Зимна поезия

[quote="doktora"]ЕЕЕ много,много сте себични,айде малко по-скромно,че взе да нагарча -([/quote]

...искам да поясна, че тази емоция беше предназначена за един форум, където имаше "драпане4 взаимно, не знам как, сега я виждам/емоцията-)/, може да е моя грешка при изпращанего...

Док Embarassed Rolling Eyes

ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА

Христо Ботев

"Дали се зора довърши, или се двенощи смесиха?"

Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тия две болести: или млада жена, или стар ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук - суджук, с който във виенския райстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия1 - тюмбекия, която е крайно полезна за краставите народи, - пламенно и възвишено като дим. Дим, дим! под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка.

Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш? - Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бахусу. Г-н Бисмар възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравето на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за "бог да прости" славяните; майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие; испанските "братовчеди" са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите; владетелят на чизмата се наговаря с човека от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата, който ще да се изчисти сам) и, наместо хляб и макарони, да дадат чист въздух на Мациниевите дечица; безбрадото пърчле на солените, възседнало буцефалът на Александра Македонски и исторически иска да докаже, че само немецът може да бъде пастир на козите; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика "Аман от пияни хора". Множество малки и големи господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на просяците, молят се богу за плодородието на човеческия род и за изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата литературна и финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията.

А ти, българин и патриотин, гледаш на всичкото това с особено недоверие и думаш: "суета сует и всяческая суета". Светът е кръчма, а ти трябва да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и на сън да виждаш лятото на Балканския полуостров. "Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба." Лежиш на гърба си и благодариш всевишният таван, че по негова непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои, жената ти не те мъчи, парите ти не се губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език. Наместо икона, над главата ти виси портретът на н. в. султанът, покрит с тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портрета е залепен фермана с 11-те точки на българското щастие, а във фермана волята на негово императорско величество, небесният представител на влашкките българи, г. Пандурски, и горещите желания и надежди на нашите цариградски патриоти. Земи си един комат хляб, малко сланина и една глава лук, пък чети: "Моята царска воля е, щото сичките животни по държавата и верни мухи поданици да могат да помагат доколкото им се пада на гърбовете, на ежедневните им царски поядания, които полагам за достигание до по-висока степен на моето затлъстяване и за благоденствието на моята обширна кочина." А по-надоле следва рахатлъкът на екзархията, правдините на българския народ и кефът на босфорския Саул.

- Но какво дяволите? Животни ли сме ние, животни ли са нашите владици, учители и вестникари? Протестуваме!

- Не бойте се, господа, аз сънувам. Дайте ми да прочета цариградските български вестници и аз ще да си зема думите назад, т.е. ще да се уверя, че по сичките краища на паяжината е тихо и мирно и че сичко блаженствува под дебелата сянка на паяка. Само - црррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото; там вързали 50 - 60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място покойно, т.е. - в Диар Бекир и в Акия, тука връзват други и им четат баснята за вълка и агнето; там окачили едного на въже да се поизсуши.

- Но ние имаме училища, читалища, екзархия, литература, журнали, правдини - имаме младо поколение...

- Да, да! Имаме! Кой ви казва,че нямате? Но ако е работата да се хвалиме, то и ние имаме тука, в Румъния. Откогато г-н Пандурски остави своята знаменита политическа и литературна кариера и откогато на хоризонта на българската литература се появи съзвездието "Блъсков" и "Дружеството за разпространение полезни знания", оттогава науката, поезията, педагогиката и литературата потекоха из крачолите на българския народ и на неговото книжевно щастие захванаха да завиждат даже и манджурите, откакто цариградските ханъмки родиха литературно-политическото списание "Ден", то Милош Милоевич престана вече да разпространява сърбизмът из България; откакто "Училище" роди богобоязливия редактор на "Градинка", то нашите учени младежи престанаха вече псуват света Богородица; откакто отец Марко цанцугерът турна на своите глупости заглавие "Век", то великите български пости станаха 365 дена в годината; откогато "Право" се кръсти на "Напредок", то българският поет Славейков зави чалма и захвана да пее "аман, аман", а откогато "Levant Times" се преведе на български, то нашите патриоти захванаха да плетат мрежа, за да покрият народа от политическия студ, от литературната мъгла, от революционната виелица, от индустриалния сняг, от економическото пиянство и от белите, черните и сивите цариградски вълци; а откогато най-после "Читалище" се обеща, че от нова година (т.е. от първи януари на деветнадесетия век) ще да се оправи и няма да печати гениалните глупости на нашите литературни телци, то колата на европейската цивилизация останаха без катран и заскърцаха въз баира на българския напредок; умствените чакръчета на нашето младо поколение замръзнаха и пуснаха вощеници за "упокой" на грешните и живоумрелите политически и литературни души; а в пияцата (т.е. - по бит пазар) на нашето умствено развитие, произлязоха такива важни операции и такива чудни метаморфози, щото при броениците на нашето калугерско щастие се притуриха още няколко стотини зърна, с които ние няма никога да изчетеме своите навечерки и никога няма да дочакаме "светлото Христово възкресение".

И наистина, погледнете със слепите си очи на главите на нашите мудрословеснейши патки и вие тутакси ще да видите, че по тях отдавна вече са захванали да растат различни литературни зеленчуци, сякакви политически бурени и всевъзможни научни билки; а нощта се не свърша, зимата се не изминува и патриотите лежат в своите топли стаи, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, за да ги разкажат на своята революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници.

Но и аз съм патриот, господа! Топлата соба, изпросеният хляб, харизаната сланина и краденият лук довеждат стомаха ми до такова поетическо настроение, щото и аз сънувам, че скоро ще да дойде равноправното лято. Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюрбето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да изпъплят из кръчмата и ще да се запощат на припек; а аз ще да излеза из своя палат да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да запея: "Гледайте, очи, ненагледайте се!"

И да се ненагледаш! Пред вратата ти се събрало на конгрес племето, което едно време е избавило Рим, и с патриотически крякания се приготовлява да направи преврат в историята на гастрономията; почтените и важните кокоши физиономии се разхождат по двора и правят археологически открития по купището, за да снесат яйцето на общото южнославянско щастие; коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото поколение изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да каже своята последна дума за живота, за характера и за стремленията на гъбите.

А ти... О! ти си българин и патриотин! Запей песента "Гъби, мои гъби", пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ. Но преди сичко, попитай жената си или своя мозъчни ревматизъм, изминала се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и сега, завивай се в своята мрежа и извикай сам: "Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."

М и х а л

Публикация във в. "Знаме", I, бр. 10 от 2 март 1875.
Публикация в: Христо Ботев. Съчинения в два тома. Т. 1, С.: БП, 1986. [/i]

Ой, коледо, мой, коледо,
родило се Боже чедо
снощи вечер по вечеря!
От Бога ви много здраве,
а от нази веселбица,
да сте живи, да сте здрави
догодина, до Амина!
Ой, коледо, мой, коледо,
родило се Боже чедо!
Кравай скача от полица,
ври в котленце кървавица;
запей, бабо, като лани,
веселичко да ни стане!
Стани нине, господине,
отвори ни тежки порти,
че ти идем добри гости,
добри гости коледари,
да ти носим блага вест -
Бог се роди снощна вечер,
снощна вечер по вечеря;
от Бога ви много здраве,
а от нази веселбица!
Да сте живи, да сте здрави,
до година, до Амина!
Ой, слава Млада Бога, дружино ле!
Къде е пата пътувала, къде е стана станувала,
кални друми минувала тъмни нощи пробивала.
Ние тука дойдохме на нашия Сарадинко-господинко,
да ядеме и пиеме на златни трапезки,
с чемширови лъжички, изписани панички,
а той с позлатени чашки винце пиеше.
Кат си винце пиеше и се Богу молеше:
"Дай ми, Боже, чета момци,
чета момци колежданци,
да ме повеселят, да ме пооглушат."
Но той си беше самси весел, че се радва и обрадва
и им дари добра дарба, добра дарба вит-превит кравай,
на кравая кръст дукато. Туй дукато, ако му е медно,
да му са медни хората, воловците, столовците, дворовците,
да му изляно, изковано, като лед по Ивановден -
през прага да прелива!

Амин!

Ето нещо съвсем ново, безснежно и неледено, 'щото другото нещо все грешка дава Smile

Новите коледни
лампички,
Тези, които заместиха онези дето приличат на свещи
преди свещите да пристигнат ароматизирани от Китай,
и които често изгаряха,
и нямаш с какво да ги заместиш...

сега са си ЯКО разположени – новите де –
върху черна жица, гъвкава и иновативна, за да не изгарят.

Като бодлива тел.

Честита нова година!

Снежен човек

Преди да завали снегът, обикновено
баба взема конец и ума ми зашива.
Няма нужда да мисля, щом снежинката медна
е от пуканка по-въртелива.
За да имам герданче, баба взема игла
и полека, със меко старание,
сбира десет снежинки и двайсет крила.
От вратлето ми капе сияние.
После баба ми казва, че снегът е дете -
мое братче и мое сестриче.
Побелях да ги чакам, но вярвам, че те
и сред лятото пак ме обичат.
Колко много сезони, а снегът е един -
необятен, кристален и плавен.
Аз се стапям, но зная - на снежинка съм син
и от снежни неща съм направен.
За наследство не мисля... Нямам този късмет
като пряспата, дето ухае.
Затова вместо с думи, с парченце от лед
се рисувам от начало до края.

Николай Милчев

автор: yd

Неопределено, но оправдано изтичане на енергия:

от мен към теб, а и
от теб към безпонятна зависимост в времето.

Понятен ми е звукът на третата струна
и струящият хлад от близостта на лятно легло във атлаз
СЕГА -
когато в новогодишната вечер
кварталите са подпалени с фойерверки
от знаещите за същността на празнуването,
а празникът предстои.

ХуЛитер Записан(а): Jan 09, 2004 Мнения: 2108

Четенето на зимна поезия ме размечта за това:
http://vbox7.com/play:87a3d759
Няма и няма.

Ufff написа:

Четенето на зимна поезия ме размечта за това:
http://vbox7.com/play:87a3d759
Няма и няма.

Няма ли? Я пак виж... Razz

Знам си, че живата, пък и прилежна поезия си е своево рода приложна магия - и ето ти сега - снежно ложе Very Happy

Седем думи за сняг

За какво са да зная седем думи за сняг?
В ескимоския речник те са приказен знак.
Но по тези квартали снегът е един,
тази сутрин е бял, а довечера - син.
По косата ти ляга и по миглите бе
като светло съзвездие на полярно небе.
Той ме води нагоре, дори и без път,
със измръзнали длани, мой приятел - снегът.
И нослето ти хладно докосвам със нос
като паднал от Марс откачен ескимос,
за когото остават след снощния лов
седем думи за сняг. И една за любов.

Филип Кабакян

и спец уффпоздрав!

http://www.youtube.com/watch?v=mN7LW0Y00kE

ХуЛитер Записан(а): Nov 02, 2005 Мнения: 38

НА ЗИМАТА,

С УВАЖЕНИЕ

Студът прогони майките от парка
и само спящата ми дъщеря
и аз
останахме да чакаме снега.
/Тя още е приятелка на зимата.
Аз още съм парче природа,
удостоено да се грижи./
Дърветата задраскваха небето.
Ледът бе сдържан и спокоен в силата си.
Светът бе сив и строг
и правилен
и според мен -
отивахме си.

Кристин Димитрова

"Сурва, сурва година,

весела година,

зелен клас на нива,

голям грозд на лозе,

жълт мамул на леса,

червена ябълка в градина,

пълна къща с коприна,

живо, здраво догодина,

догодина, до амина.”

Драган Манчов

http://umotvorenia.bgrod.org/index.php?nav=50&lang=bg&sec=14&arts=202

http://darling.blog.bg/zabavlenie/2009/12/31/surva-surva-godina.464122

ХуЛитер Записан(а): Jan 09, 2004 Мнения: 2108

Marta написа:

Седем думи за сняг

За какво са да зная седем думи за сняг?
В ескимоския речник те са приказен знак.
Но по тези квартали снегът е един,
тази сутрин е бял, а довечера - син.
По косата ти ляга и по миглите бе
като светло съзвездие на полярно небе.
Той ме води нагоре, дори и без път,
със измръзнали длани, мой приятел - снегът.
И нослето ти хладно докосвам със нос
като паднал от Марс откачен ескимос,
за когото остават след снощния лов
седем думи за сняг. И една за любов.

Филип Кабакян

и спец уффпоздрав!

http://www.youtube.com/watch?v=mN7LW0Y00kE

Знам това стихотворение. Прекрасно е.
Благодаря и за песничката!
Като стана въпрос за сняг и думи... Ах, тези думи! Виж това:

Сняг

Зимна привечер - светло и шумно,
сини сенки и стъпки в снега
и мълчание, пълно със думи,
и отблъскване, значещо - "да".

Смътни блясъци, лунна окръжност...
Ние с теб под звездите сами -
и наивно, и смешно, и тъжно,
и прекрасно във същия миг.

И защо ту замислен, ту бегъл
твоят поглед ме следва - аз знам
и укритата мълния в него,
и откритата истина там.

Знам, дотука след нас ще се движи
колебливата двойна следа.
Във косите и в мрака ти виждаш -
ти навсякъде виждаш снега.

Има някакво светло безумие,
хоризонт, безучастно склонен.
и мълчание, пълно със думи,
и признание, значещо - "не".

Иван Пейчев

Wink

Остри дамски токчета почукваха чевръсто по паважа край старата църквица -цък –цък- цък - и събуждаха сладостни спомени у клисаря бай Антон, който отрано преливаше казанчето светена вода
и нареждаше нафора до иконата на Света Богородица.
Задаваше се Игнажден, и вярващите трябваше да бъдат уважени, както им се полага.
Зимата вече стъпваше в правата си, студено си беше сутрин. Продавачът на надежди от будката на петте кюшета в старата гръцка махала, току-що беше вдигнал кепенците и пуснал печката тип -”духалка”, си пиеше първото за деня кафе, с жълта лимонада, безхаберно си чоплеше носа и люпеше тиквени семки. Навън,
като че ли, ахааха, се канеха да завалят дамски токчета;
всъщност снежинките си прехвърчаха.. и напук на земното притегляне се подемаха нагоре, въртяха се...и не научили още,
че са в Браунов хаос, не искаха, миличките, да падат на земята, където щяха да се стопят за нула време…

ЧНГ , Марта и Уффф - че зимен кеф, ама не...тук !5 гр. над нулата, а ледените блокове на север се топят...топят...топяттттт Laughing

Цитат:

Като стана въпрос за сняг и думи... Ах, тези думи! Виж това:

Сняг

Зимна привечер - светло и шумно,
сини сенки и стъпки в снега
и мълчание, пълно със думи,
и отблъскване, значещо - "да".

Смътни блясъци, лунна окръжност...
Ние с теб под звездите сами -
и наивно, и смешно, и тъжно,
и прекрасно във същия миг.

И защо ту замислен, ту бегъл
твоят поглед ме следва - аз знам
и укритата мълния в него,
и откритата истина там.

Знам, дотука след нас ще се движи
колебливата двойна следа.
Във косите и в мрака ти виждаш -
ти навсякъде виждаш снега.

Има някакво светло безумие,
хоризонт, безучастно склонен.
и мълчание, пълно със думи,
и признание, значещо - "не".

Иван Пейчев

Wink

Благодаря, Таня! Много хубаво стихотворение! Сняг...скоро пак ще ни уважи надявам се Wink

ЧНГ, Никола!

Тия дни си препрочитах Смирненски. Не ми се рови назад, най-вероятно ги има зимните му вечери, но нека отново си припомним това разкошество на поезията:

ЗИМНИ ВЕЧЕРИ

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.

Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола — призрак сякаш —
в сивата мъгла стърчи.

Странни струни са изопнатите жици,
посребрени с тънък пух,
и снегът, поръсен с бисерни искрици,
хрупка с вопъл зъл и глух.

А в мъглата — през безплътните и мрежи
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.

*

Вървя край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла,
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

В стъклата с десница незрима,
под ледния дъх на нощта,
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.

Но ето къщурка позната;
в прозореца детска глава;
и грубо гърмят в тишината
пияни хрипливи слова.

Завърнал се в къщи — безхлебен,
пиян пак — бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.

Завесата мръсна, продрана,
и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана,
от помисли странни обзет.

Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.

*

Сякаш плачът и дочули са,
сякаш са ехо в снега —
звъннаха в сънната улица
песни на скрита тъга.

Трепка цигулка разплакана,
сепна тя зимния сън,
мигом след нея, нечакано,
хукнаха звън подир звън.

Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Чукове, сръчно издигнати —
сръчно въртят се, гърмят.

Трепна в бараката сгушена
пламък разкъсан и блед;
а от стрехата опушена
спускат се змийки от лед.

Пламва стомана елмазена,
вие се, съска, пълзи —
с тежките чукове смазани,
пръска тя златни сълзи.

Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени,
черни ковачи коват.

*

А навън мъглата гъста тегне,
влачи своя плащ злокобно сив,
и всуе се мъчи да пробегне
остър писък на локомотив.

Мяркат се незнайни силуети,
идат странни — странни гинат пак:
електричен наниз морно свети,
през завесите от черен мрак.

И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.

Той е — слепия старик се връща,
с него натоварено дете,
потопени в хаоса намръщен,
бавно, бавно се разтапят те.

Братя мои, бедни мои братя —
пленници на орис вечна, зла —
ледно тегне и души мъглата, —
на живота сивата мъгла.

Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.

Струят се без ред бледожълти петна
от прозореца в скреж,
и — разкъсващ, зловещ —
през стъклата процежда се плач на жена,
и горят и трептят свещ до свещ.

*

Сред стаята ковчег положен,
в ковчега — моминско лице,
и жълти старчески ръце
у дъсченото черно ложе.

Проточено ридай старуха,
нарежда горестни слова,
в миг потреперва и едва
сподавя кашлицата суха.

Неясно по-стените голи —
пробягват сенките завчас;
пред мъничък иконостас
детенце дрипаво се моли.

В прозореца свещите бледни
целуват ледени цветя,
и, в свойта кратка красота,
цветята се топят безследно...

*

И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

Като че злорадствени песни
напяват незнайни беди,
и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди.

А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

Христо Смирненски
"Работнически вестник", 27.01.1923

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите