Калин Донков

ХуЛитер Записан(а): Jun 21, 2008 Мнения: 2

Харесвам много поезията му и бих искала да отворя тема-прозорец за неговите стихове Smile

Калин Донков

Материя

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.

Макар че от любов не се лекува.

И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да и простят.

Макар че от любов не се прощава.

В света, от реализъм опростен,
единствено контрастите
избира.
И от любов умира всеки ден.

Макар че от любов не се умира.

И аз много го харесвам Smile

Благодаря за темата!

Частен случай

След твърдите пети на времето, които чуваш да минават,
пелинът трудно се изправя и с мъка своя дъх възвръща.
На любовта такава мъка, ако си спомняш, е присъща.
Но в любовта е друго нещо – там болният лекува здравите.

По чистата пола на времето, която вярваш, че докосна,
прахът на бъдещето беше и по ръцете ти полепна.
Сега очаквай да се сбъдне поличбата великолепна.
Но в любовта е друго нещо - там бъдещето е за после.

А жьлтото око на времето, което в огън ни измива,
запалва къщи и фенери, завърта кръговете в мрака.
И всяка правда е възможна. И всеки избор се протака.
Но в любовта е друго нещо - там милата е най-красива.

Но любовта е друга тайна. Но любовта е частен случай.
Накрая времето си тръгва изпод балконите й късни.
Безшумно се люлее клонът, от острото му рамо блъснат —
махалото се движи, скъпа. И няма кой да го изключи...

ХуЛитер Записан(а): Mar 28, 2004 Мнения: 541

ПОСЛЕДЕН

Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
По е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.

Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.

Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци.
мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!

Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.

Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче...

ХуЛитер Записан(а): Mar 28, 2004 Мнения: 541

ЗИМНА КЪЩА

Ако в чая въздъхнат горчиви треви
и потръпне червената риза на клена
иде време за горест, иде мраз несъмнено,
а сърцето на лятото още кърви.

По кръга на студените мокри скали
гъвкъв размисъл слиза, жадуван, дочакан
и ръцете му нежни свършват с нокти на дракон,
а сърцето на лятото още боли.

С изяснени във мъчна усмивка черти
всеки стъкмя огнище и потърсва кибрита.
Синьо светва слана, скрежът слиза в горите,
а сърцето на лятото още тупти.

На мъглите през мрачното, млечно море
завърни се отнякъде, излъжи ме "Навеки".
Една ябълка матова донеси отдалеко
и... сърцето на лятото няма да спре...

Дъждостих

Дъжд ще ни вълнува неведнъж.
Всеки дъжд в лицата ни наднича.
Но дъждът е винаги различен-
никой дъжд не ще е онзи дъжд.

Нямаме през дъждовете мост
и във никой бъдещ дъжд не може
пак да потрепериш дъждокожа
като се надвеся дъждокож.

Само паметта се втурва в кръг
и с усмивка слаба ни поднася
някоя въздишка дъждогласа
или жест на кестен дъждорък.

Следват ни със стъклени стрели
дъждовете в ритъм изповеден.
И един от тях ще е последен,
щом при дъжд сърцето ме боли...

ПОЕМА

Любовта ни посочва с тревожни очи.
Любовта ни избира. Любовта ни закриля.
И добавя в прегръдката нервно усилие -
сякаш края така ще отдалечи.

Любовта в непресметнати думи гърми.
За душите ни смешно и мъдро се грижи.
Заковава ни кратко в живота подвижен
и помага да бъдем в тълпата сами.

Любовта под огромен часовник върви.
Боязливо разтяга на ласките срока.
Някой ден остарява - като всичко наоколо.
И тогава извръщаме хладно глави.

А когато избяга в случайно такси,
разпилейте писмата, изгорете портретите.
Оставете във стаята една роза да свети.

Любовта ще се върне - да я угаси...

LA BOHEME

Земята като гроб да се пропука -
и в гроба ще се лъжем вероятно,
че ще намерим изхода наслуки
и ще се върнем някой ден обратно.

Небето с черно слънце да ни светне -
ний пак ще се опиваме повлечени
от радост, че плътта е мимолетна,
от ужас, че изкуството е вечно.

Небрежната ръка на битието
във унеса си тих като се плъзне,
ще ни смири сред чаши и монети,
облъчени от щастие и мързел.

А както се надхитряхме в неясни,
но смъртни грехове заподозрени:
детето на предателя порасна,
сестрата на палача се ожени.

Догдето крихме нокти като рисове,
залъгвайки гнева за всеки случай:
перото на доносника написа,
юмрукът на негодника улучи.

Подлецът за адресите разпитва.
Тършува под възглавето открито.
И ако е безспорно, че сме читави -
дали е вярно, че не сме убити?

Дали не е отвъдна всяка музика?
Не са ли сън прегръдката, конякът?
Единствено стихът е без илюзии
и знае, че зад ъгъла го чакат.

С какво така жестоко ги обиди?
Какво им толкоз стори сиромахът?
А може би стихът е очевидец!
И само затова ще го премахнат...

http://www.slovo.bg/old/plamak/20102/20102034.htm

Limonka написа:

http://www.slovo.bg/old/plamak/20102/20102034.htm

Колко неочаквано за мен беше второто... Нов стил (2002...),
недовършено (?! той винаги е бил изящен и внимателен...).

Благодаря ти за препратката!

Гост

http://www.sibir.bg/index.php?page=videoAlbumPreview&albID=106924&VideoID=49922

На зимата запуснатият храм
скриптящите си порти не затваря.
И жадната душа на януари
като последна свещ блещука там.

Следобедът отстъпва, размножен
в безбройните значения на здрача.
Градът е общество от минувачи.
Животът е почистен и снишен.

Животът е подслон необходим.
За малко сме във него приютени,
разпънати от смешно двоумение -
да седнем ли, или да постоим...

Студът под пепеливите палта
ни изтезава грубо и пристрастно.
На този свят смъртта е безопасна.
Но строго забранена е смъртта.

На този свят все още предстоим.
И учим същината му лукава:
каквото сме загубили - остава,
каквото притежаваме е дим.

А утре ужас ще ни възвиси.
Или крушение ще ни разпали.
И само силна като цианкалий
прашинката любов ще ни спаси.

Калин Донков

Гост

Рецепти по оцеляване. Добре, че отворихте темата!

ХуЛитер Записан(а): Sep 29, 2007 Мнения: 241

БЛУС

Съмнения, възторзи, страх
съдбата просто се развлича.
А теб след век те разпознах.
И само век ще те обичам!

Оттатък залеза, отвъд
нощта тъмнеят бариери.
Не иде прошка, нито съд...
Любима, събуди ме вчера!

В дълбочините земетръс
предвкусва свойта премиера.
Животът е опасно къс...
Побързай, целуни ме вчера!

Пропуква се безкрайността.
С греха ни ангел ще вечеря.
Подай стиха ми на свещта...
Не чакай: забрави ме вчера...

Калин Донков

ХуЛитер Записан(а): Apr 11, 2008 Мнения: 556

В средата

Будилник, реактивен дим, таксита.
Напусто времето скъпим – отлита…

Напусто ни гнети греха несбъднат,
ръцете дарове държат – оскъдни.

С ръце издрани от метал и кремък
раздай, каквото си събрал навреме.

Раздай сполуката, раздай бедата –
такъв е твоят знак – без край, без дата.

Не чакай обяснени дни –
излишно е.

Над нежността се наклони,
не дишай... Не, не дишай.

Обичай улици, звезди, идеи,
жена обичай и бъди до нея.

Но не в последни светлини гориш ти –
от нежността стареем ние,
но нищо, нищо…

ХуЛитер Записан(а): Nov 02, 2005 Мнения: 38

Незабрава

Налей ми вино в чаша тънкостенна
и приседни с усмивка неизменна.
Любима, ти навярно имаш право:
сърцето свойта участ заслужава.

И някакси привиква с туй човекът,
крещи от тишина, мълчи от екот.
Дали позор ще срещнеш, или слава -
сърцето този изпит заслужава.

Целувай дълго. Глътката резлива
безсмъртната любов из нас разлива.
Не можеш дълго? Е, до гроб тогава!
Сърцето този празник заслужава.

Далеч от теб или навеки с тебе,
спокоен ще дочакам всеки жребий.
Сърцето всеки жребий заслужава.
Но не забрава, ах, но не забрава...

Калин Донков

https://www.youtube.com/watch?v=VF9f5Y16Gpc

Премръзнал град. Редовни влакове
Квартали с горестни бои.
Човекът нищо не очаква.
А нещо все пак предстои.

А нещо вече се чертае
и предусетил, пребледнял,
той блъсва виното и чая
и грабва дългия си шал.

Той страда в мокрите градини
под еднорогата луна.
Любов - достатъчна причина.
Любов - достатъчна вина.

Каквато мъка да изпита,
какъвто смут да претърпи -
не му изтривайте очите,
не го отвеждайте да спи.

Той скита тих, но неизбежен.
Той ще осъди. Ще прости.
Разтворен в съмването. В скрежа.
Разтворен в себе си почти.

В луминесцентните пустини
ще носи слаби семена.
Живот - достатъчна причина.
Живот - достатъчна вина.

Той за дъжда ще се разкае
и някой сняг ще ускори.
Далеч от виното. От чая.
Далеч от огъня дори.

Пълзял. Съвземал се. Излитал.
Мъжествен. Смъртен. Наскърбен.
Един почти спокоен жител
на своя бесен континент.

А утре може да загине.
И без дуел. И без война.
Човек - достатъчна причина.
Човек - достатъчна вина.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите