Каймакчалан помни, а ние...

ХуЛитер Записан(а): Jan 09, 2004 Мнения: 2108

Благодаря за този жест към хулитерите, Rainy! Бях си приготвила един дъъълъг коментар, но се отказах да го пусна, защото ти си казала всичко.
Надявам се много, много хора да прочетат пътеписа. Имаме нужда от това.

Ufff написа:

Благодаря за този жест към хулитерите, Rainy! Бях си приготвила един дъъълъг коментар, но се отказах да го пусна, защото ти си казала всичко.
Надявам се много, много хора да прочетат пътеписа. Имаме нужда от това.

Благодаря за благодарността, Уфелия! Този жест си е и към мен самата, защото аз се чувствам уютно и добре сред ‘собствености’ на приятели – въпрос на мои си чувства (останалото ‘защо’ обясних вече), отделно че робуването на прословути имена не ми е на сърце, а и личната ми етика ме задължава да искам разрешения за подобни действия. С приятели, които ме познават що за чудо съм, мога да си позволя да пренебрегна и прегазя всякакви условности, от което най-нагло се възползвам!
Smile

Надеждите ти се оказват доста основателни, всъщност... Това, което искрено ме зарадва е потресената реакция на съвършено непознати хора, когато го прочетоха (публикуван и на друго място по молба на познати, както е и прехвърлян ‘от ръка на ръка’ от мои приятели) – хора, нямащи нищо общо нито с поезия, нито с литературни общества, а също и от слушателите на радио Благоевград.
И това вече е истински комплимент и жест и към поезията, и към литературата. Следователно, свършили са си ‘работата’...

Marta написа:

Още нещо. Чух, че го рецитира в интервюто. Мястото му е и тук.

1918

Офицер с раздробено лице от шрапнел,
обитавам полетата чужди.
А навън, след дъжда, с меко слънце Април
изкривени дървета събужда.

Топлодланна, до мен се докосна смъртта.
Смърт без чест, некрасива, ужасна!
Ослепен, в кървав напън провлачих черва
и животът ми с писък угасна.

От студената каша на смело лице
сили черпеха птици лениви.
Нежни зъби подръпваха свити ръце,
още пазещи сабя ръждива.

Унизени стратези приеха мира.
Сред героите мъртви прославен,
в гроб без име, под други подути тела,
подреден бях по гръб и забравен.

Тази грубо разкъсана в робство страна,
разделена от скъпа Родина,
приласка ме сред своята тъжна земя -
мъртъв, аз не живея в чужбина!

Дълго търси баща ми по пътя следи.
В крехко чудо надежди таеше.
С мъка стискаше жълти, изтрити зъби
и зловещи молитви мълвеше.

Замълчах. Той подмина. Аз нямах лице
и очи за скръбта му. Виновен,
смътно чувах как свити в юмруци ръце
глухо удрят по други гробове...

У дома си аз също оставих дете,
в скромен свят и с желания скромни -
в старостта си писмата ми кратки чете
и лицето ми даже не помни.

Че един лош баща и добър патриот,
който жалеше повече чужди,
го обрече на тъжен сирашки живот,
с малки радости, с азбучни нужди.

И с утехата горда, че този баща,
сред любови, надежди, обрати,
даде всичко за своята малка страна!
Даде всичко за своите братя!...

А навън, след дъжда, с меко слънце Април
изкривени дървета събужда.
Офицер, без лице след взрива на шрапнел,
обитавам полетата чужди.

Ивайло Радев

(16-19 септември - годишнина от Дойранската епопея)

Поезията е строго субективен усет и избор, ти знаеш. Такъв беше и моят за прочит в ефир. Дано не съм го оки(е)пазила със смотаната си артикулация, но поне откъм емоция не се издънвам обикновено...
И умишлено го цитирах целия отново. Заслужава. Повече от ‘заслужава’...
И тук му е мястото, да!
Благодаря ти за светлината, която носиш, Мартичка...

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите