Любопитство по български - или народопсихология на старците

“Удивителен народ. Яка им е жилката, като ги гледам.”

С този текст нямаме за цел да дописваме Иван Хаджийски. Към неговата „Оптимистична теория” няма какво да се добави. Още повече, че след току-що отминалия изборен кръг като че ли няма кой знае какви основания за оптимизъм относно здравия разум на нацията. Но в края на краищата би било крайно жалко да се вторачваме единствено в днешния ден. А тази наша нация би трябвало да е нещо повече от сбора на българските граждани. Ако я мислим като живата среда, в която се проявяват най-добрите и най-лошите нейни синове и дъщери, можем да си позволим да говорим по един донякъде абстрактен начин за една или друга черта на събирателния български характер. Нека ни бъде позволено да поразсъждаваме над любопитството като двигател на обществото ни. Трябва ли да се спираме на това, че подобен поглед е повече от нужен в настоящите дни на едва ли не престъпна гражданска инертност?

Има нещо изключително в начина, по който се проявява любопитството на българина. Изглежда фалшиво и надуто на фона на заобикалящото ни скудоумие, но все пак си остава вярно, че когато е любопитен, нашенецът е способен да сдъвче и дори понякога да смели направо невероятни количества информация. Малобройната порода на гладните и жадни за знание (а понякога и за правда) не е изчезнала от страната ни и дори вероятно България е от последните места в света, където идеалът за един постижим енциклопедизъм се запазва зад израза “обща култура”. Подобна разговорна фраза отдавна е загубила смисъл в много от свръхспециализиращите се общества. Така че за българите посмаленото, но не и унищожено значение на „общата култура” е своего рода рядък, екзотичен капитал, който е трудно, но не и невъзможно да бъде впрегнат в полезно действие.
Самият ни ежедневен език свидетелства за политически некоректното (в добрия смисъл) и твърде категорично схващане на “културността”. Така и до днес разграничаваме по-лесно с “културен” и “некултурен” отколкото с “познат” и “непознат”. Обичайно мнение, което може да се чуе от устата на много здравомислещи българи е, че културата е една за всички, независимо от раса, вяра и език, а различията идват в различната степен на усвояването й. „Мултикултурността” на все по-малкия днешен свят все още не е осъзната изцяло у нас. “Култура” за определен джинс българи е всичко “смислено”, присъщо на “здравия разум”, на интелигентното любопитство и, най-общо казано, на усета към живота. Обратно, “некултурно” е всичко, което изглежда неестествено на вече споменатия леко архаизиращ “здрав разум”. Нетрадиционните пътища за (себе)познание, отдадеността на някакъв необикновен модус вивенди подлежат на внимателно оглеждане и недоверчива преценка от страна на конвенционално любопитстващия, но и винаги здравословно скептичен и консервативен тукашен интелект.
В известен смисъл, това, което можем да наречем “българска любознателност”, принадлежи по-скоо на деветнайсетия и двайсетия век отколкото на годините от ‘00 до ‘06. Притежателите на това качество обичат да научават (и да колекционират) обеми от факти, по възможност придружавани от цифри. Така в село Странско, Чирпанско може да бъде срещнат възрастен мъж, отлично запознат с биографията и творчеството на не особено популярния поет Кирил Христов. Това е единственият носител на “българската любознателност” в селото, но пък ерудицията му, изградила се бавно около интереса му към споменатия поет, стои вън от съмнение. Знанията на стария селянин започват от Христов, но, за да изгради за себе си среда, в която да постави автора, той е решил, че трябва да научи много за българската литература приблизително от Съединението до 1956 г. Друг може да се интересува от астрономия или нумизматика. Винаги става дума за силен и искрен интерес към не особено интересен за широка публика, но сам по себе си вълнуващ и предизвикателен дял на познанието. Този интерес не може да бъде наречен просто хоби, защото рядко води до срещи със съмишленици или до някаква форма на клубен живот. А и в редица случаи с по-възрастни “любопитници”, този интерес прераства в редовни посещения на обществените библиотеки, където понякога тихо се получават сериозни изследователски резултати. Неизменна черта на истински любопитния българин е проникновеното, безкористно (тоест незаплатено) навлизане в предпочитаната проблематика, придружено с донякъде противоречащи си самоусещания. От една стана, любопитният ясно съзнава, че не е професионалист, а само талантлив и трудолюбив дилетант. От друга, той не робува на авторитети и винаги е готов да влезе в остра полемика дори с признавани и от самия него познавачи в съответната материя. Може би тук се крие raison d’e^tre на поговорката, че в България от политика, история, коли и футбол разбират всички. По подобен начин в Калмикия всички разбират от шахмат. Може би си струва да се помисли върху особените самоуверености и “националните спортове” на различните народи.
В известен смисъл любопитният българин сякаш е излязъл направо от Възраждането: често е самоук и склонен да разсъждава смело и да конструира тезиси по много въпроси, въоръжен само с куп голи факти и бръснача на Окам.
Като истинско всеядно животно, любопитният българин предпочита не да подбира, а да трупа информация. Вярното и невярното, истината и недоразумението се класифицират само в собствения разсъдък. Така любопитният крачи през любимите си теми (нека повторим, че не става дума за хоби, а за неудържимо желание за самоизграждане) като англичанин с корков шлем и мачете през джунглите на необятната Британска империя на знанието. Този възторжен пионерски дилетантизъм поднася както блестящи резултати, дължащи се на интуицията на изключителни умове, така и ужасни провали, предизвикани от предоверяването на недостоверни податки и липсата на работен метод. От положителната страна на неравенството тук можем да споменем така и ненаписания, но замислен с величествен размах роман за княз Владимир-Расате на Йордан Вълчев или страдащата от известна алогичност, но все пак изключително внушителна книга на Димитър Съсълов “Пътят на България”. А от отрицателната ще се наредят безброй неуспешни и неубедителни съчинения от рода на творбите на Стоян Шангов или “Едип Тиранинът” на Орлин Стефанов, където дилетантството е задушило всеки благороден порив на здравия разсъдък.
Нека кажем, че тази характерна национална особеност (която като всички сериозни национални черти се проявява у едно живо, мислещо и горящо малцинство), това дръзко интелектуално любопитство има своята приемственост поне от епохата на Възраждането до днес. Признаците му могат лесно да се проследят от първите смели опити за превод на български на класически текстове, макар и не от оригиналните езици, през бума на българското икономическо чудо от средата на ХІХ в. докъм Балканските войни. То може да бъде разпознато и в Антологиите на розата на Гео Милев, и в личните записки на изключителни свидетели за своето смутно време като художника Иван Пенков и писателя Борис Делчев. А за да не остане място за мрачния въпрос дали пък по пътя към нашето днес това любопитство не се е загубило, не бива да пропускаме “Нова книга за българския народ” на Никола Георгиев с нейния ловък и безпощаден аналитичен заряд.
Любопитството погуби котката, казва една стара поговорка, но все пак котката на българския герб е лъв… Което нямаме право да забравяме.

Това скоро го пуснах като есе. Вероятно не е "докоснало", затова си позволявам да метна трупа на чудовището за втори път пред хулитерска публика. Нали все още е Ден на будителите.

ХуЛитер Записан(а): Aug 31, 2006 Мнения: 113

БЪЛГАРСКИЯТ ФЕНОМЕН

Странно нещо е българинът. Колкото повече се обезбългарява, толкова повече го обвиняват в национализъм. Светски човек – когато ходи на светско парти, се тъпче като попско чедо на задушница. И си пада по богати американки, защото на тях съдбата много им е дала, затова те си имат Далас, а той - дайчово хоро. И земя като една човешка длан. Земя, която все му я вземат. По тази причина крилатата му фраза е “Да имаш да вземаш!”. И той винаги е взел-дал.
Българинът е истинско чудо, което не вярва на чудеса, освен на себе си. На него му върви по вода, само когато му я подливат. А колкото повече му я подливат, толкова по-голямо дърво става и пуска дълбоки корени, но не развива корона, защото българинът не е монархист. На него душичката са му извадили, докато стане републиканец по душа!
Българинът е неспасяем индивид, който с готовност спасява Европата я от татарите, я от турците, я от самия себе си. А онези чукове на запад го третират като цигански пирон и постоянно го потупват по рамото. От толкова поощряване българинът затъва до гуша. Изобщо на нашего брата никога не му идва до гуша да затъва до гуша. По тази причина кредиторите го считат за истински човек на дълга.
В края на краищата по начало българинът е едно традиционно стечение на обстоятелствата. Когато е кьосе, той се кълне в брадата си, а когато е брадясал - в брадата на първия срещнат. И никога не си губи времето, когато реши да губи времето на ближния. В което се убеждаваш в момента.
Така е, брато, повярвай! Кълна се в брадата ти!

Като публицистика този текст бих определила като слаб. Първо лице, множествено число... спъва, отдавна не се пише така, този стил е характерен за края на 19-и век, примерно, доказателствената част е доста слаба също, нищо не доказва, нищо не показва. Има архаични похвати - за нашенец е прието да се пише, когато се визира Ганьовщината или нещо такова. Личи амбициозната задача, която си е поставил авторът, но за съжаление не звучи никак убедително.
Препоръчвам ти, преди да посегнеш към публицистиката, да хвърлиш око на това как пише Велислава Дърева или Дмитри Иванов.

ХуЛитер Записан(а): Aug 31, 2006 Мнения: 113

Неубедителна критика, но благодарим. Това е стършелов текст... А тиранозаврите нали измряха вече? Любопитен феномен - тиранозавър да те учи на съвременно писане. Shocked

Визирах текста, който е пуснал Глишев.
А "Стършел" нима още съществува?)

Това е есе. Ерго, непретенциозно. Първият абзац обаче наистина е изкуствено прикачен към него и това си е моя грешка.
За "нашенецът" наистина не съм сигурен дали е правилно употребено и по-скоро бих приел да го сменя отново с "българинът". Макар че не е хубаво текстът да звучи монотонно, а и един Захари Стоянов например би споменал нашенеца, без да се засрами от думата. В случая ме интересуваше да споделя едно впечатление, нелишено от емоции наблюдение над една намаляваща порода чешити. Архаично? Немодерно? Възможно е. Нямям желанието да съм особено модерен в някои от мислите си. А точно Дмитри Иванов и Велислава Дърева са ми антипример за публицистика.

Всъщност, ако наистина се махне началният пасаж и се изчисти от клишетата от рода на "благороден порив на здравия разсъдък", както и множественото число, смелите обобщения, и се засили доказателствената част, може и да се получи хубав текст... Така изглежда хем претенциозно, хем рехаво...
П. С. Има и други примери за добра публицистика - Ива Николова, например, Елена Кодинова, едно много остро и интересно перо Калина Андролова.

Tiranozavar написа:

едно много остро и интересно перо Калина Андролова.

Да! Това е вярно.

ХуЛитер Записан(а): Sep 20, 2005 Мнения: 75

Глишев аз на твойте години разбивах гаджетата.Писането ,ако го можеш,ще го усетиш.Ако не.Давай с гаджетата.С такива:

Пуснато на: Чет Ное 02, 2006 4:43 am Заглавие: Любопитство по български - или народопсихология на старците

--------------------------------------------------------------------------------

“Удивителен народ. Яка им е жилката, като ги гледам.”

"С този текст нямаме за цел да дописваме Иван Хаджийски. Към неговата „Оптимистична теория” няма какво да се добави. Още повече, че след току-що отминалия изборен кръг като че ли няма кой знае какви основания за оптимизъм относно здравия разум на нацията. Но в края на краищата би било крайно жалко да се вторачваме единствено в днешния ден. "

.... нито гадже ,ще си хванеш,нито ще пропишеш.Така,де .Е, гледай какво стана с Кондолиса/никой все още не знае дали беше Райс/
Вуйчо ти.

vui4o написа:

Глишев аз на твойте години разбивах гаджетата.Писането ,ако го можеш,ще го усетиш.Ако не.Давай с гаджетата.С такива:
Пуснато на: Чет Ное 02, 2006 4:43 am Заглавие: Любопитство по български - или народопсихология на старците
--------------------------------------------------------------------------------
“Удивителен народ. Яка им е жилката, като ги гледам.”
"С този текст нямаме за цел да дописваме Иван Хаджийски. Към неговата „Оптимистична теория” няма какво да се добави. Още повече, че след току-що отминалия изборен кръг като че ли няма кой знае какви основания за оптимизъм относно здравия разум на нацията. Но в края на краищата би било крайно жалко да се вторачваме единствено в днешния ден. "
.... нито гадже ,ще си хванеш,нито ще пропишеш.Така,де .Е, гледай какво стана с Кондолиса/никой все още не знае дали беше Райс/
Вуйчо ти.

Вуйчо, като се гледам, аз и на твоите години ще ги разбивам (не ти знам годините, ама лафче да върви). А в паузата между две дИвойки човек трябва и да ограмотява околните колко е велик.
Чух, че запиваш. Наздраве, вуйчо!

ХуЛитер Записан(а): Sep 20, 2005 Мнения: 75

Ами гледай се по-често.Дано пък ти върже.С годините- двайсетина съм пред тебе.Най .-много.А ,дано.И между две девойки ,да ти кажа има и трета ,ама ако си решил да си губиш времето с дребни писания,не знам,честно Rolling Eyes

!Иначе наздраве,правилно си чул. Laughing

то момичетата са си момичета - за всяка възраст ги има.

Но добре си забелязал, това любопитство е част от народопсихологията ни. Ето ти един пасаж, който няма описан от Хаджийски, понеже тази форма по негово време е нямало.*

Преди години имаше лотария дето с автомобили я разнасяха. Паркира някъде таквоз возило (обикновено беше малък фиат), закачи реклама на прозореца, теглиш си билетче, разкъсваш му опаковката и гледаш какво си спечелил. На три-четири се пада "тегли нов билет". И там таблица с номерата, проверяваш си и веднага изплащат ако нещо си спечелил. Това в Полско, де.
И гледам от другата страна на булеварда един се рови в кошчето за буклук, сравнява непечелившите, нещо смята. Викам си - "Това само българин го прави". Пресичам улицата и правилно - нашенец се оказа. И какво проверява? Честност. Сред непечелившите има билетчета с еднакви номера.

ха сега пу-пу, на пет бележки една няма "грешка 500" дано това да има късмет!

то момичетата са си момичета - за всяка възраст ги има.

Но добре си забелязал, това любопитство е част от народопсихологията ни. Ето ти един пасаж, който няма описан от Хаджийски, понеже тази форма по негово време е нямало.*

Преди години имаше лотария дето с автомобили я разнасяха. Паркира някъде таквоз возило (обикновено беше малък фиат), закачи реклама на прозореца, теглиш си билетче, разкъсваш му опаковката и гледаш какво си спечелил. На три-четири се пада "тегли нов билет". И там таблица с номерата, проверяваш си и веднага изплащат ако нещо си спечелил. Това в Полско, де.
И гледам от другата страна на булеварда един се рови в кошчето за буклук, сравнява непечелившите, нещо смята. Викам си - "Това само българин го прави". Пресичам улицата и правилно - нашенец се оказа. И какво проверява? Честност. Сред непечелившите има билетчета с еднакви номера.

ха сега пу-пу, на пет бележки една няма "грешка 500" дано това да има късмет!
егати късмета
"
Failed sending email ::
DEBUG MODE
Line : 265
File : /home/hulite/www/www/includes/emailer.php
"

ХуЛитер Записан(а): Oct 11, 2006 Мнения: 103

Ей, вместо постни коментари, напишете контра-есе "Анти Глишев", но аргументирано, та да стане интересно. Аз не ща, защото съм картоф. Но бих чел такава престрелка с интерес.

Картоф кълнящ, прокълнат.

@sradev:
като излезе дебъг, отиваш на "начало", защото съобщението ти е излязло, а всяко ново пращане ще го повтори (както е и станало).

@вуйчо:
Ех, вуйчо, като вместваш трета между двете как ти е стигнало време да се регистрираш в сайта?

@картофа:
Картофче мило, действай. Аз отлитаааааааам...

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите