Борис Христов

"Вечерен тромпет" има още два куплета преди последния.

"Искам отново да се завърне
панаирът - прахта да издуха,
искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука!

Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме,
искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме!

С неговото творчество ме запозна Николай Искъров - един рано отишъл си от нас бургаски поет. Беше 1986 година. Не можех да спра да препрочитам двете тънички книжки. Цитирам по памет още едно стихотворение, на което не си спомням заглавието.

Във моя дом, във тая бойница зъбчата,
остана ли, забравям, че живея, че обичам.
Приятелят ми се измъкна по кината,
за да целува там доброто си момиче.

Излезе майка ми, навярно да погледа
животът как тече и как край нея отминава,
от нощна смяна се е върнал пак съседа,
ще спи до вечерта, съвсем ще ме забрави.

Потъна в паметта ми - в тая скъсана обувка
започнатият стих - добре е там на сянка,
а котката върху чурушата писука,
върти опашката си и с врабчето се занася.

Не е пристигнала жена ми и не зная
къде се бави и какво я спира да се върне.
Дори прозорецът двукрил на мойта стая
очите си към улицата е обърнал.

Ще трябва сам градината да прекопавам
и сам вода да мъкна към изпръхналата суша,
а как бих искал с някого да разговарям,
кафе да му варя и в болките му да се вслушвам.

И още:

Седмият ден

Шест дни тичане, суетня и жужене,
трудим се, мъкнем плуга върху корена.
Чак на седмия ще подгънеш колене -
изпято е всичко и изговорено.

И търсиш от чая до обеда място,
въртиш се - стърже прашинка в окото,
хвърляш накрая като шпори звънтящи
грижите, решил да проспиш живота си.

И тъкмо в съня се унася ръката,
тъкмо заспива главата бълбукаща,
дочуваш как някой кове в тишината -
избива острия гвоздей на скуката.

За съжаление края не си го спомнян, но за мен Борис Христов си остава един от най-големите български поети!

Писател се отказа от правителствена награда
- A + 30 май 2010 / News.dir.bg
Писателят Борис Христов отказа да получи орден „Св. Св. Кирил и Методий” - първа степен.

От медиите научавам, че на заседание от 26 май Министерският съвет е приел решение да бъда награден с орден “Кирил и Методий” І степен – за заслуги в областта на културата, пише в писмо до правителството той.

Като оценявам Вашето признание, уведомявам Ви, че отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България – да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната, мотивира се 65-годишният Христов. Писмото му до медиите бе изрпратено от Едвин Сугарев.

Човек, който знае собствената си стойност не необходимо да се подпира на награди и почести, само "инвалидите" имат нужда от патерици...

ТАЛАНТЛИВ ПОЕТ И ДОСТОЕН БЪЛГАРИН!ПОКЛОН ПРЕД ПОСТЪПКАТА МУ!

ХуЛитер Записан(а): Oct 08, 2007 Мнения: 888

Министерският съвет не е решил да отличи, а да предложи за отличие не само Борис Христов, но и още доста изтъкнати наши дейци на културата. Защото награждаването с орден „Св.Св. Кирил и Методий“ е прерогатив на Президента на Република България.
Както и да е - Борис Христов подчертава, че е взел решението си преди 30 години - т.е. - по комунистическо време. Ако някога с държавни отличия са се купували хора на изкуството, за да възхваляват комунистическата партия, сега не виждам как може да стане.
Всяка държава си има система за отличия, да не би да смятате, че България не трябва да има? И щом за много хора отказът на държавно отличие е израз на достойнство, позор ли ще е за останалите, ако го приемат?
Аз мисля, че по-срамно за нас би било поет като него никога да не е бил номиниран за награда за постиженията си - защото това е всъщност номинация. И въпреки отказа - орденът да му се присъди, а той като не иска, да не го получава. И Нобелови награди са присъждани, но не са приемани.

КОСТ ОТ ГЛУХАРЧЕ

Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното - вратът му е червен.
Залива ме... И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.

Гърми отвън животът и се плиска.
И въпреки че подир миг една процесия ще мине,
аз стискам шапката в ръка и мисля,
че няма смърт - не може и да има.

Дори и да умра, аз пак ще се покажа
в окото на врабче и от дървото ще ви гледам.
Или с походката на някой бръмбар важно
ще прекосявам сутрин двора на съседа.

Ще бъда трънчето, настъпено случайно,
или щурец с прегракнал глас от влагата.
Но по-добре - къпината, която си играе
с опашката закъдрена на агнето.

Ще бъда мишката - с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.

Или пък - думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие...)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.

ХуЛитер Записан(а): Feb 02, 2004 Мнения: 205

Георги Данаилов има това в предвид за кръчмата и песента...
Това е най-силното...

http://vbox7.com/play:mbe510f2

Стената

Пак ще живея - една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите...

Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите - двама по двама.

Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели -
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.

И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.

Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи -
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..

Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."

Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.

Борис Христов

ХуЛитер Записан(а): Feb 02, 2004 Мнения: 205

От Далече..
Сори за Селския...
Добър Човек...

СТАРОЗАВЕТНИЯТ ПОЕТ

Ценителите на поезията знаят, че по-добрата книга на Борис Христов е „Вечерен тромпет“. Стиховете му приличат на графики. От прожектора на фантазията му струи черно-бял филм, защото такива са цветовете на епохата. Времето е бавно, скучно, безсъбитийно. Стихотворението е част от тъгата и тъгата е част от стихотворението. На този фон всеки детайл изпъква и може да се превърне в обект на поезията. Духът на поета е статичен. Неговите единствени движения са надолу към земята и навътре към себе си. Отвъдният свят също е подземен и не витае някъде във висините на небето. Това му придава допълнителна плътност, подобно на безвремието, което е населено с библейски мотиви.

Заслушан в глухите рими на езика, Борис Христов бавно руши класическия стих. Така той се опитва да обхване най-трайните изменения, както и най-нетрайните измерения на живота. Читателят има чувството, че тези стихове са съществували в него още преди да ги прочете, досътвори и преживее. Тъй като те са създадени от тъжен мислител, а не от обезнадежден и скучен философ. От човек, който се е научил не само да чувства с ума си, но и да мисли чрез сетивата си.

Борис Христов е вулканична скала, върху която е стъпила почти цялата ни поезия от края на 70-те и началото на 80-те години. Някак съвсем естествено той съумява да извае от грубата всекидневна реч и нейните многообразни интонации своята неистово земна поетика. Каква внезапна промяна в смисъла, в звука, ако щете и в чисто графическия израз на езика. За българската лирика, която до този момент е разсъдъчна, консервативна, чувствена, мелодична, натоварена с изключителен патос и драматизъм, това е истинска революция.

Разбира се, Борис Христов не се ражда от нищото. По този път преди него са вървели и други поети - Иван Пейчев, Биньо Иванов, станал известен в средата на 70-те години с книгата си "До другата трева". Но защо тогава стиховете му успяват да съберат толкова много почитатели, да привлекат толкова различни групи от хора на едно място. Може би, защото владенията на паметта му често надхвърлят дори онова, което сме осъзнали несъзнателно, отвеждайки ни неусетно в територии, които духът иначе няма как да познае.

Обикновено големите поети не са най-умните, най-проникновените, най-талантливите, а онези, които по някакъв особен начин ни напомнят за изгубената ни идентичност, за частиците, изплъзнали се от нас по време на собственото ни цивилизоване.

Сега, когато големият поет се е преселил в Лещен, а духът му е потънал някъде в земята и си говори с камъните, е важно да разберем дали обичаме него, поезията му или едно митично същество, което се е сгушило единствено във въображението ни. Нека само поясним, че другата причина да бъде популярен е доброволното му отшелничество, съдбата му на единак, несъгласието му с ритуалите на суетата, накратко - градената с години социална позиция, която обаче не бива да объркваме със социалната поза, прозираща в някои от по-слабите редове и куплети на стихосбирката "Честен кръст". Навярно подобна грешка допускат и голяма част от критиците му, които не са нищо повече от услужливи тълкуватели, смесвайки съвсем съзнателно духовната с личната му биография в опита си да ни заблудят, че знаят какво точно стихотворението е искало да каже, без да си дават сметка, че то има поне няколко живота и с всеки следващ прочит ни разкрива различни нюанси от тайнственото вещество, от което е съставено.

Нали всички сме били свидетели, и сме усещали почти физически, как с течение на времето то губи първоначалната си енергия и сила, влива се в езика, оставя се да бъде отнесено, преди да се превърне в основа и културен пласт за бъдещите поколения творци, които понякога дори не помнят името и не виждат връзка със създателя му.

Въпреки гръмкото, на моменти, чисто ритуално сбогуване с поезията в поемата "Честен кръст", Борис Христов не спира да пише, устремен към центъра, към гигантския център на своя самотен и загадъчен дух, на собствената си сгъстена мисъл, която от метафорична и гъвкава постепенно става афористична, аскетична, парадоксална, иносказателна. Но колкото и странно да звучи, това все повече го доближава до интуитивното описание на детайла, до ежедневното, временното, утаило се във вътрешността му като сянка и изпълващо го с тишина.

Този стремеж към завършеност, към постоянна вглъбеност и безупречност на линиите, до голяма степен, го обособява в портретист на самия себе си, лишавайки го от най-ценното му качество – да бъде свръхчувствителен художник и съдник на епохата, взиращ се с болезнена яснота в интимното пространство на човека. Струва ми се, че тук някъде се накъсва диалога и се пропуква връзката с под- и над- съзнателните нива на езика, с чувството му да усилва вътрешната акустика на всяка дума, с неговата като че ли вродена дарба да довършва, едва докосвайки, загатнатата мисъл.

Изобщо, езикът е жив организъм - чист инструмент на духа - който често се нуждае само от един лек тласък, от едно почти невидимо докосване, за да ни разкрие своята тайнствена сила и изведе по-далече оттам, където някога сме предполагали, че можем да стигнем. Целта на изкуството е не просто да бъде красиво, нито непременно да ни се хареса, и ако откриваме в него красота, тя се дължи на онази дълбинност на материята, която се съдържа и в съня, но в истинския, осъзнатия сън, в който продължаваме да сме будни, дори когато знаем, че сънуваме.

Борис Христов е един от малкото поети, постигнал съвършена простота на изказа в абсолютно съгласие с несъвършенствата на мисълта си. Ето кое прави стиховете му едновременно удивително дълбоки и неуловими, изпълнени със загадъчната непоколебимост да се завръщат с бързи, отривисти крачки към живота, макар да носят у себе си диханието на вечността. Те са самата материя, решила да се въплъти в духа на камъка и в дъха на светлината. За това и авторът им прилича на бог, на старозаветен мъдрец, дошъл да обнови морала на новото време със своите притчи, съкровено обитавани от паметта за други светове и други пречистващи мълчания.

Асен Валентинов

Статията е публикувана в сп. "Факел" по случай седемдесетата годишнина на поета.

[quote="Vlad_Ongyl"][b]СТАРОЗАВЕТНИЯТ ПОЕТ [/b]

Ценителите на поезията знаят, че по-добрата книга на Борис Христов е „Вечерен тромпет“. Стиховете му приличат на графики. От прожектора на фантазията му струи черно-бял филм, защото такива са цветовете на епохата. Времето е бавно, скучно, безсъбитийно. Стихотворението е част от тъгата и тъгата е част от стихотворението. На този фон всеки детайл изпъква и може да се превърне в обект на поезията. Духът на поета е статичен. Неговите единствени движения са надолу към земята и навътре към себе си. Отвъдният свят също е подземен и не витае някъде във висините на небето. Това му придава допълнителна плътност, подобно на безвремието, което е населено с библейски мотиви.

Заслушан в глухите рими на езика, Борис Христов бавно руши класическия стих. Така той се опитва да обхване най-трайните изменения, както и най-нетрайните измерения на живота. Читателят има чувството, че тези стихове са съществували в него още преди да ги прочете, досътвори и преживее. Тъй като те са създадени от тъжен мислител, а не от обезнадежден и скучен философ. От човек, който се е научил не само да чувства с ума си, но и да мисли чрез сетивата си.

Борис Христов е вулканична скала, върху която е стъпила почти цялата ни поезия от края на 70-те и началото на 80-те години. Някак съвсем естествено той съумява да извае от грубата всекидневна реч и нейните многообразни интонации своята неистово земна поетика. Каква внезапна промяна в смисъла, в звука, ако щете и в чисто графическия израз на езика. За българската лирика, която до този момент е разсъдъчна, консервативна, чувствена, мелодична, натоварена с изключителен патос и драматизъм, това е истинска революция.

Разбира се, Борис Христов не се ражда от нищото. По този път преди него са вървели и други поети - Иван Пейчев, Биньо Иванов, станал известен в средата на 70-те години с книгата си "До другата трева". Но защо тогава стиховете му успяват да съберат толкова много почитатели, да привлекат толкова различни групи от хора на едно място. Може би, защото владенията на паметта му често надхвърлят дори онова, което сме осъзнали несъзнателно, отвеждайки ни неусетно в територии, които духът иначе няма как да познае.

Обикновено големите поети не са най-умните, най-проникновените, най-талантливите, а онези, които по някакъв особен начин ни напомнят за изгубената ни идентичност, за частиците, изплъзнали се от нас по време на собственото ни цивилизоване.

Сега, когато големият поет се е преселил в Лещен, а духът му е потънал някъде в земята и си говори с камъните, е важно да разберем дали обичаме него, поезията му или едно митично същество, което се е сгушило единствено във въображението ни. Нека само поясним, че другата причина да бъде популярен е доброволното му отшелничество, съдбата му на единак, несъгласието му с ритуалите на суетата, накратко - градената с години социална позиция, която обаче не бива да объркваме със социалната поза, прозираща в някои от по-слабите редове и куплети на стихосбирката "Честен кръст". Навярно подобна грешка допускат и голяма част от критиците му, които не са нищо повече от услужливи тълкуватели, смесвайки съвсем съзнателно духовната с личната му биография в опита си да ни заблудят, че знаят какво точно стихотворението е искало да каже, без да си дават сметка, че то има поне няколко живота и с всеки следващ прочит ни разкрива различни нюанси от тайнственото вещество, от което е съставено.

Нали всички сме били свидетели, и сме усещали почти физически, как с течение на времето то губи първоначалната си енергия и сила, влива се в езика, оставя се да бъде отнесено, преди да се превърне в основа и културен пласт за бъдещите поколения творци, които понякога дори не помнят името и не виждат връзка със създателя му.

Въпреки гръмкото, на моменти, чисто ритуално сбогуване с поезията в поемата "Честен кръст", Борис Христов не спира да пише, устремен към центъра, към гигантския център на своя самотен и загадъчен дух, на собствената си сгъстена мисъл, която от метафорична и гъвкава постепенно става афористична, аскетична, парадоксална, иносказателна. Но колкото и странно да звучи, това все повече го доближава до интуитивното описание на детайла, до ежедневното, временното, утаило се във вътрешността му като сянка и изпълващо го с тишина.

Този стремеж към завършеност, към постоянна вглъбеност и безупречност на линиите, до голяма степен, го обособява в портретист на самия себе си, лишавайки го от най-ценното му качество – да бъде свръхчувствителен художник и съдник на епохата, взиращ се с болезнена яснота в интимното пространство на човека. Струва ми се, че тук някъде се накъсва диалога и се пропуква връзката с под- и над- съзнателните нива на езика, с чувството му да усилва вътрешната акустика на всяка дума, с неговата като че ли вродена дарба да довършва, едва докосвайки, загатнатата мисъл.

Изобщо, езикът е жив организъм - чист инструмент на духа - който често се нуждае само от един лек тласък, от едно почти невидимо докосване, за да ни разкрие своята тайнствена сила и изведе по-далече оттам, където някога сме предполагали, че можем да стигнем. Целта на изкуството е не просто да бъде красиво, нито непременно да ни се хареса, и ако откриваме в него красота, тя се дължи на онази дълбинност на материята, която се съдържа и в съня, но в истинския, осъзнатия сън, в който продължаваме да сме будни, дори когато знаем, че сънуваме.

Борис Христов е един от малкото поети, постигнал съвършена простота на изказа в абсолютно съгласие с несъвършенствата на мисълта си. Ето кое прави стиховете му едновременно удивително дълбоки и неуловими, изпълнени със загадъчната непоколебимост да се завръщат с бързи, отривисти крачки към живота, макар да носят у себе си диханието на вечността. Те са самата материя, решила да се въплъти в духа на камъка и в дъха на светлината. За това и авторът им прилича на бог, на старозаветен мъдрец, дошъл да обнови морала на новото време със своите притчи, съкровено обитавани от паметта за други светове и други пречистващи мълчания.

Асен Валентинов

[i]Статията е публикувана в сп. "Факел" по случай седемдесетата годишнина на поета.[/i][/quote]

Не лошо да споменем Поета, лично аз съм радостен от факта, че се намира кой да спомене с добро позабравени, незаслужено, стойностни хора на изкуството, Благодаря за стойностния анализ на Автора. Познавам Борис Христов от времето, когато работех в балчишката болница. Лятото идваха знаменити личности, артисти, писатели, поети, художници...времената бяха други.
Аз, доктора, съм горд че имам най-стойностна му стихосбирка с автограф, "Честен кръст". Имам и "Вечерен тромпет", разбира се.

"Затварям ви за думите, уши - резето спускам
Не искам в моя дом да се говори за изкуство -"
....
Да си жив и здрав Маестро на тази достолепна възраст!
Радвай се на чистия въздух и здравата храна, в усамотението което си избра.
И най-вече на обичта и уважението на близки и далечни, за това че си докоснат от Бог.
Което никак не е малко, не ли така, Сократе...
Наздраве, Поете!

Никола Анков,
от брега...

doktora написа:

Благодаря за стойностния анализ на Автора.

Прав си, Док, трябва да благодарим на автора Асен Валентинов. Според мен това есе е най-добрият критичен текст относно поезията на Борис Христов.

"Асен Валентинов пише приказни есета, живее от години в Белгия, а наскоро ги издаде в сборник, озаглавен „Безлунния”. Книгата е едно малко бижу. Написана е във великолепен стил, който напомня най-добрите образци на европейската есеистика. Това не са само есета, а силни поетически видения. Визии, изтъкани от онази крехка и чуплива материя, с която си служи високата поезия. Те са къси, енергични, умни и живописни. Четат се лесно, но трудно се преглъщат – следствие от своеобразната художественост и стойността на всеки текст. Целта на автора е да отвори вратата, която не винаги виждаме. Тя е някъде тук... Вляво, вдясно, пред нас. А може би сме я изгубили завинаги от погледа си. Това е Вратата към невидимия свят, който води единствено към себе си."

Така е представен авторът при гостуването си в списание "Факел".

Ето какво пише самият Асен Валентинов за писането и за себе си:

АЗ ПИША, БЯГАЙКИ ОТ СЛЪНЦЕТО

Едва ли мога да пиша за мен самия. Винаги съм писал, обръщайки се към някой друг. В повечето случаи това са били писма или пасажи от един ден, от един сън, от една тъга, която е преливала. Аз също като теб се страхувам, че като пиша, ще изневеря на себе си, ще заключа в сюжети нещо, което не e единствено история, осъдена да бъде разказана или да не бъде.
По принцип писането е силно разбуждане на сетивата, достигане до най-интимните елементи на собственото аз, и до голяма степен, пишейки, човек се разголва, предава се на другите, за да не бъде рана сам за себе си. Писането за мен не е спасение, не е начин да подреждам живота си, не е Авенариусова тенденция към психична стабилност, не е изгаряне на клада на всичко съкровено, а само докосване до теб по друг начин.
Винаги съм писал за някой друг. Черпил съм енергия от въздуха, направо от нищото, стоял съм на границата между светлината и мрака, посвещавал съм най-скъпите си образи, за да не изгубя и последния миг, в който ни е имало. Ти сигурно смяташ, че си една от всичките, една от тези, за които пиша – невидим мост към другите, и до известна степен ще си права, ако мислиш така. Разликата е, че ти не си далече и не трябва да те диря под чужди хоризонти, не трябва да вдигам отново стълбовете на света, за да открия следа от теб, за да я зазидам в думи, за да не я изпусна.
Писането е забранена игра, нещо като таен вход към Ерусалим. Човек разбира, че пише, едва когато за първи път наруши правилата, към които строго се е придържал дотогава. Просто ден, в който си решил да си сложиш цветните дрехи и да се разходиш сред хилядите индуси, облечени в бяло, като по този начин раздразниш ретината на окото, за да започнеш да пишеш отново.
И така, писането не е теорема, която трябва да бъде доказана, защото тя ще се окаже невалидна за другите или ще се нуждае от незадоволителни обяснения, което най-малко ще разтвори точното чувство, ще наруши парадоксалния, но истински ритъм на думите, съпътстващ всяко заклинание, каквото всъщност е то.
Никога не съм предполагал, че ще пиша за онова, което ни се случва, че писането ще бъде внезапна фотография на емоциите и състоянията ни. Аз вярвах, че ще пиша за отсрещния бряг, където вълните събарят крепостта камък по камък, а ти ще бъдеш спокойният бряг, на който ще пренеса всичко, което съм имал.
Иначе писането е мрак. Човек пише, когато се намира в крайната точка на пълнолуние, когато думите идват на вълни и преливат някъде натам, където още никой не е ходил. Когато банките са затворени и чиновниците спят. Когато не чуваш никакъв друг шум освен глухите удари на сърцето си.

Във "Факел" са представени и други есета на Асен Валентинов – за поезията на Никола Фурнаджиев, Георги Рупчев и Георги Борисов, което показва високо вдигнатия прицел на неговите творчески намерения.

АСЕН ВАЛЕНТИНОВ - нека да запомним това име! Smile

"...Иначе писането е мрак. Човек пише, когато се намира в крайната точка на пълнолуние, когато думите идват на вълни и преливат някъде натам, където още никой не е ходил. Когато банките са затворени и чиновниците спят. Когато не чуваш никакъв друг шум освен глухите удари на сърцето си."

Наистина си заслужава да запомним това име: Асен Валентинов!

А като се замисля за есетата на ...Монтен, да кажем, просто "Опити".
Скромно и честно пишещи Поети!
Истина ви казвам... Rolling Eyes

Влад, и ти заслужи моите адмирации!

НИЩО НЕ Е ЗАБРАВЕНО!!!

Никола Анков -доктора Laughing

Из „Книга на мълчанието“ - Борис ХРИСТОВ

***

Летим над книгите като над рифове опасни,

затворили очи от страх – да не попаднем

на Смисъла, спотайващ се като чудовище

в дълбокото.

***

Напразно тревожиш безкрая, човече –

нима съзвездията по крилете на Калинката

не ти разкриват, че върху твойта длан

е кацнала Вселената – и вече си пристигнал..

***

Ако дойдат някога, Те ще излязат откъм страната

на Камъка, в който живеят от самото начало

и от чиито тайници и пролуки така ненатрапливо

наблюдават света.

***

Накрая ще останат да гърмят по каменния път

между руините единствено тоягите, с които

боговете ни доведоха на този бряг

и ни помогнаха да се изтребим.

***

Да бяхме си останали до няколкото думи,

с които да назоваваме най-важните неща –

до звуците на болката, до междуметията...

и до бръмченето на лудостта.

Напразни опити на Словото да събере
човечеството на една трапеза...
Изричано в безреда от безбройните амвони,
докато стигне до Сърцето се превръща в говор.

*

Какво ще знаят в други времена за нашто време –
че хората разсаждали по нивите си думи;
че думи жънели и яли хляб от думи...
Родени - да мълчат, умирали - заради думи.

http://www.dnevnik.bg/razvlechenie/2015/01/01/2446546_iz_kniga_na_mulchanieto_ot_boris_hristov/

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите