Поезията на Хулио Кортасар

ХуЛитер Записан(а): Sep 26, 2007 Мнения: 235

Поема

Обичам те по вежда, по коса, препирам се за теб по коридори
страшно бели, там се разиграват пръски светлина,
оспорвам те на всяко име и те изтръгвам нежно като
белег,
в косите ти полагам пепелта от мълния и лентите,
заспали във дъжда.
Не желая да имаш форма, да бъдеш точно
онова, което следва зад ръката ти,
тъй като водата, погледни водата и лъвовете,
когато се разтварят в захарта на баснята,
и жестовете, тази архитектура на нищото,
запалват лампичките си посред самата среща.
И всяко утре е дъска, върху която те измислям и рисувам,
готов да те изтрия, не си такава, нито с тази права
коса, с тази усмивка.
Търся цялостта ти, ръба на чашата, където виното е
и луна, и огледало,
търся онази линия, която кара някой мъж да затрепери
в галерията на музея.

Освен това - обичам те и има време, а е и студено.

ХуЛитер Записан(а): Apr 11, 2008 Мнения: 556

Да бъде четено като въпрос

Видя ли,
наистина видя ли
снега, звездите, красотата с котешки стъпки
Докосна ли,
наистина докосна ли
чинията, хляба, лицето на мъжа, когото толкова обичаш
Изживя ли
като насрещен удар
мига, мъката, падението, бягството
Узна ли,
узна ли с всяка пора на кожата,
че твоите очи, твоите ръце, твоя пол, твоето нежно сърце
нужно бе да ги изхвърлиш
нужно бе да ги изплачеш
нужно бе да ги измислиш отначало
[/i][/b]

ПЕЧАЛБИ И ЗАГУБИ
Отново лъжа с лекота,
навеждам се респектиращо пред огледалото,
което оглежда само врата и вратовръзката ми.
Мисля, че съм онзи господин, дето излиза
всеки ден в девет.
Боговете лежат мъртви, един по един в дълги редици
от хартия и картон.
Никак не съм странен, дори за теб не съм
странен. Чувствам празнина, но е лесно;
барабан: кожа от двете страни.
Понякога идваш следобед, когато чета
неща, които успокояват: бюлетини,
доларът и лирата, дебатите
в Обединените нации. Изглежда ми
сякаш ръката ти ме реше. Не те учудвам!
Внезапно само нищожни неща ми липсват
и бих искал да ги търся: веселието
и усмивката, това потайно животинче,
което вече не живее между устните ми.

Има нещо в тази поезия, заради което не може да се отрече, че е поезия. Но не е моят тип, на мене не ми харесва! Архитектура на нищото, разтворена в захарта на баснята! Чете се трудно, безкрайно умозрителна и отегчителна. Банална, типично западна поезия, която малко се различава от прозата. За да я превеждаш, няма нужда да си поет.

Чел съм някъде, че не само поезията която пишат е такава, но и преводите, които правят - и затова американци и англичани много се учудвали - че какъв поет е Пушкин например!

От известно време си събирам в папка "Кортасар" стиховете, които е оставил този невероятен аржентинец. Преводът е на Александър Сандев.

ПРЕДИ, СЛЕД...

Както игрите – плача,
както сянката – колоната,
парфюмът рисува жасмин,
обичащият предшества любовта,
както ласката – ръката,
любовта надживява обичащия,
но неизбежно,
макар и да няма следа, нито знак.

Mакар и да няма следа, нито знак,
както ласката – ръката,
парфюмът рисува жасмин,
обичащият предшества любовта,
но неизбежно
любовта надживява обичащия,

както игрите – плача,
както сянката – колоната.

Както ласката – ръката,
макар и да няма следа, нито знак,
обичащият предшества любовта,
парфюмът рисува жасмин,
както игрите – плача,
както сянката – колоната,
любовта надживява обичащия,
но неизбежно...

АКО ТРЯБВА ДА ЖИВЕЯ

Ако трябва да живея без теб, нека е трудно и кърваво,
студената супа, скъсаните обувки, или, нека в средата на изобилието
да се вдигне клонът на кашлицата, лаейки ми
твоето деформирано име, гласните от пяна, и на пръстите
да ми залепват чаршафите, и нищо да не ми дава покой.
Затова, няма да се науча да те обичам по-добре,
но изселен от радостта,
ще знам колко ми даваше като само понякога беше наблизо.
Това мисля, че го разбирам, но се лъжа:
ще е нужен скрежът на свода,
за да може подслоненият в портала да разбере
светлината на столовата, покривките от мляко и ароматът
на хляба, който провира мургавата си ръка през цепнатината.

Вече толкова далеч от теб,
като едното око от другото,
от това прието нещастие,
ще се роди погледът, който най-накрая ще те заслужава.

ХуЛитер Записан(а): Apr 11, 2008 Мнения: 556

Момиче в син гащиризон

От горе до долу
светкавицата
на ципа

Сигурно
си гола в твоя пашкул
от син плат.

Ако някой нежно дръпне
ципа, който минава
между твоите гърди
и слиза -
танцуваща ос през твоя пъп -
и отива да се изгуби между твоите бедра,

синият гащиризон ще падне -
море в твоите нозе - и ти ще излезеш
от вълните му, Афродита, още веднъж
родена от пяната.

Доброто дете

Няма да мога да развържа обувките си, да оставя градът
да ме хапе по краката
няма да се напивам под мостовете, да правя стилистични
грешки.
Приемам тази участ на изгладените ризи,
идвам навреме за кината, отстъпвам мястото си
на госпожите.
Не ми понася дългото объркване на сетивата, предпочитам
пастата за зъби и хавлиените кърпи. Ваксинирам се.
Гледай що за нещастен влюбен, неспособен да скочи в
езерцето
и да ти донесе червена рибка
сподирен от гнева на полицаи и детегледачки.

Аржентински песни

I
Евтино кухо време
в което меки китари
ти се заплитат в краката
а жени без лице
без гърди без мигли
с утроба от камък
по пътищата плачат.

Ах тази вихрушка
без листа без птици
кучетата по гръб
напразно душат
материя оголена
от аромат и радост
без яребици полъх
без време без приятел
животът без родина
мълчанието на бича
който дори не удря.

II
Реката слиза по бреговете
с променливото си безстрастие
градът я възприема
като ленива кучка.

Нито любов, нито очакване, нито сражение
на разказвача срещу нищото.
Отпуснат като куртизанка
гледа реката си Буенос Айрес.

Времето, този сив компадре,
мотае се наоколо и нищичко не прави.

angar написа:

Има нещо в тази поезия, заради което не може да се отрече, че е поезия. Но не е моят тип, на мене не ми харесва! Архитектура на нищото, разтворена в захарта на баснята! Чете се трудно, безкрайно умозрителна и отегчителна. Банална, типично западна поезия, която малко се различава от прозата. За да я превеждаш, няма нужда да си поет.

Чел съм някъде, че не само поезията която пишат е такава, но и преводите, които правят - и затова американци и англичани много се учудвали - че какъв поет е Пушкин например!

Пък аз някъде прочетох /май Александър Блок беше/, че не всичко, което не разбираме е лошо.

ХуЛитер Записан(а): Sep 26, 2007 Мнения: 235

angar написа:

Има нещо в тази поезия, заради което не може да се отрече, че е поезия. Но не е моят тип, на мене не ми харесва! Архитектура на нищото, разтворена в захарта на баснята! Чете се трудно, безкрайно умозрителна и отегчителна. Банална, типично западна поезия, която малко се различава от прозата. За да я превеждаш, няма нужда да си поет.

Чел съм някъде, че не само поезията която пишат е такава, но и преводите, които правят - и затова американци и англичани много се учудвали - че какъв поет е Пушкин например!

Пък аз някъде четох, че Кортасар е аржентинец, а не западняк.

<Ради Радев написа:
"Пък аз някъде прочетох /май Александър Блок беше/, че не всичко, което не разбираме е лошо."
А Сценарист БГ написа:
"Пък аз някъде четох, че Кортасар е аржентинец, а не западняк."

Не възразявам нито на първия, нито втория. Странно ми е само защо ми го казвате на мене /нали след мой цитат го пишете/ - нито съм казал, че всичко което не харесвам е лошо, нито че Кортасар не е аржентинец.
Ако трябва да се поясня, казал съм, че тази поезия "на мене" не ми харесва; а под запад разбирам и Европа, и Америка. За разлика от изтока - под което разбирам до Китай и Япония - въпреки че вървейки все на изток, може да се достигне и до Албания и Македония.

ХуЛитер Записан(а): Sep 26, 2007 Мнения: 235

Вкусът ти не ми е проблем, просто със западняк повечето хора разбират човек от западна Европа. Пояснявай какво казваш, не друго.

ХуЛитер Записан(а): Jul 03, 2009 Мнения: 7

angar написа:

...под запад разбирам и Европа, и Америка.

Mислех, че Aмериките cа две.
Северна и Южна.

ХуЛитер Записан(а): Dec 28, 2008 Мнения: 37

Фауна и флора на реката

Тая река извира от небето и се натъкмява да е дълговечна,
придърпва чаршафите до шия
и спи току до нас, които идваме и си отиваме.
Сребърната ни река е това, което денем
ни подгизва с желатинов вятър
и е отказът да бъдем изток, защото светът
свършва с побрежните фенери.

По-насам недей да спориш, прочети това,
за предпочитане във кафенето, под небето от колода карти,
гдето се укриваш от света навън, от следващия делник,
заобиколен от сънища и речна лига.
Не остава почти нищо – да, срамната любов,
която влиза в пощенски кутии, за да плаче,
или самотна край уличните ъгли скита (но пак я виждат)
и скътва своите предмети мили – верижки на часовници и снимки,
носни кърпи,
скътва ги във една област на срама,
във областта на джоба, гдето една малка нощ мърмори
помежду власинки и монети.

1950,
Година на Освободителя,
и т.н.

И ако плачът дойде да те търси...
(из едно танго)

И ако плачът дойде да те търси,
сграби го в упор и изпий до дъно
чашата заслужени сълзи.
Плачи, о, аржентинецо, плачи най-сетне
с истинския, твоя плач, с лице към времето,
което ловко си избягвал,
оплачи нещастията, смятани от теб за чужди,
обречената самота досами една река,
вината на неизвоювания мир,
следобедния сън с тумбаци, подпухнали от кифли.
Детството си оплачи, опошлено от кино и от радио,
юношеството по улици на скуката,
тайфата, несподлената си обич,
оплачи щатната си таблица, футболното първенство, бифтека,
оплачи дипломата и назначението,
които те заключиха във благоденствието или в нещастието
и в безбрежната равнина те приковаха
към едно местенце, което си платил
с месечните вноски.

източник "Междуетажие", подбор и превод от испански Румен Стоянов

Happy New Year

Виж, не искам много,
само ръката ти, да я държа
като жабче заспало доволно.
Имам нужда от вратата, която ми открехваше,
за да проникна в твоя свят, тази бучица
зелена захар, окръглена радост. Няма ли да ми дадеш
ръката си през тази
Новогодишна нощ на совите прегракнали?
Не можеш, по технически причини. Тогава
измислям я във въздуха, изплитам всеки пръст,
копринената праскова на твойта длан
и опакото й, страна на синкави дървета.
И ето хващам я и я задържам така сякаш
едва ли не от туй
светът зависи,
смяната на четирите сезона,
пропяването на петлите, любовта на хората.

От "С изключение на здрача" (1984)

Преведе от испански Стефка Кожухарова

...
Докосвам устата ти, с пръст докосвам ръба на устата ти, рисувам я, като че ли излиза изпод ръката ми, като че ли за първи път устата ти се отваря леко, достатъчно е да затворя очи, за да разваля всичко и да започна отново, всеки път правя така, че да се роди устата, която желая, устата, която ръката ми избира и рисува върху лицето ти, една уста, избрана измежду всички, съвършено свободно избрана от мен, за да я нарисувам с моята ръка върху твоето лице и която по някаква случайност - не се опитвам да я проумея - съвпада точно с твоята уста, усмихваща се изпод ръката ми, която те рисува.
Гледаш ме, гледаш ме отблизо, все по-отблизо и тогава играем на циклопи, гледаме се все по-отблизо и очите стават все по-големи, доближават се едно до друго, наслагват се едно върху друго и циклопите се гледат, дишат объркани, устите се срещат и сборичкват лекичко, хапят се с устни, едва опрели език в зъбите, играят в своите селения, откъдето влиза и излиза тежък въздух - древен мирис, тишина. Тогава ръцете ми се устремяват да проникнат в косите ти, галят бавно дълбините на косите ти, докато се целуваме, устите ни сякаш са пълни с цветя или риби, с живи движения, с тъмен аромат. И ако се захапем, болката е сладка, и ако се задушим в едно кратко и едновременно изпиване на дъха, тази мигновена смърт е красива. И има една-единствена слюнка и един-единствен вкус на зрял плод, и аз те усещам да потрепваш до мен като луна във водата.

...

Следобед ходехме да гледаме рибите на "Ке дьо ла Межисри", беше март, месецът леопард - свит, но вече с едно жълто слънце, в което червеното навлизаше по малко всеки ден. От тротоара с изглед към реката, безразлични към букинистите, които нямаше да ни дадат нищо без пари, очаквахме мига, когато щяхме да видим аквариумите (вървяхме бавно, отлагахме срещата), всички аквариуми на слънце, и сякаш увиснали във въздуха стотици розови и черни риби - птици, застинали в сферичния си въздух. Една абсурдна радост ни грабваше през кръста и ти запяваше и ме теглеше да пресечем улицата, за да влезем в света на закачените за въздуха риби.
Изваждат аквариумите, големи кани, на улицата и заобиколени от туристи и нетърпеливи деца, и госпожи, колекциониращи екзотични видове (550 fr. pièce)3, аквариумите стоят под слънцето - кубове, кълба с вода, която слънцето съединява с въздуха, а птиците, розови и черни, се въртят в сладостен танц в едно малко въздушно пространство, бавни, студени птици. Гледахме ги, забавлявахме се, доближавайки очи до стъклото, залепяхме нос, ядосвахме старите продавачки, въоръжени с кепче за лов на водни пеперуди, и все по-малко разбирахме що е риба, по този път на неразбиране се доближавахме до тях, тъй като те не се разбират, минавахме от другата страна на аквариумите и се оказвахме толкова близо, колкото и нашата приятелка, продавачката от второто по ред магазинче на идване от "Пон-Ньоф", която ти каза: "Студената вода ги убива, студената вода е тъжна..." А аз си мислех за камериерката от хотела, която ми даваше съвети за една папрат: "Не я поливайте, сложете чинийка с вода под саксията, тогава тя пие, когато иска, а когато не иска, не пие..." И мислехме за онова невероятно нещо, прочетено някъде - когато е сама в аквариума, рибата се натъжава, но е достатъчно да се сложи огледало, и рибата отново е доволна...
Влизахме в магазинчетата, където по-капризните видове бяха в специални аквариуми с термометър и червени червейчета. Сред възгласи, които разяряваха продавачките, съвсем сигурни, че няма да купим от тях нищо по 550 fr. pièce, откривахме поведението, любовта, формите. Времето беше хигроскопично, подобно на много фин шоколад или на крем от портокали от Мартиника, потопени в него се опиянявахме от метафори и аналогии, като неспирно търсехме вход. Тази риба беше един съвършен Джото, спомняш ли си, а тези двете играеха като ясписови кучета, онази пък беше точно сянката на виолетов облак... Откривахме как животът населява форми, лишени от трето измерение, които, ако застанат фронтално, изчезват или се свеждат до едва забележима неподвижна вертикална розова чертичка във водата. Един удар с перката и чудовището е отново тук с очи-мустаци-перки, а понякога от корема се точи и се носи насам-натам прозрачна нишка от екскременти, която така и не се откъсва - баласт, който изведнъж ги нарежда сред нас, изтръгва ги от съвършенството им на чист образ, обвързва ги, да го кажем с една от големите думи, които толкова много използвахме къде ли не по онова време.

От
"Игра на дама"

Превод:
Стефка Кожухарова

ХуЛитер Записан(а): May 06, 2006 Мнения: 14

Честита
Нова
година

Виж, не искам много:
само твоята ръка, да я държа
като жабче, спящо най-доволно.
Нужна ми е тая длан,
врата, която ти ми даваше
да влизам в твоя свят, това парче
зелена захар, заоблено от радост.
Няма ли да ми заемеш твоята ръка
в тая нощ, последна за годината
и с предрезнели кукумявки?
Не можеш, по технически причини.
Тогава аз от въздуха я изтъкавам,
насновавам всеки пръст,
свилената праскова на твойта длан,
опакото й, поле с дървета сини.
И аз я хващам и държа,
сякаш от това зависи много нещо на света:
кръговрата на четирите годишни времена,
пеенето на петлите и любовта на всички.

Хулио Кортасар – 31.XII.1951
Превод: Румен Стоянов

ХуЛитер Записан(а): Nov 03, 2009 Мнения: 74

Други пет поеми за Крис

I
Всичко, което предхожда е като първите моменти
на среща след много време:
усмивки, въпроси, забавени приспособявания.
Странно е, изглеждаш ми не толкова тъмна като преди.
Оправи ли се най-накрая твоята стара леля? Не, не ми харесва
бирата. Наистина, забравил съм.
И отдолу, товарен асансьор в сянка, изкачва се бавно; друг
е там. В косата ти започват да треперят пчелите, ръката ти
докосва моята и слага в нея сладък памук от дим. Миришеш
отново на юг.

II
На моменти имаш
лице на изгнаник,
онзи, дето търси глас в поемите ти.

Моето изгнание е по-леко,
не му липсва защита,
но когато те водя за ръка
по уличка в Париж,
така ми се иска разходката да приключи
на някой ъгъл на Монтевидео,
или на моята улица Кориентес
без никой да дойде
да иска документи.

III
Понякога мисля, че бихме могли
да помирим противоположностите,
да намерим неподвижния център на колелото,
да излезем от бинарното,
да бъдем шеметното огледало, което концентрира
в последна пресечна точка
този престорен танц, който посвещавам
на присъстващото ти отсъствие.
Спомням си Сент-Екзюпери: „Любовта
не е двама души да се гледат един друг,
а да гледат в една и съща посока“.
Но той не е подозирал, че толкова пъти
двамата гледахме очаровани една и съща жена,
и че прекрасната, щастлива дефиниция
пада на земята като сива марионетка.

IV
Мисля, че не те обичам,
че само искам невъзможността,
толкова очевидна, да те обичам
като лявата ръка,
влюбена в онази ръкавица,
която живее на дясната.

V
Плъхче, пух, кроасан,
калейдоскоп, кораб в бутилка,
мъх, камбана, диаспора,
възкресение, папрат,
това и сладкото от тиква,
бандонеонът от Троило и две или три
зони от кожа, където
рибарчето свива гнездо,

това са думите, които съдържат
твоята неумолима и недостижима дефиниция,
това са нещата, които съдържат субстанциите,
от които си направена, за да може някоя
да пие, и притежава, и гори, убедена,
че те познава цялата,
че си само Крис.

Превод - Александър Сандев

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите