е мързелив, беше му студено. И не измете специално място. Да. Точно там. Точно там изсипа храната.
Дойдоха, разбира се. Почти веднага. Гълъбите просто го преследват. Не помня точно. Сигурно имаше и бели. Но щом съм ги видял добре през очилата си – значи е имало черни. Да. Няма значение. Нали са гълъби. Как да ви кажа? Доста дълго стояха. Може би месец, може би повече. Докато се стопи снегът. Не гълъбите – дланите.
Оттогава не сядам върху снежна пейка. Но това е съвсем ясно. Да, точно от това се страхувам. Да, неудобно е. Не искам на мястото да хранят гълъбите.
Какво тази година? О, може и да не се спънат. Ще се спъна нарочно. Ще ме спънете? Отлично.

Все си мисля, че докато се четат текстовете и човекът е тук. Писаното слово има смисъл. Благодаря ти, дяд Желяз, и леко да ти е по Пътя!

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Шестнадесета глава

маса

споменът:

грешник

Не бих казал, че махалата е била натъпкана с предразсъдъци и фатализъм. Хората не бяха и религиозни. Страхът от непознатото, тайнственото изглежда беше в нормални дози. И страхът от хората – също. Без да е така персонализиран като сегашния, страхът обаче си живееше в къщите, вреше се в комините, спеше под креватите, клечеше нощем край оградите. Хората се бояха за хляба, страхуваха се от властта, макар че тя нямаше точно определено лице или това лице беше много далечно, почти непознато. Бояха се от болести, от тъмно, от разбойници, от бесни кучета, от ножовете на католиците.
Не помня някакви поверия, махленски обреди, свързани с тъмните сили, каквито все още са битували по селата. Махалата беше нормално страхлива и в тази нормалност израсна нейната слабост, защото иначе щеше да устои, да се запази.
В кварталната черква хората ходеха само през най-големите празници. При това част от махалата винаги празнуваше по-рано. Децата фактически празнуваха двойно: единия път коледувахме с католичетата, другия път – те с нас. Така чукахме и яйцата. Беше по-весело, някакви особени различия освен тези не схващахме. И яйцата, и курабийките, и баклавите, и сармите бяха еднакво редки и еднакво вкусни, така че двойното им появяване беше голяма привилегия за махалата, никой в града нямаше такава. Може би Асен не разказваше за католишката черква толкова безразлично, колкото ние за кварталната. Но пак не беше интересно.
Всъщност само дребни събития нарушаваха тази хармония.
Провирахме се под някаква маса, струва ми се, това е известен църковен ритуал. Знаех, че грешните не могат да минат под масата и въпреки че нямах съзнание за греховете си, се вълнувах. Преминах безпрепятствено, но когато са изправях, така звънко се тряснах по напречната дъска, че всички се извърнаха да видят грешника. Бабичките се закръстиха, попът ме изгледа сърдито, а аз бях отчаян – единствен грешник между другарите си и единствен в цялата черква. Мама ме успокои: „Децата не са грешни!”, подейства ми, защото наистина какво бях направил? Признавам: сега трудно бих преминал под църковната маса и не само заради килограмите си. Но ми е съвсем ясно, че под масата ловко ще се проврат къде-къде по-грешни хора от мен.
Уви, масата на грешниците си остава лелеяна илюзия да се откриват злите хора с извънчовешки, надчовешки средства. Колко чист би бил светът и колко лесен би бил животът, ако съществува такова средство, някакъв индикатор за съвести, па бил той и безкрайно скъпо техническо чудо. Кой знае – може би масата ще бъде с него врата към пустотата. Може би, щом и аз не бих се проврял през нея…
Лесно ляга този абстракт на белия лист, а аз си мисля: ако имитирам Божието възмездие, кого бих ритнал по задника, когато се одупва пред напречната дъска на масата? Това конкретизира въпроса, той вече се отнася до мъничкия кръг от хората, които познавам, и до малко по-широкия кръг от хората, за които зная по нещичко. Откровено говоря: бих ритнал само неколцина и ще ми е мъчно за тях. Ако се размисля повече, бих ги спрял още на вратата на църквата, за да не ги унизя. Останалите ще се проврат. Широки са дупките на ситото ми, зная това, но не мога по друг начин. Макар че познавам човек, който би заключил вратите и пред майка си, ако е грешна. И ще чува в пустия храм само своето ехо, превръщайки се постепенно в свещена маса.
Всъщност не е ли всеки от нас една такава свещена маса, под която пропуща или не пропуща другите според собственото си провиснало шкембе? Но не е ли много неудобна и опасна тази поза на четири крака, която сме заели, за да съдим другите…

подсетата:

СПЕКТАКЪЛ

Правилно съм преценил: по това време магазинът е почти празен. Топличък, светличък и тихичък. Продавачките дремят на крак, вземат солук за лудницата около 5, когато еснафлъкът е зъл от умора и глад и бърза за вкъщи.
Пред мен – една единствена жена… Понапълнила е торбичката, а се мота. Не че продавачките, както казах, са се разпъргавили, но тая направо се мота. Иначе отзад изглежда добре. Висока капуда, стегнати бедра като на млада кобила. Несъзнателно я докосвам.
- Я не се бутайте ! – казва ми през рамо.
- Извинете, не исках.
- Знам ги тия…
- Достолепна госпожо, извиних се, какво повече да направя?
- Госпожица…
Нещо не ми приемат учтивостта.
- Достолепна госпожице, още веднъж – извинете.
- Дъртак.
- Това пък защо? Ако ще се обиждаме на години, бих Ви посъветвал да си покриете огледалото.
- Склеротик. Перверзник! – един тон по-високо.
- Скрофа. Баш в такава грозотия ще се бутам… - един тон по-дебело.
- Бубарак паркинсонов!
- Горгона Медуза!
Пауза. Някаква дупка в познанията за гръцката митология… Възможност продавачката да се намеси:
- Ама…моля ви! Спрете…
Опонентката обаче е разбрала, че не съм се предал.
- Не се прави на интелигентен, тъпако!
Обаче и аз съм разбрал с кого си имам работа. И съм се ядосал.
- Простачко драга – казвам с патос, – ти си мислиш, че като си се нахлепала с мазила, няма да те позная ли? Бър-р-р, Бабо Яго…
Наистина исках да уязвя това истерично същество, но реакцията направо ме изненада. Съществото изрева и изхвръкна от магазина…
- Помощ!
Продавачката само легна връз тезгяха. Подвикна леко “Стой! Стой!”, но се отказа да преследва и жената, и торбичката.
- Вие сте виновен! – каза отчаяно тя.
- За какво съм виновен?
- Ама тя не плати…
- Нямам пълномощия да й ровя в сметките! – казвам виновно и бързам да напусна.
След половин час блъсвам вратата на таванчето. В ледената стая жена ми бърше грима от лицето си. Права е пред огледалото, не смее да седне връз още по-ледения стол. Старата хавлия е пропита с мазнина и повече размазва, отколкото трие.
- Да си купиш нова хавлия – казвам аз.
- С какво? И гримът ми свърши… С какво?
- Не знам, но трябва!
- Трябва, но няма…
- Няма грим – няма манджа! – казвам мъдро.
Бръквам в торбичката, изваждам хляба, колбасите. Не е кой знае какво, но затова и продавачката се отказа да гони жена ми.
- Не е кой знае какво… - казвам без упрек.
- Толкова! – казва тихо жена ми. – А ти можеше и не толкова вдъхновено…
- Нещо се разпалих. Де да знам защо… Извинявай!
Искрен съм. Не искам магазинният ни театър да продължава вкъщи. Още повече, че днес ще вечеряме. И утре може би ще вечеряме. И вдруги ден… Докато номерът се изтърка и ни хванат заедно. И докато измислим нов номер, вкъщи ще бъде още по-студено, гладно и обидно. И сигурно ще се изпусна да кажа на жена ми, че понякога наистина прилича на Баба Яга.

прилепало:

ХУБАВ

Малък Мишо нещо се укроти. Това е опасно. Женя тръгва да го търси, чуваме едно “Божичко!” и тичаме към спалнята. Там Мишо виси под мишницата на майка си, а Женя бърника из тоалетката. Вземам малкия.
- Божичко!
Лицето му е като на индианец. Розово-жълтото на фондьотена е пресечено с червени и лилави линии. Това е червило. Линиите продължават по фланелката и се скриват в гащите. Следват дебели ивици крем – така художниците нанасят боите с шпатула, считат го специално изразно средство. Всичко това е посипано с пудра. По челото му е целият спектър – това вероятно са сенките за очи.
- Какво си се направил бе, Мишо?
- Хубав! – казва спокойно наследникът семеен.

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Седемнадесета глава

РОМУЛ
И
РЕМ

споменът:

симеон холибидито

В махалата се говореше, че семейството му е от румънски цигани. Клюката целеше сигурно да обясни защо Симеон и брат му, баща му, чичо му и техните жени не бяха мръсни, шумни и крадливи като другите, българските цигани. Бяха музиканти, свиреха по кръчми, сватби и други веселби и се връщаха с черни концертни костюми, потни и залитащи, с куфарчета в ръка.
Симеон беше в нашия клас, оставал предните години, по-голям от нас, естествено базиран на последния чин. Мълчалив, черен и слаб, кротък и изплашен.
Здравко, другият оставач в класа, по незнайни причини и асоциации го кръсти Холибидито. Не беше подигравка и обида. Просто едно необичайно име за необичаен съученик циганче.
Бяха ме определили и задължили да му помагам. Изоставаше в училище, а тогава се считаше, че децата помагат на деца по-добре от учителите.
Та ходех у тях и той идваше у нас. Майка му, леля Цветка, много ме обичаше. Галеше ме и ме хранеше с непознати манджи. В къщата им почти нямаше мебели, беше хладно и просторно и това много ми харесваше.
Симеон все не можеше да разбере простите задачи по математика, потеше се и заичаше, все повече и повече заичаше и чичо Стефан, баща му, го спря от помощта ми. Да не ти губи времето, каза. Признавам, че посрещнах решението му с облекчение. Холибидито напусна и училището, не се срещнахме дълги години, но рано сутринта в сватбения ми ден пред вратата ни гръмна тъпан, текна тежка мелодия и изкара махалата на улицата. Как и от кого беше научил Симеон Холибидито за важното събитие, не зная, но заедно с баща си той свири на сватбата ми. Вече водеше бандата. Свиреше на всички познати инструменти, но задачи сигурно все още не можеше да решава.
И още нещо си спомням. Беше тържествен ден, може би 24 май или нещо такова. Ние сме в програмата, ще играем хоро. И като главатар на класа аз трябва да водя хорото. Помня го – „Дума ми Лило гайдарят да стана, да му пристана”. Засвириха чичо Стефан и бандата му, мъча се да вляза в ритъма, петлявя се, чичо Стефан и той се мъчи да се нагласи към омалелите ми крака. И точно преди да ревна, пред мен застава Холибидито, повежда хорото и ни спасява. И мен, и класа, и празника. Беше с червен пояс, откъде го беше измъкнал, така и не разбрах. Може би от циганските носии на баща си и чичовците си.
Такива преживявания имам аз с циганите.

подсетата:

1. милостиня

Мисля за своите си неща. Притеснено ми е, чоглаво ми е. Повече инстинктивно, отколкото с будно съзнание – спирачка. Светофарът е почервенял.
Мисля за своите си неща.
И някой се осмелява да ми почука на прозорчето. Циганче. 12-13- годишно девойче. Дъвка в устата. Кафена чашка в ръката. Кожухче. Сочи ми чашката. Стотинки?
Клатя глава. Свива уста. Отива към следващата кола. Чука по прозорчето. Сочи чашката. Така...
Занаят. Работно място – кръстовището. Работно време – само дневна смяна. Инструмент – чашка. Облекло – чуждо кожухче. Никакви инвестиции. Никакви документи. Никакви данъци. Всяка паричка е чиста печалба. Никакви тревоги – не ти е чоглаво, няма притеснения. Най-много да те изгони полицаят от подлеза. Ако не го мързи, разбира се. Което много рядко се случва.
Зелено. Газ. Измъквам се от кръстовището. Бавничко. Не мисля за своите си неща. Ядосан съм... Едно време какви просяци имаше! Сакати, къорави, дрипи, сгърчени, ръце кирливи. И даваш от ужас. Сега: една минута труд, три минути почивка. Като маане ... Гледай ги ти паразитите. Какъв бизнес! Всяка минута – нещо в джоба. А при мен обратното: всяка минута – стотинка лихва. Утрепаха ме тия лихви, мамка му! Няма да дам, нищо не давам!
Защото циганчето е нахално. Младо, здраво. Даже е хубавко. Малко е тъничко, но догодина вече ще се налее.
Ало, старо... Нещо много си го огледал, старо. Мани, мани, добре поне, че не е на магистралата. Чунким ...
Другия път ще дам някоя стотинка.

2. единак

Саможивец, темерут, корав като стар мазол.
Сигурно нещо такова пишеше в психологическия му профил в полицията. Всъщност беше престанал да мисли за това, да се страхува и да се пази. Когато научи, че някаква циганска фондация плаща, за да проследят и заловят единака, който чупеше крака и ръце на мингияните бандюги, престана да ходи в залата. Това беше цялата му защита. Но продължи да тренира вкъщи.
Никого не обичаше, на никого не разчиташе. Родителите му оставиха някакъв апартамент в центъра, даваше го под наем и от това живееше. Задоволяваше се с малко и малко искаше от света. Веднъж седмично отиваше в болницата, сядаше срещу Ването – чакаше тя да го погледне. Момичето стискаше ръцете си в скута, вторачено в белезникавия им възел, и той разбираше, че не е при него, че е някъде далеч, в кръга на хапчетата, с които беше натъпкано. Лекарят даже не му говореше. Само поклащаше глава, щом го видеше, и пак безмълвно, както от много месеци, той си тръгваше по скучния паваж на болничната алея. По-рано простенваше, даже пущаше по някоя сълза. Повече за себе си, отколкото за нея, повече от срам, че не успя да я защити, колкото от мъка, че я изгуби. Това мина, след като уби първия. Като уби втория, потъна още, помисли си, че става все по-ненормален, прие го спокойно, някак повярва на себе си и заживя в простия ритъм на простия си живот – да мисли само за едно и да прави максималното, за да го постигне.
През юли станаха три години от изнасилването, циганите още не бяха осъдени и продължаваха животинското си битие. Не очакваше и друго. Важното беше, че от петима мингияните останаха трима и че тия тримата не се криеха, можеше да ги срещне по улиците на „Столипиново”, даже и в града. Важното беше, че е възможно да дойде моментът, когато ще остане насаме с някой от тях или с всички тях, за да им прекърши вратовете със същата жестокост, с която те ги прекършиха – него и Ването.
Сега той стои в сянката на голямата върба. Черното трико го прави невидим. Циганите са се скупчили в началото на пътеката, пазят тишина, шъткат, ако някой се задави от дима на евтините цигари.Чакат.
Пътеката минава през акациевата горичка, пресича канала по мостчето и спира в гърба на аптеката. Кой мъдрец се е сетил да направи аптеката точно тук, е друг върос. Той мисли по него. Вероятно аптеката е нелегална, върху това забравено парче държавна земя някоя мутра първо е домъкнала фургона, после е облякла стените му с тухли, после е дошъл редът на покрива, на бетонното складче – така близостта на болницата е осигурила клиентелата, а горичката, бъркотията и разрухата са оформили завоя покрай бюрокрацията и данъците.
Останало е неудобството болните и техните близки да пресичат по всяко време на денонощието тясното мостче и тъмната горичка. Но кой освен циганите мисли за такива дреболии? Когато уплашените и обраните се оплакаха в прокуратурата, прокурорът им каза: „Единственото, което мога да направя за вас, е да ви посъветвам нощем да пазарите лекарства в центъра.” Пострадалите го послушаха, но това е болница, нахална от сиромашлък болница и все се налага новопостъпилите пациенти да търчат за лекарства нощем. Така въпросната мутра даже не усети, че циганската банда върлува зад аптеката, а тя просто подобри разузнаването си, смени няколко санитарки, докато попадна на подходящата агентка – достатъчно подвижна, достатъчно бърза и не толкова алчна.
И така – животът продължи.
Той научи за аптеката и бандата, стоя два дни край мостчето, опипа с крак всяко камъче край пътеката. Изчака циганите да нападнат една старица, връхлетя, счупи ръката на най-едрия – после го видя да се гърчи пред гипсовъчната, но не беше доволен. Мингияните се разбягаха, оставиха ранения, а той само го подритна, не беше неговият човек, а не можеше да бие беззащитен, па макар и циганин. Остави отмъщението за другия път.
Циганите забравиха случката още призори и сега той ги чакаше в тъмното, студен и спокоен, чакаше, за да напомни за себе си и за похабеното момиче.
Макар че трябваше да убие. Трябваше да убие случаен циганин, за да остави впечатлението за неповтарящи се, несвързани инциденти. Съзнаваше, че само така може да се измъкне от полицията и агентите на фондацията.
Но не можеше. Не беше озверял толкова.

прилепало:

АГРЕСОРЪТ

Циганите не са наш партньор.
Те не участвуват в никаква симбиоза с нас, те с нищо не допринасят за нашето съществуване.
Циганите са паразити.
Но като такива те бавно унищожават и нас, своя приемник. Те ни заливат, задушават ни със само ядящото количество. Те бавно ни изсмукват, те добавят нищета и цигански болести, нацията се обезкървява, българите измират, България изчезва.
Смешно и парадоксално е, но след нашата кончина мингияните ще са все така зле. Биологически усвоената от циганите България не е в ничий интерес – нито в техен, нито в наш. Ние ще загубим земята и корените си, ще изсъхнем, а циганите не могат за пуснат корени. Понеже нищо не могат да произведат и понеже няма да има от кого да крадат, те ще налетят на Европа. И подлата Европа, която защитава всякакви животни, ще разбере, че българите и румънците са били – както винаги между впрочем – преградата на живота. И ще каже на циганите, че не ги иска и ще постави пред муцуните им телените мрежи на някакви нови граници. Но те ще се промъкнат под бодлите, ще изнасилват дебелите бели немкини, ще изпиват алкохола на разсеяните французи, ще крадат лулите на англичаните и ще пушат холандския хашиш.
Много важно… Всеки по съдбата си.
Обаче…
Биологическото нашествие на циганите е по-страшно от арабското, китайского и албанското. Защото началото му не е локализирано нито географски, нито психологически. То е прост, затова устойчив паразитизъм, то е опасно като пандемия именно на клетъчно равнище и предвещава всеобща катастрофа – като атомен взрив, от който не могат да се спасят нито агресорът, нито завладеният.

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

Дяд Желяз! Тих и голям. Мир на духа му!

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Осемнадесета глава

СТРАХЪТ

споменът

АЯЗМОТО

Когато вземах първата индулгенция срещу детските си грехове, ми казаха, че след причастието не се плюе, забравил съм колко време. Помня, че ядох грозде, изплюх семчица и дълго се мъчих. Не мога да кажа – може би и в това е ролята на възбраните: да те тренират във въздържание и да разбутат дремливите ти вътрешности, когато ги нарушиш. Иначе клеясваш.
И в двата случая ролята на моторче играе страхът. Религията и всички идеологии са го взели от първичните инстинкти, направили са го страж на догми. Интересно е как едно и също средство служи толкова добре на всичките си господари. Но като всяко средство, изведено в крайности, страхът престава да бъде пазвантин и става палач.
Както казват, след причастие жената минала напряко през църковния двор, случило се нещо и тя избълвала свещената течност на тревата. И онемяла. От страх. Това признават всички, от които съм слушал за случая.
По-нататък легендата и действителността са намесени като лятна салата. Присънил й се ангел, казал: ”Копай на мястото, ще излезе вода, пий и ще проговориш!” Жената копала дни наред, излязла вода – това е истина. Не зная дали е пила, дали е проговорила. Интересно, че след необходимата й кулминация и църквата, като всяка власт, повече не се интересува от съдбата на своите актьори. Аязмото стои и до днес, подобрява се и се модернизира почти върху културния пъп на половин България, а жената е забравена: жива ли е, какво стана с нея, дума ли.
Това е една реакция на страха. Зная и други.
Кръчмата „Старият канал” до моста затваряше след последния клиент, не помня да е имала друго работно време, защото чиновниците от общината трудно прегазваха калищата и прахоляка. Та е било изглежда твърде късно, щом са затворили кръчмата, по нас последните клиенти ги изнасяха, най-често бяха католици и пройдохи от Каменица. Загасили лампите в салончето, жените на братята кръчмари били стоплили вода и взели да се къпят. Но оставили отворена вратата на стаята да им свети. Добро представление в контражур ще да е било, щом трима чужди войници налетели към прозорците право през канала. Натиснали вратата, беше здрава врата, двойна, през нея влизаха в двора шарапаните. Удържала първата атака, натиснали пак, жените чули, разпищели се. Събудили се двамата братя. И когато вратата все пак отстъпила, те чакали зад нея с голямата греда. Имаше една такава греда с ченгели, завинтени за нея, окачваха там кантара, имаше какво да се тегли в тая кръчма: и заклани животни съм виждал да висят на ченгелите.
Та това махленско оръжие им паднало първо подръка на кръчмарите. А им бяха дебели вратовете и бая широки кръстове запасваха гумените им престилки. Пернали с гредата, звъннали ченгелите и изглежда са забрали някого, защото ревът му разбуди махалата, светнаха прозорците, а по тротоара дълго откънтяваше топуркането на ботуши.
Има и друга реакция, странна, може би безразсъдна или, как да я нарека – предизвикателно опасна.
По калдъръма се друса зелен камион, в кабината дремят немски войници. Дойо се затичва, хваща се за капака, вдига се на ръце и изчезва под платнището.
След камиона в праха тупат пачки патрони, а на завоя тупва и самият Дойо. Не, Дойо не е активен борец против фашизма и капитализма. Патроните той раздаде из махалата, разглеждахме ги – белязани патрони, казваха, че са дум-дум. Майките ни страшно се изплашиха, патроните изчезнаха из ръцете ни, родителите ги потурчиха някъде.
Но Дойо си беше такъв – крадлив. Той открадна купоните за цял месец от хлебаря бай Чоно. Идваха, търсиха, хванаха го и макар че кражбата беше абсолютно безсмислена – с тия купони нищо не можеше да се направи, Дойо отиде в затвора. Върна се укротен и замислен, повече нищо не попипа, сега има семейство и, струва ми се, е добър баща.
Има и друг страх.
Седи махалата по дуварите от двете страни на канала. Припада тъмнота, такава гъста и прималяла от жега, каквато може да бъда само пловдивската лятна нощ.
Махалата решава дребни проблеми, даже може би само един: да й се приспи още повече от жуженето на разговорите и разтягането на прозевките. Има странно спокойствие в този час преди истинската нощ: война е, но е далеч, а съседите са близко; няма плат, но старото палто ще бъде разпорено и обърнато; опашките са ранни, но все пак утре, а за дърва и въглища е още по-далеч. Няма ток и вътре е по-тъмно и по-тревожно, отколкото на тъмната улица, и в този парадокс е събрано цялото противоречие на махалата, която всъщност е беззащитна пред събитията, но има сила в общността на усещанията си за тях.
И аз стоя, пропит от това спокойствие, огладен от тази сигурност на човешкото присъствие, чувам шумовете на нощта, но те са ми безразлични. И единственият ми страх е някой от седналите по оградата да не рече „Хайде да спим!” и махалата да не заприбира черджетата и столчетата.
И изведнъж от тъмнината се изсипва куп дрипи, издига ноктести ръце над главата ми, нещо ме загръща, мирише на пот и фъшкии, задушава ме. Пищя, а гласът ми се губи в меката прихлупка. Няма въздух и падам, оставям се да ме отнесат, да изчезна.
Когато идвам на себе си и изхриптявам, съм високо над земята, а някой лекичко ме потупва по бузата, здрави ръце ме люлеят, ласкав глас ми говори меки, непознати думи. Отварям очи и виждам изплашеното лице на чичо Вася, руския майор, който живее у нас. Притискам се о гърдите му, крия се в куртката му, мъча се да го обгърна и да потъна в него, напипвам гладката кожа на портупея и ми става по-добре.
А той ме люлее, люлее, жените ме дърпат, а мама я няма и той не ме дава, а ме люлее и ми говори на своя мек език и притиска лице до косите ми.
И виждам как мама настига на моста дрипавия призрак, как смъква чергата от главата му, плесниците звънват толкова ясно, сякаш са върху собствените ми уши. Спирам да хлипам, разбрал, че вече е излишно, а от моста долита ревът на Дойо.
Значи Дойо… Значи няма призраци, както казват – има лоши хора, както казват…
Защо човекът сътворява страх? Нали природата му го е дала, за да го предпази, да го съхрани. И ако в голямата политика мога да доловя как древният защитен механизъм се е превърнал в оръдие, какво кара едно дете да прави от пръстчетата си рога и да вика „му-у-у”, да се превръща в призрак, от когото то самото се страхува? Толкова ли е силна тази жилка на първобитността? И може ли изобщо да се измият бойните шарки на дивачеството от вътрешното ни лице?

Подсетата

ПРИТЕСНЕНИЕ

Не вървеше дръвчето. Местиха го от прозореца на масата, от масата – на бюфета, насам-натам – дръвчето линее. Еле, цъфна, едно единствено цветче се задържа, после от цветчето пръкна кръгло лимонче, ситничко като мънисто. Обаче окапаха листата. Остана само едно листо. И така всичко се консервира. Едно плодче и едно листо. Ни расте, ни изсъхва.
- Ще го изхвърля! – рече Продан на жена си. – Поне саксията да използваме.
- Абе нека още малко остане…
И Продан скъта лимончето в едно ъгълче на стълбището. Хем да не пречи, хем да не забрави, като изсъхне, да прибере саксията.
Обаче какво му стана на дръвчето, от хладината ли, от пресечената светлина на прозорчето ли – взе, че тръгна. И не ходом, а в галоп. Листото остана едно – мършаво и клепнало, мънистото обаче започна да расте с часове. След две седмици стана нормален лимон и преви немощното дръвче, върхът му опря саксията. След три седмици Продан скова стълбичка, върза лимончето за нея, защото то хвърли на големина като грейпфрут.
Когато след още месец лимончето порасна като детска глава, върволицата тръгна. Първо дойдоха съседите: цъкаха, бабите се кръстеха, не беше нормално това лимонче. После синовете на Продан започнаха да водят приятели, извървяха се двете компании. Дойде и един колега на големия син, Ангел, агроном бил, много разбирал, бил асистент по субтропично земеделие.
- Не съм виждал такова нещо и на картинка! – каза агрономчето и това му беше консултацията.
Еле в края на пролетта лимончето спря да расте. И започна да жълтее: личеше, че зрее.
Уж идваше краят на приключението, а Продан се притесни.
- И кво ще правим сега? – попита жена си.
- И аз се притеснявам! – каза тя.
- И ти ли за това?
- За кое?
- На кого от синовете да дадем лимончето…
- И аз за това! – изохка жена му.
Така се тюхкаха. На следващия ден лимончето се откъсна само, заподскача по стълбите и се пръсна на площадката.
Голяма радост беше у Проданови.

прилепало:

СТРАХ

- Дядо, след много хиляди години Марс пак ли ще се приближи до Земята?
- Да.
- Ами няма ли да се сблъска със Земята?
- Не знам. Може и така да стане…
- Ама много ме е страх бе, дядо!

Деветнадесета глава

ЧИСТОТА

споменът:

теляк

Само ориентировъчно си спомням мястото на старата турска баня. Сега там, на два и половина метра под равнището на терена, се виждат плоски огромни камъни – настилка на римска улица. Османлиите не са и подозирали, че ако копнат още някой метър, ще включат обратните води в стар канал.
Наричахме я градската баня, или Цар-Симеоновата баня. Може би защото беше най-голяма измежду хигиенните институции на града.
Мястото беше представително, сградата – красива, монолитна, двуетажна. Сега се шегуваме с онези чистофайнически навици, може би имаме право да се подиграваме. Но с нас си, не и с банята.
Там татко ме водеше да ме къпе, а когато той беше зает – отивах със студента, който живееше у нас под наем. Имам далечен спомен, че и майка ми ме е водила, значи споменът е много, много стар, а аз съм бил много, много малък.
И сега обстановката ми е пред очите: цветна, релефна.
На касата ни даваха билети като на кино. Ако ще ползваш специални услуги – и метални марки с ластик. Ластикът – на китката, и влизаш.
Имаше, доколкото си спомням, три класи. Най-нисшата – на партера, с шкафчета. Втората – на горния етаж, голяма зала с мушамени дивани за полягане след мъчителните процедури, и първа класа – кабини.
На татко се полагаше втора или първа класа и на мен покрай него, а бате Кольо, студентът, ме обличаше пред шкафчетата. В по-горните класи се полагаше сух чаршаф. А ако платиш – още една екстра: студена лимонада.
Но не това беше най-интересното. Най-интересното в банята бяха теляците. Теляк беше странна, но достойна професия. Обикновено едър, як мъжага, за разлика от останалите и за да го познаеш – с гащи, на китката му нанизани десетина ластика, всеки измит му е оставил марката си. И двата основни инструмента – спарчето и гъбата. Спарчето беше проста ръкавица, ушита обаче от толкова груб и твърд плат, че се разплаквах, ако мъжагата не внимаваше. По-после татко спря да купува марка за мен, той си ме изтриваше.
Теляшкото спарче смъкваше от клиентите едри масури кир. Като минеше по кожата, тя ставаше червена като изгорена, следваше насапунисване с гъбата и традиционното честито. Някои по-богати или по-щедри носеха монети вътре в банята и додаваха бакшиш на теляка. Не зная колко време е работел телякът, но помня, че излизаше често в преддверието да вземе малко въздух, защото турската баня беше по-задушна и от сауна, и да натопи спарчето в една кофа с дезинфекционен разтвор..
Такава беше тази професия. Имаше нещо неестествено, може би мръснишко в нея – триеш кир, голи хора, но всичко си зависеше от теляка. Имаше един мустакат, дето татко все него наемаше, говореше изтънчено, културно. Голите някак му се слагаха, виеха се да му е по-удобно да ги търка. По едно време изчезна и чух да говорят, че се разболял от туберкулоза. Простудил се от това вътре-вънка и се повредил.
Та така, като туберкулозния теляк, изчезна тази важна, героична професия. Май преди да съборят банята я забраниха санитарните власти.
Но споменът за големите черни масури кир, за топлите бели чаршафи, за ледената лимонада остана.
По-късно, когато се научих да чета, намерих сред книжата на татко една червена книжка с твърди корици. Баща ми беше служил в санитарните войски, знаеше да чете по рецептите и много се гордееше с това. Та в тази книжка пишеше, че ротният готвач трябва да се къпе всеки десет дни, а войникът, като излезе в отпуска, да не се сношава безразборно. И имаше описание на страшните болести, които можеше да си навлече. Запомнил съм две – мек и твърд шанкър, и как може да се познаят.
Всъщност сега си мисля колко безинтересна е днешната хигиена. Всеки ден едно и също. И само ако ползваш „Дав”, можеш да се порадваш. Внимание, това не е реклама, по-точно не ползвам никакви пари или други облаги за това свое изявление.

Подсетата:

КИЛО ВЕЛПАПЕ

Та отворих гардероба и като почнах: сака, панталони, ризи, фланелки, гащи... Направо на килима. Дотърча жена ми.
- Какво си направил?
- Потърсих си синята връзка.Всичко прерових – няма я. Затрупана от вехтории...
- Защо не ме повика?
- Защо да те викам! Гледай какво е чудо! Дрехи от векове. Никога няма да ги облека...
- Де да знам...
- Затова ти казвам. Само храним молците.
- И какво да направя?
- Ще ги сложа в чувала и – на боклука. Ако искаш, давай и твоите...
Жената се двоуми. Хич не може да хвърля. И тя като мен.
- Ами ако отслабнем?
- Ако отслабнем, значи сме яли по-малко. Със спестеното ще си купим нови дрехи.
- Мъдър си!
- Знам.
Жена ми отваря своя край на гардероба.
- Помагай! Обаче няма да ги хвърлим в боклука, а ще ги окачим на бидона, може някой беден човек да си вземе, каквото му хареса...
- Давай!
Извадих кашон, натъпках го с дрехи, свалих го до боклучарника. Част от дрехите провесих по стените на контейнера, другата част оставих в кашона, защото закачалката не стигна. Отворихме прозореца с жената, да видим как стават добрините.
И не чакахме дълго. Тумба цигани с циганетата наобиколи контейнера. Май старата циганката водеше групата, защото каза нещо и всички прибраха ръцете. Без да погледне скъпите ни дрехи, циганката ги задърпа. Каквото се плъзваше навън, падаше на земята, което се съпротивляваше – влизаше в контейнера.
Циганката обърна кашона над отвора, потупа го по дъното и го подаде на едно от циганетата. Групата тръгна нататък.
- Видя ли! – каза укорително жена ми.
- Видях. Слизам да почистя...
Слязох за втори път до боклучарника, събрах скъпите ни дрехи, напълних контейнера. Пред съседния блок циганската тумба ровеше за своите 10 стотинки – едно кило велпапе.

прилепало:

ИНТИМНО

Чакам на опашката пред здравната каса. Стар човек - припика ми се. Охраната ми разреши да използвам клозета. Нещо като специално разположение, като лична симпатия. Може би и така е правилно. Какво ще стане, ако всеки от опашката се затърчи в клозета – ще се опикае здравната каса, ще заприлича на себе си. Та дебеловратото голишарче на вратата се наведе към ухото ми и и вика: „Шмугваш се, все едно си началник, и си пикаеш.”
После, като ми подаваше документгите, ми направи един мигач, позадържа се на името и ми вика:
- Мишо, късметия си днес, успя да минеш, щото хвана работното време.
- Да бе, да бе, късметлия съм си… - отговарям и пущам моя мигач.
Нина, която знае как се заяждам с всеки простак, учудено гледа и пита: - Тоя защо ти говори като на приятел, хем ти говори фамилиарно, хем го не питаш кога сте били заедно на баня.
- Ама тоя ме пусна в клозета – оправдавам се аз.
- То в клозета е по-интимно, отколкото в банята! – презрително кимва жена ми.
Такава история.

ХуЛитер Записан(а): Apr 28, 2010 Мнения: 630

ще се опикае здравната каса, ще заприлича на себе си! Ех, Дяд Желяз, толкова точно разказваш!!!

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Само вдигам темата, за да не се загуби из сайтовските дебри. Утре ще пусна нови глави.

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Двадесета глава

БОЛКА

споменът:

Тичаше напред, а гледаше назад. Плачеше без сълзи, ревеше с глас – протяжно и малко дрезгаво.
Беше пораснало това момче. Тялото му светеше бяло, само под корема чернееха косми, а когато наближи, видях го опасано с кърваво-сини ивици.
Тичаше по улицата голото момче и гледаше назад, а отттам не идваше никой. Бягаше от страха си към центъра на града, съвършено голо и съвършено безпомощно без черупката на дрехите.
А хората сякаш изчезваха. Минавах моста и спрях накрая му. До мен закова каруца, кончето залитна, натиснато от инерцията. На вратата на кръчмата се показаха католици, зад тях заничаха други. Момчето се беше задало отдалече, а махалата му зачиташе предимство в шпалир, уплашена от кървавите ивици. И момчето се провря през нея като преследвано зверче по пуста пътечка. Към все по-олюдените улици на центъра, нелепо скривалище за всеки ужас.
И никой не свали дреха да я хвърли върху голото тяло, да завие срамотите на насилието, може би стъписан, може би уплашен от жестокост.
Повърнах през моста. Вечерта бях болен. Описвах на майка бялата кожа с тънките кървави ивици
-- Къде отиде? – попитах.
-- Спрели са го до училището, не се бой…
-- Защо бягаше?
Татко крие очи.
-- Кой го е бил?
-- Баща му. Вързал го и го бил с каиша.
-- Защо го е вързал? – питам.
Питам не защо го е бил, а защо го е вързал. Виждал съм да удрят, да удрят и повече, не съм виждал да удрят много – може би това е то да бият. Но не съм виждал да връзват…
-- Защо го е вързал? – питам.
Мълчат. После мама казва:
-- Направил беля. Откраднал. И баща му го бил. Момчето отвърнало. И тогава баща му го вързал и пак го бил.
Не питам повече. Татко излиза от стаята.
Удрял ме е веднъж. С тънка пръчка през краката. Беше на двора. Изпрати ме да донеса нещо от къщи. Аз продължих да играя. И пръчката ми припомни. Изпищях. Сигурно е било силно, защото майка ми изхвърча през вратата.
Скараха се. Аз не плаках. Изплаших се от кавгата.
Това е първият и последен път, когато татко ме удари.
Майка казва, че често ме е пошляпвала. Не помня. Може би съм го считал за по-естествено. А може би защото тя е по-слаба и ръцете й са по-малки и не ми е причинявала запомняща се болка. А може би и обидата е от друг сорт. Или изобщо е липсвала.
Но аз винаги съм знаел, че баща не бие, ръката му е тежка – може да поврежда, да убива.
И аз не съм бил децата си. Пошляпвал съм ги рядко, много рядко, премерено и страхливо. Но не съм ги бил.
Аз и друг човек не съм бил.

Подсетата

на стола

Петляка държи в ръка спринцовката и я размахва пред лицето ми. Сега ще каже “Отваряй широко!” и ще забие иглата във венеца. И така нататък…
Петляка обаче нещо се е запалил, говори, говори и аз се понадигам от стола. Що пък да не отложа мъките и да не взема участие в ръкомахането.
- И значи остана единствен професор – прекъсвам го. – За малко обикновен зъбар да ми извади мъдреца...
- Няма опасност, тук съм още!
- Как може такова нещо. Бяхте тръгнали десетина.
- Бяхме, ама ме изоставиха.
- И защо така?
- Боже, кой ще ти чете лекции за 20 лева? Че той само като каже “Зяпай!” и 20 лева му се оплитат в мантата.
- Да бе. И деколтетата башка.
- Деколтетата си идват от професията. По принуда надничаш, нали се рееш над стола.
- Каква дума – рееш се. Той хванал клещите, някакви щанги и лостове за под корените, върти бургиите… и се рее… Че ти само като тръгнеш към стола, и момите разхлабват прашките.
- Мале, че ти е мерак! Ти защо не си станал зъболекар…
- А де ?
- Сега ще ти кажа защо. Гледай тука!
Петляка протяга ръце. В едната бляскат клещи, в другата все още е спринцовката. Ръцете му приличат на чуканчета. Дланите са колкото широки, толкова и дебели. Къси възлести пръсти. Както казваше леля Фанко, ако те стисне, мръвка ще ти падне в гащите.
И ето сега – той е изпънал ръце, те тежат във въздуха, но не трепкат.
- Виждаш ли? – пита Петляка.
- Виждам.
- Аз и на ония им викам: айде, вдигайте ръцете. Ако треперят, не ставате за хирурзи. Ама им треперят… Та и ти така.
- Няма да ме сравняваш с тях!
- Извинявай! Отваряй сега да те боцна. Широко. Сега ще те боцна отстрани. Сега отгоре. Плюй, може и да ти загорчи. И ми кажи, като ти изтръпне устната!
Плюя.
- Обаче вече не съм в хирургията… - казва Петляка.
- Моля?
- Право ти казвам. Сега съм в пародонтологията.
- Това пък какво е?
- Венците…
- Ама ти винаги си бил хирург!
- Да де. Ама не съм бил извървял прехода.
- Стига бе…
- Сериозно. И не съм бил изживял илюзиите.
- Стига бе…
- Това е положението. Ти помниш ли, когато бях партиен секретар на факултета?
- Помня, разбира се.
- Имаше тогава едно момче, комсомолски секретар, като парниково цветенце съм го отглеждал…
- Кой бе, оня от Ямбол ли?
- Не, от търговищките села.
- Значи не го познавам…
- Не го знаеш. Та той сега е началство и нареди да се изнеса от кабинета си.
- И кво?
- Изнесох се. Хванах няколко приятели и си изнесох багажа на двора. Студентите се струпаха, гледат.
- И кво?
- Стоварих всичко и си тръгнах.
- Аде бе! И кво?
- Догони ме с волвото да съм се върнел.
- И ти?
- Не се върнах.
- И той?
- Пренесъл ми багажа обратно. Но студентите не му помогнали.
- И сега?
- Оперирам, обаче в ушната клиника. Викат ме, използват ме за челюстите.
- Ама нали си единствен професор… За семе, както се казва.
- Ти пак тикаш въпроса към размножаването...
- Такава е приказката…
- Айде, айде, още сме под седемдесетте.
- Под седемдесетте… Поне теорията още я владеем. Кажи сега нещо професорско.
- Ще ти кажа. Нали знаеш какво е науката. Систематизиран опит. Сега нали по телевизията все дават едни такива сцени – американците правят любов и пъшкат, та се късат. И нашите се научиха да пъшкат и да охкат. И се явява нов въпрос – как, значи, да различиш кога жената пъшка истински, кога се преструва. И открих.
- Аде бе…
- Да.
- И ще ми кажеш?
- Безплатно.
- Думай да чуя.
- Значи гледаш зърната и ореола им. Ако са твърди, настръхнали, жената е искрена. Иначе – лъжа. Обичайната.
- И защо ми го казваш чак сега, под осемдесетте?
- Защото сега питаш. Слушай още. Като открих това за жената, взех да си мисля, а как се познава кога са искрени и кога лъжат мъжете.
- Кажи де…
- Стоим през лятото с акрани пред кафенето. Малко смачкани, както се досещаш, ама зяпаме жените по улицата. И минава една, ама хубава, ама лъчиста – лети. Стана толкова тихо, че се притесних. Гледам акраните, гледам жената, после пак. И знаеш ли какво видях – очите на приятелите се изблещили като миди. Проверих после няколко пъти – мъж, като хареса жена, зениците му се разширяват и се окръглят. Това е…
- Излизам да го пробвам.
- Чакай първо да ти извадя зъба.
- Не ми е изтръпнала устната…
- Ами, сега ще видиш. Зяпай широко…
Зяпнах и докато се уплаша, нещо изскърца в устата ми. Хрът. И Петляка хвърли клещите върху стъклото.
Муча.
- Да не би да съм готов?
- Стискай сега тая марличка. А в тая ти слагам зъба. Носиш си го да го хвърлиш на керемидите, да ти поникне нов…
- Железен…
- Жабуркай сега!
Жабуркам.
- Пак!
- Пак. Да викам ли вранката за новия зъб?
- Викай.
- А може ли да ставам?
- Можеш.
- Колко дължа?
- Ще те сложа пак на стола, ей!

Прилепало:

ПРЕЗРЕНИЕ

Малък Мишо яде солети.
- Дай и на мен…
Мишо е дашен. Веднага ми подава пликчето.
Значи не е тази закачката…
Точно когато отваря уста да лапне солетка, хващам ръката му. Мишо дърпа и аз дърпам. Смях. Значи почваме играта. Така дърпаме и се смеем. И изведнъж изпуснах ръката му и солетата се заби в небцето му.
Изпъшка Малък Мишо, но нали е игра, не се разрева.
- Запай да видя!
И като погледнах, ми прилоша. Някаква дълбока, накървавена дупка в малката уста.
- Тръгваме на зъболекар! – казвам на Нина и грабвам детето.
- Какво стана?
Обяснявам, доколкото мога. Нина поглежда в устата Мишова и пребледнява.
- Чакай, и аз идвам.
На колата и – при дежурния зъболекар.
Малък Мишо е смелчага. Не се колебае, не мрънка. Ляга на стола. А може би защото и той е виновен.
- Я да видя какво си направил! – казва зъболекарката. – Мале, мале, каква дупка! С какво се наръга така?
- Абе една солета му се заби… - казвам аз.
- Какво, какво? Солета? Елате да видите! – вика зъболекарката.
Събира се персоналът. Наднича в устата на Малък Мишо. Гледа и се смее. Значи не е опасно… Олеква ми на душата.
- Нищо ти няма! – казва и зъболекарката. – Утре вече си без дупка.
Намазва го с нещо.
- Хайде, затваряй устата! И да внимаваш със солетите…
Малък Мишо слиза от стола като победител. И с право – нито гъкна, нито хлипна.
Прибираме се вкъщи. На масата още стои солетата убиец.
- Ето я солетата, дето те прободе – казвам на Мишо. – Грабвай я и през прозореца…
Мишо грабва солетата и… Хрус, хрус! Схруска я. Край с нея.
Така Мишо си отмъсти. И показа презрението си към врага. И извоюва пълна и окончателна победа.

ХуЛитер Записан(а): Feb 28, 2007 Мнения: 900

Ей...

Благословен да си, Анониме, че по този начин ни спомняш за дядЖеляз!

Когато за първи път научих за него, дълго се чудих*Защо - дядЖеляз?*

Сега, когато, благодарение на теб, го чета - като че ли *прозрях*...

Бой..Боев

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите